В историята ни всичко има обяснение, но никой не я разглежда от позицията на родовете

– Откъде дойде любовта Ви към дедите ни и защо решихте духовността, която извира от Вас, да я облечете точно в история?

– Аз съм предимно разказвач и с история започнах да се занимавам случайно. Изучавах я в продължение на 20 – 30 години и осъзнах, че не е разказана добре, че е непозната, че ние сме отсъстващ народ. Разбрах, че сме народ, който смята, че знае историята си, но всъщност изучава тази, разказана от враговете му. Тя често е тенденциозна и манипулирана. Нашите владетели са представени в учебниците като двуизмерни образи, а аз се опитвам да ги опиша триизмерни, живи, да представя техните решения, драмите, които са преживели. Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество.

– Твърдите, че много неща в историята ни имат обяснение чрез познаване мисията на родовете?

– Да, така е! Някога номадските народи са създавали империите си по еднакъв начин. Винаги владетелският род се разполага в средата. Това място при българите се нарича оба, а по-късно тюркските народи заимстват и го наричат орду или орда. Около владетелския род се разполагат останалите родове, които са били като щит за владетелския род. При българите родът Дуло е богоизбран и само той има право да ръководи. Останалите родове никога не воюват за властта, а напротив, те я пазят, докато се появи водач от Дуло. Така става с Крум, който идва от Авария с брат си, казва, че е българин от рода Дуло и останалите родове му дават властта.

Самуил например е първият представител на Вокил. Той е бил изключително коректен, заема престола чак когато всички владетели от Дуло са умрели. Именно затова мести и столицата, тъй като няма как владетел от Вокил да управлява в престолнината на Дуло.

Въстанието на Асен и Петър също е доказателство за това как Вокил винаги помагат и подкрепят Дуло, неговото начало е поставено в Странджа Сакар. В този момент те са в Търново и заявяват, че са български царе. За историците е необяснимо, но е толкова ясно. Винаги Вокил са бранителите, те подават по периферията (в случая Странджа и Родопите), а наследниците на Дуло (Асен и Петър) се появяват в обата (Търново) и поемат властта.

Имаме и владетели, които са мултиплицирали драмата си върху целия народ. Такъв е бил княз Борис I Михаил, при който неуспешните опити да води войни и мечтата да е велик владетел прерастват в първата национална катастрофа за българите. Тогава се избиват 52 български рода, които са били елитът на България.

В историята ни всичко има обяснение, но никой не я разглежда от позицията на родовете. Мисията на всеки един от тях обяснява толкова неща, за които днес ние само гадаем. Не знам как може историците да не ги виждат, да не знаят какво е оренда, какво е тумир, какво е тангризъм, какво е Българския Бог.

– Твърдите, че днес всеки може да проследи рода си до тези седем. Как става това?

– Да, всеки един от нас е тук, защото е наследник на някой от тези родове. Но не е достатъчно да е само по кръв, трябва и да е по оренда.

– Имате категорично становище относно създаването на българската държава, бихте ли споделили?

– Не може да се каже, че една държава съществува от момента, в който някой я е включил в някакъв договор. В 680 и 681 г. нищо особено не се е случило и тогава не е началото на българската държава, нито на българите. А истинското име на Кубрат е било Куртбат („бат“ идва от това, че е бил старши) Кюнграт (името на майка му). Той е наследник на Дуло по баща, но майка му е от рода Ашина, който тогава е Кюнграт. Във византийските източници остава под името Кубрат, тъй като е било по-лесно за произнасяне и изписване. Той не създава България, тя му е подарена от неговия чичо Сибир кан, който е брат на майка му. Това става, когато се разпада Тюркутският каганат и Сибир кан дава цялата западна част на синовете на Албури, тъй като те са нейни наследници.

откъс от интервю с писателя Токораз Исто

Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество

– Откъде дойде любовта Ви към дедите ни и защо решихте духовността, която извира от Вас, да я облечете точно в история?

