Тук хората бързат, без дори да знаят закъде…

„- Губя се, потъвам, давя се в самота на това място! Не мога да вдишам! Безличното море на самотата ме поглъща! Губя се в тълпите непознати хора, които ме обграждат, удрят и отнасят!

Тук, в големия град, в Западния свят, хората винаги бързат, често без да се замислят за къде. На българина му се струваше, че целият свят, който нарича себе си „цивилизован“, е заразен от една обща тревожност. Често в това бързане хората изпускаха много важни моменти от своя живот. Това бързане не винаги си струваше и не означаваше, че живеят пълноценно. Тук всички бързат и са като част от някакъв механизъм, на който някой е пренавил пружинките. Дори когато се забавляват, тук хората бързат. Те сами се ускоряват, без дори да го усещат. Бързат, бързат, винаги бързат. Ако ги попиташ защо, ще ти кажат: „За работа“, „За среща“, „Да не закъснея“, „Да свърша по-бързо“, други ще се учудят и ще кажат: „Що за въпрос?“ Повечето дори не усещат тази тревожност, те така си живеят. Такива хора винаги ще измислят някакво оправдание, но не работата и забързаният ритъм на другите ги кара да бързат, а някакво вътрешно напрежение, чувство за неудовлетвореност, за това, че са изпуснали някакви важни моменти, че винаги закъсняват. Всички те имат толкова незначителен живот и са кухи и самотни, че ако не са част от тълпата, не се чувстват полезни, живи и значими. Затова повечето от тези са спокойни, само когато вършат нещо, когато бързат, само в тези моменти успяват да се спасят от своята незначителност.

Градът – той е ненаситно чудовище, което поглъща жертвите си, дъвче ги, смила ги. В този град всеки човек, за да оцелее, трябва да е крадец, да краде и да трупа, за да го има. Всеки краде и обира другите, дори глътката въздух, която всеки вдишва, трябва да я отмъкне от нечие чуждо гърло. Всеки краде, но и от всекиго крадат, а най-големият крадец е Градът.“ – историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Ти знаеш истината, но зъбите ти са преграда пред нея…

„Едекон се отърси от сламата. Той се изправи бавно, а след това се протегна толкова силно, че костите му изпращяха зловещо, все едно заплашваха да се прекършат. В същото време изпита остра болка. Цялото тяло го болеше. Опита се да възвърне паметта си от предната нощ. След известно забавяне причината за болката изплува в съзнанието му. Опипа тялото си, то цялото бе натъртено от стотиците удари. Тази болка обаче бе благородна и той изпитваше радост от нея, защото показваше, че е жив. Огромният мъж се наведе и опипа краката си, те го боляха най-много. Снощи неведнъж бе ритал с тях, бе посрещнал и тежкия удар на една пейка. Споменът за това го изпълни с възторг. Славно си бе прекарал в кръчмата.

Скуката и градът изнервяше огромния воин. Вечер той излизаше и обикаляше по цели нощи. Градът вече не го привличаше. Нощем посещаваше кръчмите, местните ксеносиони (ксеносион – кръчма, страноприемница, когато се намирали извън града, често били към някой манастир. Понякога ги наричали ксенони.) не за да пие или да се храни, а защото търсеше забавление. Пияните хора бяха раздразнителни, а и доста глупави и често се случваше някой от тях да се заяде със скиро-хуна. Едекон само това и чакаше.

Снощи той се бе скарал с някакъв просяк, който твърдеше, че в града се намира някой си Арктос, който можел да го победи. Той, разбира се, не знаеше, че пред него стои прославеният хунски вожд.

– Арктос е много по-голям от него и ще го победи с лекота – мъжът обсъждаше Едекон, все едно него го няма в кръчмата или е глух и не чува това, което мъжете си говореха. – Той твърди, че е последният останал гладиатор. Нарича себе си с имената на всички най-известни гладиатори.

– Този също е много силен и едър – казваха другите мъже. Просякът обаче отказваше и да чуе, че той може да победи Арктос. Едекон искаше да срещне въпросния Арктос, но въобще не знаеше дали изобщо съществува. Както се казва, по-добре малката рибка в ръката, отколкото голяма риба в морето. Едекон знаеше, че да търси Арктос е загуба на време. Затова бе ударил мъжа в корема, а онзи се бе превил.

– Кой е най-добрият боец в света?! Кой е най-силният воин? – крещял Едекон и свирепо изгледал тълпата, която за миг се стъписала. След това обаче половината от нея викала от радост, а другата – от ярост. Едекон бе целял точно това.

– Кажи, кой е най-добрият воин? – отново извикал хуно-скирът като и гледал към падналия на колене просяк.

– Не знам! Не знам! – опитвал да се измъкне нараненият мъж. Повечето от мъжете в кръчмата трябваше да държат за него, но те бяха тълпа и с присъщата на всяка тълпа жестокост, искаха да видят другаря си наранен. Когато хората са много, започваха да действат като стадо и ставаха подвластни на инстинкти и жестокост, неприсъща им отделно. Повечето бяха доволни, че точно мъжът е станал мишена на нападението на огромния мъж. Така тях никой не ги закачаше, а и този явно бе най-слабият, това ги задоволяваше.

– Удари го! Удари го! – крещели мъжете.

Върху грозното белязано лице на огромния мъж се бе появила гримаса, от която християните бяха настръхнали. Те били сигурни, че този варварин не е човек, а демон. Из кръчмите вече се носела мълвата, че този обикалял нощните улици на града. Хората не смеели да скитат много, а и скитниците се притеснявали и вечер се събирали на групи.

– Ти знаеш истината, но зъбите ти са преграда пред нея. Като ги строша, ще помогна истината по-бързо да излезе!

След това хунът нанесъл такъв удар в лицето на просяка, че избил и последните му останали зъби. С кървава уста мъжът започнал да вие от болка, но все пак се разбирало, че крещял:

– Ти си най-силният! Ти си най-силният!…“

откъс от историческата сага „Тангра“