Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш…

„Всеки човек сам трябва да реши какъв да бъде и как да изживее живота си. Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш. Колкото по-твърд е ножът, толкова по-точно и фино можеш да я оформиш и толкова глината е по-мека. Много е важно да знаеш кой си и какво има в главата ти, от тази глина някои хора изграждат прекрасни скулптури, други – чудовища. Всичко зависи от теб. Всеки трябва сам да реши това за себе си. И трябва да направиш това, докато си още дете. В най-крехка възраст трябва да поемеш отговорност за себе си и да хванеш живота си в ръце. Още докато си дете си длъжен да бъдеш умен. След това трябва да започнеш да действаш…“

Не това бе желязното в него, а духът му…

„В този момент на това място в света си дадоха среща всички стихии. Вятърът бе въздухът, морето бе водата, огънят представляваха гръмотевиците и светкавиците, дървото бе корабът, а желязото… Желязото бе той. Не защото бе облечен с желязна ризница и на бойния му колан висеше меч, не защото на гърба си бе превързал медния щит, а в едната си ръка стискаше туга. Не! Не това бе желязното в него, а духът му. Той бе по-твърд от желязото, с което бе облечен. В този сблъсък на стихии някой щеше да победи. Беше сигурен, че желязото ще надмогне останалите стихии, досега винаги бе ставало така. Той щеше да наложи волята си над света и над стихиите, така както бе успял да подчини на нея тленното си тяло, защото неговата воля бе продължение на волята на Бог. Това тяло той бе покорявал от младостта си, бе озаптявал, когато младостта го бе карала да подскача като див звяр, бе водил това тяло в битки и турнири, беше го калявал в бойни походи, беше го подлагал на лишения, болка, студ, глад, беше го яхал до изнуряване. Сега то му се отблагодаряваше за това, че се бе отнасял с него като с враг.“

откъс от първи том „Екскалибур“ на историческата поредица „Артур“

Българските воини бяха в състояние да се изправят дори срещу волята на Тангра

„Досега българинът се опитваше да се откопчи от хватката на могъщата сила. Тази сила беше безлика и сляпа. Тя беше могъща, защото подчиняваше милиони на волята си. Тя се наричаше съдба. Той обаче беше багатур. Той трябваше да подложи на съмнение съдбата си, да я разнищи, да я огледа и прецени доколко и дали въобще да я следва. От обикновен човек трябваше да се превърне във воин и да подчини съдбата си, да я превърне в участ, дори да я промени, ако се налага. В съдбата той трябваше да включи и свободната си воля на воин и да я промени. Съдбата беше волята на Бог, но докато другите народи приемаха безропотно волята на „най-могъщата сила” и й се подчиняваха, българите знаеха, че съдбата и това, което Бог ти е отредил, е само предложение. Дори когато те чувстват това по един категоричен начин, като неумолима воля, това е само път, по който биха могли да тръгнат. Българинът знаеше, че ако иска да бъде уважаван от Бог, ако иска Пътят му да бъде наблюдаван и подкрепян, да бъде интересен на Тангра, не бива да приема безропотно волята, спусната му от Небето. Българите се опитваха, дори когато следваха предначертанието си, да го правят със своя избор. Те смесваха съдбата, спусната им от Тангра, със собствената си воля. Понякога следваха съдбата, но правеха това осъзнато, ако се налагаше и преценяха, че така трябва, те дори бяха в състояние да се опълчат и да тръгнат срещу волята на Тангра.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Силните воини са свикнали нещата винаги да бъдат под техен контрол

„Синко, не винаги отстъплението е слабост, понякога може да бъде тактика! Боецът, който не е импулсивен, е по-опасен. Може би нещо в теб те кара да бъдеш такъв, може това да е орендата? Когато двама воини се изправят пред своите противници и врагове, безразсъдният прави две крачки напред, той направо скача срещу врага, смелият прави крачка напред и влиза в битка. Мъдрият отстъпва назад. Той прави това, за да премисли, чак след това се хвърля напред. Страхливият просто отстъпва и от това нищо не произлиза. От теб зависи дали ще излезеш страхливец, или мъдър воин. Мъдрият човек не е директен и агресивен, ако може, опитва да избегне конфликта. Той е много опасен, защото, като отстъпва, не знаеш дали се изтегля, или просто се засилва, за да влезе още по-свирепо в битката.