– Аз съм предимно разказвач и с история започнах да се занимавам случайно. Изучавах я в продължение на 20 – 30 години и осъзнах, че не е разказана добре, че е непозната, че ние сме отсъстващ народ. Разбрах, че сме народ, който смята, че знае историята си, но всъщност изучава тази, разказана от враговете му. Тя често е тенденциозна и манипулирана. Нашите владетели са представени в учебниците като двуизмерни образи, а аз се опитвам да ги опиша триизмерни, живи, да представя техните решения, драмите, които са преживели. Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество.

– Твърдите, че много неща в историята ни имат обяснение чрез познаване мисията на родовете?

– Да, така е! Някога номадските народи са създавали империите си по еднакъв начин. Винаги владетелският род се разполага в средата. Това място при българите се нарича оба, а по-късно тюркските народи заимстват и го наричат орду или орда. Около владетелския род се разполагат останалите родове, които са били като щит за владетелския род. При българите родът Дуло е богоизбран и само той има право да ръководи. Останалите родове никога не воюват за властта, а напротив, те я пазят, докато се появи водач от Дуло. Така става с Крум, който идва от Авария с брат си, казва, че е българин от рода Дуло и останалите родове му дават властта.

Самуил например е първият представител на Вокил. Той е бил изключително коректен, заема престола чак когато всички владетели от Дуло са умрели. Именно затова мести и столицата, тъй като няма как владетел от Вокил да управлява в престолнината на Дуло.

Въстанието на Асен и Петър също е доказателство за това как Вокил винаги помагат и подкрепят Дуло, неговото начало е поставено в Странджа Сакар. В този момент те са в Търново и заявяват, че са български царе. За историците е необяснимо, но е толкова ясно. Винаги Вокил са бранителите, те подават по периферията (в случая Странджа и Родопите), а наследниците на Дуло (Асен и Петър) се появяват в обата (Търново) и поемат властта.

Имаме и владетели, които са мултиплицирали драмата си върху целия народ. Такъв е бил княз Борис I Михаил, при който неуспешните опити да води войни и мечтата да е велик владетел прерастват в първата национална катастрофа за българите. Тогава се избиват 52 български рода, които са били елитът на България.

В историята ни всичко има обяснение, но никой не я разглежда от позицията на родовете. Мисията на всеки един от тях обяснява толкова неща, за които днес ние само гадаем. Не знам как може историците да не ги виждат, да не знаят какво е оренда, какво е тумир, какво е тангризъм, какво е Българския Бог.

– Твърдите, че днес всеки може да проследи рода си до тези седем. Как става това?

– Да, всеки един от нас е тук, защото е наследник на някой от тези родове. Но не е достатъчно да е само по кръв, трябва и да е по оренда.

– А какво е оренда?

– Орендата е връзката, която е съществувала между Бог и владетелите ни, но и целия ни народ. Тя е много фина и деликатна. Изразява се в това да правиш поредица от неща, но не ти е ясно защо. В ежедневието те ти се струват хаотични, не ги осъзнаваш, но след време разбираш, че са подредени много правилно. Аз съм човек на духа и орендата и се опитвам деликатно да ходя в света на силата, защото той е храм. Просто да премина, да огледам и да опиша. Средновековните писатели са смятали, че за да опознаеш Бог, за да бъдеш близо до реалността, до тук и сега, трябва да имаш малко его и много от всичко останало. Докато пиша, аз се опитвам да дам малко от себе си и много от Бог, за да може читателите да видят много от Бог и малко от мен, да не изкривявам нещата.

– Звучи така, сякаш навлизаме в саракта…

– Да! Всеки истински българин, роден не по кръв, а по оренда, по дух, „светла глава“ се докосва до саракта. Свещената земя на българите не е строго фиксирано място, а зависи от това как го изграждаме. По-точно колобърът във всеки един от нас гради саракта, тъй като истинският българин носи колобъра в себе си.

– Доста добре описвате шаманството в „Тангра“, откъде почерпихте сведения?

