Ти знаеш истината, но зъбите ти са преграда пред нея…

„Едекон се отърси от сламата. Той се изправи бавно, а след това се протегна толкова силно, че костите му изпращяха зловещо, все едно заплашваха да се прекършат. В същото време изпита остра болка. Цялото тяло го болеше. Опита се да възвърне паметта си от предната нощ. След известно забавяне причината за болката изплува в съзнанието му. Опипа тялото си, то цялото бе натъртено от стотиците удари. Тази болка обаче бе благородна и той изпитваше радост от нея, защото показваше, че е жив. Огромният мъж се наведе и опипа краката си, те го боляха най-много. Снощи неведнъж бе ритал с тях, бе посрещнал и тежкия удар на една пейка. Споменът за това го изпълни с възторг. Славно си бе прекарал в кръчмата.

Скуката и градът изнервяше огромния воин. Вечер той излизаше и обикаляше по цели нощи. Градът вече не го привличаше. Нощем посещаваше кръчмите, местните ксеносиони (ксеносион – кръчма, страноприемница, когато се намирали извън града, често били към някой манастир. Понякога ги наричали ксенони.) не за да пие или да се храни, а защото търсеше забавление. Пияните хора бяха раздразнителни, а и доста глупави и често се случваше някой от тях да се заяде със скиро-хуна. Едекон само това и чакаше.

Снощи той се бе скарал с някакъв просяк, който твърдеше, че в града се намира някой си Арктос, който можел да го победи. Той, разбира се, не знаеше, че пред него стои прославеният хунски вожд.

– Арктос е много по-голям от него и ще го победи с лекота – мъжът обсъждаше Едекон, все едно него го няма в кръчмата или е глух и не чува това, което мъжете си говореха. – Той твърди, че е последният останал гладиатор. Нарича себе си с имената на всички най-известни гладиатори.

– Този също е много силен и едър – казваха другите мъже. Просякът обаче отказваше и да чуе, че той може да победи Арктос. Едекон искаше да срещне въпросния Арктос, но въобще не знаеше дали изобщо съществува. Както се казва, по-добре малката рибка в ръката, отколкото голяма риба в морето. Едекон знаеше, че да търси Арктос е загуба на време. Затова бе ударил мъжа в корема, а онзи се бе превил.

– Кой е най-добрият боец в света?! Кой е най-силният воин? – крещял Едекон и свирепо изгледал тълпата, която за миг се стъписала. След това обаче половината от нея викала от радост, а другата – от ярост. Едекон бе целял точно това.

– Кажи, кой е най-добрият воин? – отново извикал хуно-скирът като и гледал към падналия на колене просяк.

– Не знам! Не знам! – опитвал да се измъкне нараненият мъж. Повечето от мъжете в кръчмата трябваше да държат за него, но те бяха тълпа и с присъщата на всяка тълпа жестокост, искаха да видят другаря си наранен. Когато хората са много, започваха да действат като стадо и ставаха подвластни на инстинкти и жестокост, неприсъща им отделно. Повечето бяха доволни, че точно мъжът е станал мишена на нападението на огромния мъж. Така тях никой не ги закачаше, а и този явно бе най-слабият, това ги задоволяваше.

– Удари го! Удари го! – крещели мъжете.

Върху грозното белязано лице на огромния мъж се бе появила гримаса, от която християните бяха настръхнали. Те били сигурни, че този варварин не е човек, а демон. Из кръчмите вече се носела мълвата, че този обикалял нощните улици на града. Хората не смеели да скитат много, а и скитниците се притеснявали и вечер се събирали на групи.

– Ти знаеш истината, но зъбите ти са преграда пред нея. Като ги строша, ще помогна истината по-бързо да излезе!