Никога не се притеснявай да участваш в битки! Помни! Човек не е само смъртен, той е внезапносмъртен. Всеки човек може да се раздели с живота си във всеки един момент и винаги трябва да бъде готов за това. Всяка сутрин, когато се събуждаш, благодари на Тангра, че си отворил очи, но живей така, все едно това ще бъде последният ти ден! Никога не се страхувай от това, че този ден може да ти бъде последен! Това е едно от най-сигурните неща в живота. Този ден все някога ще дойде и няма никакъв смисъл да мислиш за него, да се изтощаваш физически и духовно. Каквото и да направим, ние никога не можем да изпреварим смъртта и да оставим земните си дела завършени и в ред. Когато и да те застигне смъртта, никога няма да е в подходящ момент. Силните воини са свикнали нещата винаги да бъдат под техен контрол. Аз цял живот се опитвам да живея осъзнато, това ми помага да подреждам света около мен. За мен светът е логичен и подреден, това аз правя със силата на своята воля. Ние обаче се самозабравяме. Каквото и да правим, както и да живеем, никога не бива да забравяме, че не контролираме две неща – нашето раждане и смъртта. Разбира се, можем да сложим край на живота си, но това ще ни привърже. Ако искаме да сме свободни, не бива да правим това. Трябва да свикнем с факта, че сме внезапносмъртни. Това е много трудно за нас.

Ние, степните воини, помним това и никога не го забравяме. Светът не може да спре своя ход. Стабилността не се състои в това да спреш времето и да се подготвиш за отвъдното. Най-сигурното нещо в света е движението. Там е стабилността на света, не в застиналото, а в динамичното равновесие. Всички ние, които сме духовно живи, участваме в приключението и авантюрата наречена живот, но не бива да се привързваме и да мислим, че сме вечни на тая земя.“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Щях да победя всеки и всичко, дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал или отклонил от Пътя си

„…Вдишах от кристалния хладен въздух. Не знам защо, но взех в едната си ръка туга, а в другата стисках медната ръкохватка на меча. Така насочих погледа си през прозорчето навън. Въздухът беше студен и чист. Тук, на върха на света, дишах най-чистия и прозрачен въздух, който имаше в света. Погледът ми обаче бе привлечен от великолепната гледка, която се разкри пред очите ми. Слънчевият диск все още беше скрит зад върха на планината, но вече си личеше, че е толкова наблизо, че всичко искреше. Върхът сякаш гореше. Той се бе нажежил до бяло и като че ли във всеки момент щеше да избухне. Въздухът около него трепереше, толкова голяма беше силата на слънцето. Всичко беше в златиста мараня, която трепереше все по-бързо. Гледах всичко това като омагьосан и не можех да откъсна очи. Това слънце беше различно от слънцето в степта. Онова слънце беше могъщо, но подчинено на Тангра, това тук беше диво и могъщо, силно и независимо, като родено от планината, то като че ли съществуваше само за себе си. Нашето слънце беше високо и ние го гледахме отдолу, това тук беше ниско, почти на нивото на очите. Нещо набъбваше зад върха, струваше ми се, че то или щеше да пръсне върха, или да направи нещо друго. Цялото това напрежение ме бе сковало и не можех да помръдна. Някаква странна величествена музика звучеше в ушите ми. Добре че държах туга, на който се подпирах, иначе можех да рухна под напора на величествената гледка. Колкото повече трептеше въздухът около върха, толкова по-напрегната ставаше и тя. Изведнъж силен писък прободе ушите ми. Свих се от болка. Този звук като че ли накара сърцето ми да се свие, а слънцето да избухне. Тънък лъч със страхотна бързина проби върха и ме прободе в очите. Той беше толкова бърз, че от него нямаше нищо по-бързо на света. Въпреки това ми се стори, че в един миг видях как той идва към мен. Аз бях по-бърз от светлината. Може би уроците на Урвитал и тумира бяха дали резултат. Бях успял да видя лъча като че ли беше огнено острие на вражески меч, изпратен към очите ми. Стоях и не помръдвах. Приех появяването на слънцето като лично предизвикателство. То ме беше проболо и искаше да отстъпя. Искаше да ме уплаши и подчини. Болката в очите ми бе огромна, но аз не помръдвах. Стоях като древен воин, изсечен от камък. В този момент можех да умра, но нямаше да трепна. Можеха да ме убият, да ми отсекат крака, но нямаше да падна. Щях да остана така, защото не тялото ме крепеше, а орендата. Нямаше да помръдна и да отстъпя пред нищо. Аз предизвиквах слънцето. Бях воин и можех да се изправя срещу всеки. Щях да победя и слънцето, и дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал и не бих се отклонил от Пътя си. Можех да се изправя и да победя всеки и всичко. Волята ми беше по-могъща от богове, животни и дори от самия живот. Аз бях непобедим, аз бях с желязна воля и никой нямаше да ме отмести от Пътя ми, аз бях воин на Тангра!…“

откъс от втора книга „Ат“ от поредицата „Тангра“