– В България има родове, които са змейски. При тях жените са били вещерки – лекували са, предавали са знания, много често са били акушерки, можели са да леят куршум, да гадаят. Аз смятам, че в нашето народно творчество е запазена голяма част от българския тангризъм, но е представен кодирано. Пример е фактът, че в България има много песни, в които се разказва за медно гумно със златен стожер. Но за да разбереш защо стожерът е златен, защо тугът трябва да е златен, какво е медното гумно, трябва да имаш особени познания. Аз се опитвам да представя уникалността на народното ни творчество, да обърна внимание на знанието, което носят песните ни. Във всички тях се крие истината за начина на живот на българите. Някога се е смятало, че на седем места в България трябва да се изградят капища. Предназначението им е на духовен щит, който да пази българите. Тази идея тумир после пренасят в нашето християнството, което е продължение на езичеството без особени промени. Вече над 30 години събирам информацията за седемте гумна със златен стожер. Чрез тях могат да се разберат и идеите на Крум, както и на другите наши владетели да владеят Константинопол и да забият копието си в златната му порта. Едното гумно се смята, че е било на река Берегалница в днешна Македония, другото е било в Овча купел, днес София. Като се проследят гумната, се вижда, че вървят по периферията на държавата, не по обата. Плиска е славянското име на града, който някога се е казвал Абоба, произлизащ от оба. Интересно обаче е къде е било централното, най-главното гумно.

Смята се, че в един сандък са събрани всички регалии на българите и са изпратени в Рим, но корабът катастрофира. Днес сандъкът е намерен в град Терасчина в храма, но е не се знае къде са отишли регалиите.

– Разкажете ни малко повече за тумир и колобрите.

– Някога е имало секта, която се наричала тумир. Тези хора са знаели историята на българския народ и са я разказвали. Били са седем души и всеки един от тях е стоял по 1 година в чертозите на кана ювиги. Слушал (тумир са били слепи) е какво се случва и на големи празници седемте тумири се събирали и всеки започвал да разказва историята последователно. Така я сглобявали цялата. Тумир винаги са се движили с малко момче, което да ги води. По-късно тази секта е продължена в България до XIX век от слепите гуслари. Те са разказвали цели епоси за българската история.

Нашите тумири и колобри са разпределили мисията на българите на няколко различни народа и са ги накарали да сънуват част от сънищата ни. Днес това са украинците, руснаците, хърватите, турците или по-точно тюрките от рода Ашина (Кайъ), германците, британците, французите. Във всички ученици на династията Дуло се наблюдава стремеж към Константинопол. Изведнъж този стремеж е пренесен в рода Ашина, чиито днешни наследници са турците. Твърди се, че Тангра бил турски бог, но доколко е така? Аз проследих владетелите от рода Ашина до началото, където става ясно, че те са ученици на Дуло. Повече от ясно е, че отново имаме пренасяне на мисията на българите върху други народи. Например от рода Ашина са: Ченгизидите, Моголите, които властват в Индия, родът Огуз, всички, които управляват Златната орда, владетелите на Крим и Северното Черноморие от рода Гираи. Ашина са и владетелите на почти всички средноазиатски народи. Родът Кайъ също е Ашина.

– А защо е този стремеж към Константинопол, какво има там?

– Загадъчен е, но Крум казва, че именно там трябва да се забие седмото копие, т.е., че там трябва да бъде седмото гумно със златен стожер. Явно той е знаел къде трябва да бъдат разположени, за да стане съвършен духовният щит на българите.

– Имате категорично становище относно създаването на българската държава, бихте ли споделили?