След това хунът нанесъл такъв удар в лицето на просяка, че избил и последните му останали зъби. С кървава уста мъжът започнал да вие от болка, но все пак се разбирало, че крещял:

– Ти си най-силният! Ти си най-силният!…“

откъс от историческата сага „Тангра“

Матрицата е като коренище, което е обхванало живота на хората

„Повечето хора са подчинени на матрицата. Тя е като коренище, което е обхванало в мощните си пипала целия живот. До такава степен го притиска и души, че днес вече не е останало нищо от живота.

Освен във всички останали сфери, матрицата се е разширила и в света на воините. Българите са хора, които се борят срещу матрицата. Те са воини и цял живот се опитваха да обяснят на останалите народи каква е разликата между воина и това, което матрицата представяше за воин.

Българите говореха непрекъснато за това, че повечето хора, които смятат себе си за добри бойци, не са нищо повече от слуги на матрицата. Те изпълняват една жалка функция – да служат за пример на обществото. Всичко това всъщност е измислено от матрицата и обслужва една нейна прослойка – господарите. Всички тези силни хора, гладиатори, спортисти в олимпийските и всякакви други игри, празненствата и шествията са имали една първоначална задача – да осигурят сакрален, ритуален характер на воините, участващи в тях. Всичко това е било ниво на посвещение. Тези телесни акции трябвало да се слеят с духовните, ритуални движения и така да се постигне единство на действията.

Днес всичко това е забравено. Спортът, гладиаторските борби, дори това човек да стане воин е подчинено единствено на външното и неосъзнатото. Днес няма воини. Хората вече не знаят какво е Път. Бойците са като жалки, безмозъчни маймуни, които господарите показват. Господарите ги ползват. Техните „роби” трябва да са силни, за да им работят, да са здрави, за да се множат и има повече роби.

Като казвам роби, нямам предвид истински роби. Тези, които от сутрин до вечер превиват гръб на нивите, които виждат само червеи и никога не поглеждат към слънцето, също са роби. Такива са и тези, които наричат себе си свободни, кълчат се, забавляват се, пият, работят, мързелуват, живеят един порядъчен живот.

Но сега да поговорим за псевдовоините. Днес тези силни, мускулести мъже са жалко подобие на хора. Те се напъват и играят в едно пошло и мижаво представление. Тяхната роля е твърде жалка. Те са глупави страхливци, които смятат, че ще смаят хората с вида си, но това може да стане само с човек, който не разбира и не е воин.

Аз не съм творение на матрицата. Аз съм българин – просветен човек. Расъл съм в свобода. Засукал съм майчиното си мляко свободен, свободен правех своите избори и свободен ще умра. Аз съм Авитохол. Аз съм България. Аз съм син на Тангра.

Тези смешници не ме притесняват, те дори не могат да предизвикат вниманието ми. Знам, че всеки човек, който не разбира, би разсъждавал над въпроса кой е по-силен, те или аз. Хората ще разсъждават кой е с по-големи мускули, кой е по-млад, пъргав или бърз. В моята глава такива мисли не съществуват. Ето, аз ги поглеждам и не ги виждам. В саракта тези роби ги няма. Те са толкова малки и жалки, че не мога да ги видя. Те са по-малки от бълхи, по-невидими от въздуха. В саракта аз съм воин. Моята същност се намира там. Когато се изправя пред някого от тези иначе страховито изглеждащи мъже, аз даже не се замислям кой от нас би победил. За мен всичко е ясно. Аз съм воин. Аз притежавам душата и силата на воин. Моята сила може да прониже и изпепели същностите на тези нещастни, обикновени, обречени, жалки хора. Днес те изглеждат страховити, но това е днес. Утре те ще загубят привидната си сила. Аз съм воин днес, вчера също бях воин, както и утре ще бъда. Тези хора вчера са били малки, комплексирани деца, днес са силни, те са в разцвета си, техните мускули пращят, те се смятат за зверове, но аз виждам нещо, което тези жертви не забелязват. Аз виждам утре. Утре тези жалки хора ще са слаби. Силата ще ги е напуснала. Утре те ще бъдат сами, наранени, с болките, със страховете си. Утре те ще са обречени на самота и страх. Те са обречени, защото не са развивали непреходните си същности. Дори днес, когато всички се страхуват от вида и мускулите им, аз знам, че тези мъже са жалки. Още като деца, да направят това, което са днес, ги е подтиквало само едно нещо – страхът. Тези хора днес изглеждат така, водени от страха. Днес този страх и малкото страхливо дете, което ги води по пътя, също е в тях. Утре то ще стане още по-голямо и ще ги превземе. Затова казвам, че тези мъже са обречени. Те ще преминат през живота си и нито за миг няма да се докоснат до това, което ние наричаме Пътя на воин…“