– Не може да се каже, че една държава съществува от момента, в който някой я е включил в някакъв договор. В 680 и 681 г. нищо особено не се е случило и тогава не е началото на българската държава, нито на българите. А истинското име на Кубрат е било Куртбат („бат“ идва от това, че е бил старши) Кюнграт (името на майка му). Той е наследник на Дуло по баща, но майка му е от рода Ашина, който тогава е Кюнграт. Във византийските източници остава под името Кубрат, тъй като е било по-лесно за произнасяне и изписване. Той не създава България, тя му е подарена от неговия чичо Сибир кан, който е брат на майка му. Това става, когато се разпада Тюркутският каганат и Сибир кан дава цялата западна част на синовете на Албури, тъй като те са нейни наследници.

– Казват, че в рода Ви е имало и еничари…

– Днес еничар се превърна в мръсна дума. Смисълът, който се влага, е на ренегат, завърнал се да мъсти, но истината е малко по-различна. Безспорно еничарите са били насилствено помохамеданчвани, но голяма част от тях, след като стават елитът на нацията, не си променят вероизповеданието. Всички те били посвещавани в една секта в исляма, която се наричала бекташи. Това бил суфи ислям, който много се различавал от сунитския ислям на останалите османци. Това означава, че тази пропаганда не е била толкова проста и елементарна, колкото някои хора днес се опитват да ни внушат. Друго нещо, което не се знае, е, че след като се пенсионират, еничарите са се връщали по родните си места. Според мен някои от тях оставали скрити християни. Голяма част от черквите в България по онова време са построени с техни пари.

– Какво е мнението Ви за робството?

– Първо искам да кажа, че в България робство в смисъла на робство не е имало. В Османската империя робите са наричани кул или кулу, но българите са били рая. Не, че е било голяма привилегия, но поне са имали определени свободи. Имало е черкви, говорело се е на роден език, запазвало се е вероизповеданието. Били са принудително помохамеданчвани някои области, издевателствало се е над нас, но сме били рая и сме воювали. Не случайно сред българите е имало толкова много хайдути. Те не са се примирявали и предавали и не са били роби. Предпочитам днес ние да живеем достойно и да се смятаме за техни наследници, отколкото да се оправдаваме с това, че предците ни са били роби.

Все пак през тези 500 години ние сме съхранили своята идентичност и сме воювали с всички сили, за да оцелеем, а в момента сме овце. Днес ние спим, не приличаме на себе си, в България се появи нова категория хора – европейци. Те не са българи, дори когато са тук, техните мисли и дух са там, те мечтаят за Американската мечта и никога няма да се върнат.

– Имате предвид борбата за идентичност, за която говорите в поредицата „Тангра“?

– Да! От няколко хиляди години насам се води битка за идентичност. Ние скочихме в Европа като голи шарани в аквариум с акули – абсолютно неподготвени, наивни. Единствената мисия, която ни отредиха, бе на обслужващ персонал. Така от българи, от духовни същества, ни превърнаха в роби. В „Тангра“ се опитвам да обясня за тази борба за идентичност, за борбата между Ромулум и Варварикум. В момента се случва същото – западният свят, начинът му на мислене и на живот е превзел света. Американската мечта е пример за това как се воюва – като караш хората да мечтаят за твоя начин на живот. Но дали негрите там са добре, дали емигрантите са добре, няма значение. За съжаление, голяма част от българите днес са вперили взора си някъде другаде и не могат да разберат, че се мъчат да избягат, но от себе си. Не става обаче като промениш мястото, където отиваш. Да няма човек, да няма личност, да бъдем индивиди, сиви мишки, лесно маниполируеми – това е нещото, което те се опитват да ни наложат. Колкото обаче по-жестока е кризата на идентичност, толкова по-голям е шансът да се породи новото начало. И понеже сме в криза, смятам, че точно сега можем да създадем новото начало в света.

– А каква е връзката между Артур и Авитохол?

– Рицарските романи започват да се пишат X – XI век и се смяташе, че тогава е живял и Артур. Проучванията от последните 10 – 15 г. показват, че е властвал през V век в Англия. На Адриановия вал намериха камък, вкопан в земята, на който има надпис: „Тенгрийците бяха тук“. Доказва се вече, че народът на Артур не е от англичани, а от сармати – степни номадски воини. Английската история е на мнение, че Артур не е келт, че със сигурност е сармат, а на Запад сармати са наричали българите. Цялото рицарско въоръжение в Полша, Германия и във Франция е известно като „сарматско“. За хората може би тези факти ще прозвучат шокиращо, но все повече доказателства излизат в тяхна защита и именно на тях стъпвам, докато пиша поредицата „Артур“.

– В „Тангра“ давате много точно предположение къде се намира гробът на Атила…

– Гробовете на Атила и Чингис хан са най-търсените в света и все още не са открити.

Посветих много години в проучване на това къде може да е бил погребан Атила и смятам, че най-вероятно е станало на дъното на река Марош, там където се влива в река Тиса, близо до днешния град Сегет. В „Тангра“ съм описал как според мен е станало това.

– Пишете в подробности за граала – наследницата на Исус. Как се домогнахте до тази тайна?

– Още 30-ина години преди Дан Браун да напише своите книги, започнаха да излизат материали за Светата кръв христова и за Светия граал. Тогава взех участие в няколко диспута на тази тема. Днес се знае, че някои представители на рода на Меровингите носят кръвта на Исус и Мария Магдалена.

– Докосвали сте се до много ценни ръкописи, как се случи това, като не сте напускали България?

– Аз съм маниак на темата книги, особено стари, които носят оригиналната информация, и имам много такива. Събирам ръкописи и всичко ценно. Освен това работя с библиотеки от цял свят, а имам и много приятели в чужбина, които ми помагат с информация. На всички тях, а и на моите близки, съм благодарен, че ми подаряват от времето си, за да мога да следвам мисията си.

– Разкажете накратко за бойното изкуство Да Дао.

– Да Дао е наследник на древното българско бойно умение „Да“. Българите, както и номадските народи, са имали бойни изкуства на най-високо ниво. Ние сме предали знанието си на китайците, както и на почти всички западни народи. Японските бойни изкуства са изцяло производни на китайските.

Да Дао е контрапункт на всички бойни изкуства. При тях се спазва правилото, че за да победиш, трябва да имаш предварително подготвени готови решения. Затова бойците отработват удари и защити и могат да се нарекат „стратегически“. Аз обаче смятам, че всеки, който работи с готови решения, който не е адекватен по време на битката, е обречен. Боецът трябва да влиза в срещата така, че да е готов да реагира на променящата се действителност, тъй като нищо не е предварително очертано. Може всеки ден да се биеш с един и същ човек, но той всеки път е различен, защото вече е друг, нов. Затова не бива да се допуска никакво предубеждение. Да Дао (www.dadao.org) е създадено на основата на изграждане на тактически бойци, а не на стратегически. Боецът влиза в битката без готови решения, а с нужната нагласа и в момента я сътворява.

– Какво бихте казали на читателите на „Форум“, а и на всички българи?

– Надявам се, че моите книги ще помогнат на все повече българи да намерят път към себе си. Смятам, че само по този начин – като започнем промяната от себе си, можем да променим и отношението си към България и да я направим Велика.

интервю на Драгомира Георгиева за в-к „ФОРУМ“

Различното при българите бе това, че воините не бяха последователи, а водачите не бяха лидери