откъс от поредицата „Тангра“

Гладиаторът не мислеше за това, че утре отново трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее

„За да избегна погледа му, насочих вниманието си към ремъците, които пристягаха бронята му. Виждах грубите ремъци, които се бяха впили в яките мускули отдолу. Гърдите му – обли и широки, здравите ръце и кривата сика. Той беше олицетворение на гладиатор. Гледах го на фона на стадиона. От одеве той бе обърнал взор към небето и се молеше на своите богове. Не беше ли Тангра неговият бог без, разбира се, той да знае това? Не го ли правеше ли самият Тангра толкова добър боец? Нямаше ли Тангра да направи така, че двамата да се изправим един срещу друг? Може би. Никой не беше казал, че ние, българите, имахме единствено право над Тангра. Може би и други народи, и други воини си бяха проправили път към сърцето на Бог. Пинас със сигурност беше един от тях. Той беше воин, цял живот беше живял като такъв и щеше да умре като такъв. Дали това щеше да стане от моята ръка?

Проследих погледа на Пинас и насочих взор нагоре, към синьото тракийско небе. Дали Тангра се намираше и тук, над Филипопол, в това небе? Можеше ли нашият бог да бъде толкова далеч от степта? С какво това небе беше по-различно от нашето? Скоро си отговорих на тези въпроси. Бях сигурен, че това беше най-красивото небе, което някога бях виждал. Тук небето бе изключително светло и чисто. Да, Тангра се намираше над нас. И дори Пинас да не знаеше за него, в този момент му се молеше. Молех се и аз. Моята молитва като че се закачи за тази на Пинас и аз видях неговата чистота и целеустременост. Гладиаторът не се молеше и не просеше за себе си, дори не благодареше, че е победил и че е по-силен. Пинас насищаше мига, той го изпълваше, беше забравил битката и това, че беше победил, той не мислеше за това, че утре пак ще трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее. Не! Пинас насищаше настоящето. Като гладиатор, той се бе научил да живее без минало и без гузна съвест. Всеки гладиатор, за да продължи да живее със себе си, трябваше непрекъснато да изчиства миналото си. Там, в миналото, бяха хората, убити от него. За всеки нормален човек би било непосилно да живее с мисълта за това колко много смърт, нещастие и мъка е предизвикал. Гладиаторите се учеха да живеят с това. Те изчистваха миналото си и приемаха, че трябва да убиват, за останат живи. И всеки гладиатор трябваше да е готов за това, преди още да е излязъл на арената.

Гладиаторите не се замисляха за бъдещето. Тяхното бъдеще бе свързано само с това да убиват или да бъдат убити. Ето защо това, което Пинас правеше, беше да се отдаде на мига, на настоящето. Всички останали хора живеят със спомените си, те са привързани към своето минало. Те мечтаят и искат утре да направят това или онова. Обикновените хора са винаги разчекнати между тези двете и никога не са в настоящето. Затова и не харесваха настоящето, не го усещаха и не можеха да го отделят. Всеки следващ миг за тях, както е бъдеще, изведнъж става минало. Обикновените хора се молеха в бъдещето и миналото. Гладиаторите напротив, само те живееха и можеха да познаят настоящето. Гледах към небето и разбирах толкова добре всичко това…“

откъс от многотомната история „Тангра“