„Ако си българин, трябва да осъзнаваш „матрицата“ и да си извънматричен. Тогава всичките ти притеснения и страхове ще изчезнат. Не допускай талазите на неосъзнатото да те заливат, да те удавят и подчинят! В тези мътни пластове не се опитвай да излезеш отгоре, да властваш и подчиняваш „матрицата“, защото това ще означава, че си все така зависим от нея! С тълпите, с множеството се борят хора, които са слаби, това те правят, за да оцелеят. Българинът не обръща внимание на тълпата, защото тя не го касае! Той не воюва с нея, защото не я забелязва! Военачалниците и лидерите са над тълпата, за да я ръководят, но те са точно толкова зависими от нея, колкото и обикновения воин. За съжаление в много редки случаи водачите са извънматрични. В обществото хората биват три вида. Последователите са най-много. Те са хора, на които другите казват как да живеят, за какво да се борят, към какво да се стремят. Техните възгледи, морал, дори мечтите им са определяни от някой друг. Тези хора винаги следват някого или нещо. Дори когато смятат, че изборът е техен, те грешат. Тези хора са сивото множество, тълпата, те са олицетворение на „матрицата“ и са най-подвластни на нея. Втората група са водачите, те са лидерите, генералите, владетелите. За съжаление те са точно толкова подвластни на „матрицата“, колкото и последователите. В повечето случаи последователи следват водачите, макар че това е илюзия. Всъщност и двете групи се подчиняват на едни и същи закони, които са извън тях – тези на „матрицата“. Лидери и последователи са включени в една игра, в която са взаимно зависими. Обикновено лидерите не са много по-различни от последователите, отличават се най-много по стремежа към власт и безскрупулност. Много често имената на хората, които остават „изсечени“ в общественото съзнание, са на лидерите. За съжаление времето доказва, че всичко това е било моментно. Третата група са аутсайдерите. Това са хората извън обществото, декласираните, тези които са смятани за непригодни. Те често биват изхвърлени, оттласнати, изолирани. Тях никой не ги забелязва, те са дъното, утайката, низвергнатите. Това обаче е само привидно. Всъщност и те са в матрицата, но именно от тях могат да произлязат истинските лидери. Водач на „матрицата“ може да бъде само извънматричен. Ако се замислиш, ще видиш, че именно странните хора, чешитите са допринесли за човечеството и неговото развитие, повечето от тях са били аутсайдери и различни.

Различното при българите беше това, че воините не бяха последователи, а водачите не бяха лидери. Никой от воините не ламтеше да стане лидер. Дуло бяха определени да властват и носеха този „кръст“, но не го правеха заради властта. Когато воините от Вокил трябваше да ги сменят, те също не ламтяха за властта. Те бяха само наместници – държаха властта, докато истинските владетели – Дуло, се върнат или се появят отнякъде. Българските кане с това бяха уникални, защото не управляваха чрез силата на властта и не заради властта. Те бяха избрани от Тангра първи сред равните. Българите бяха „извънматрична структура“, народ от аутсайдери. Това е нещо, което не може да се обясни и нормалният човек не може да разбере, нещо невъзможно. Затова техният народ бе определян като странен и оставаше неразбран за другите народи. Дори хуните, които са ни много близки, не ни разбираха и често със страхопочитание ни отбягваха, все едно сме чумави.“

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест

„Вечерта Баяр ме повика при себе си. Влязох в юртата, която толкова добре познавах. Багатурът стоеше изправен. Най-почтително подгънах коляно и го поздравих. Знаех, че Баяр иска да ми каже нещо важно. Той обаче не заговори. Приближи се до мен, докосна двете ми рамене, подхвана ме и направи знак да се изправя, след това ме накара да облека пълното си бойно снаряжение. Аз го направих. След това с особена тържественост той ми подаде меча си. Много добре познавах оръжието на багатур-багаина, много пъти се бях възхищавал на качеството на изработката на острието и ръкохватката. Това беше изключително оръжие, много по-леко от останалите мечове. Въпреки че беше по-тънко от всички остриета, които бях виждал, беше много по-силно от тях. Освен всичко то бе изковано от две части. Вътрешната беше гъвкава и позволяваше то да се огъва и да не се чупи и така поемаше силата на чуждите удари, а външната бе закалена и всеки път нащърбяваше острието, с което се срещнеше. Често, след като се упражнявахме двамата с моя учител, острието ми заприличваше на трион и ми се налагаше да нося меча си за поправка на ковач, за да възвърне гладкостта на острието ми.

Държах меча и го гледах с благоговение. Въпреки че украсата беше много по-проста и беше направена от мед, той си беше все така красив и стойностен. Никога не бях виждал толкова красив меч.

Самият Баяр носеше на бойния си колан меча на кавкана Иратаис, който той му бе подарил. Така всеки един от нас щеше да бъде с меча на своя учител.

Българските мечове, освен по всичко останало, се различаваха и по регалиите. Само канът имаше право да носи меч украсен със злато. Обикновено това бяха изключителни оръжия, при нас те не се предаваха от един владетел на друг, както беше при някои народи, а бойното оръжие се погребваше заедно с него. Сребърни регалии можеха да носят само „хранените хора” на кана. Това бяха най-висшите владетели на българите. Всички останали българи бяхме длъжни да носим мечове украсени само с желязо и мед. Така че Баяр беше приготвил личния си меч за мен.

Друг жест, който ме потресе изключително много, беше това, че Баяр ми подаде един красив български колан. Всеки български воин имаше такъв. На него се закачаше торбичка с огниво, малък мех с вода, нож, меч и други неща. Коланът бе съставен от метални плочки, богато украсени със сребро, мед и злато, на които задължително бе отбелязан родовия знак на воина. На колана ми най-отпред от злато бе апликиран знакът на рода Вокил. Тъй като сегашният кавкан Иратаис и Баяр бяха главите на рода, коланът показваше, че аз произлизам от най-висшите владетелски кръгове на рода Вокил.

На всеки български колан се отбелязваше длъжността, която воинът заемаше, описваше се бойното му ниво и дори се отбелязваха всички битки, в които е участвал. Коланът беше свещен предмет. Ние смятахме, че в него е заключена душата на българския воин и когато българинът го препаше, той се слива с бойната си душа и добива единство. От момента, в който воинът получеше бойния си колан, трябваше винаги да го носи, никога да не се разделя с него и да внимава да не го загуби. Върху колана се отбелязваше целия живот на воина. Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест. Въпреки че коланът се погребваше заедно с починалия воин, някои колани се предаваха в родовете като семейна реликва. Наказанието за загубен колан беше много тежко. Смяташе се, че така Тангра показва, че е оттеглил благоволението и орендата си от воина и той, независимо до какъв ранг е израснал и какво място в саракта заема, трябва да започне бойния си път отначало.

Поех бойния си колан и в същото време погледнах колана на човека, който ми го подаваше. Коланът на Баяр беше най-красивият и отрупан колан, който бях виждал. Личеше си, че принадлежи на велик воин.

Баяр забеляза погледа ми и докато ми подаваше колана, сухо каза:

– Нека Тангра ти даде сила и оренда и ти предначертае Път, в края на който коланът, който ти давам, да бъде по-красив от този, който гледаш! Знай, че всеки орнамент по колана, освен красива и блестяща страна, има и друга, а тя се състои в това да търпиш лишения, да страдаш, да те раняват и тъпчат и всеки път трябва да ставаш, да продължаваш и побеждаваш! Ти гледаш колана ми и смяташ, че съм велик воин, но аз не нося тези украшения, за да се хваля и да показвам на останалите кой съм и какъв е бойният ми Път, а за да си напомням откъде съм тръгнал, колко Път съм изминал, колко пъти съм се изправял и какво съм преживял! Нося колана, за да ми напомня, че съм велик воин и нямам право да отстъпвам дори стъпка назад от бойния си Път, както това не съм правил никога досега!

Стоях срещу Баяр и тръпнех от вълнение да получа колана си. Почти не чувах какво ми говореше. Когато свърши и ми постави колана, бях истински щастлив.

Накрая традицията бе спазена докрай и получих истински боен кон. Върху коня си видях дамгата на Баяр и рода Вокил. Бях щастлив, чувствах се завършен воин. Някога бях мислел, че дамгата върху конете ми може би трябва да бъде като знака на медальона ми, но знаех, че ако това се случи, ще бъде много по-късно. Почти през цялото време докосвах ръкохватката на меча си или гладката хладна повърхност на колана си и това ме изпълваше с гордост. Аз бях щастлив!…“

откъс от първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“