„Повечето от вас живеят цял живот в Града, други са достатъчно дълго тук, за да разберат, че хората са изнервени, живеят забързано, зависими са един от друг, не са цялостни, завършени и са нещастни. Хората тук са отражение на самия град, те са зависими. Градът ще умре, ако в него не пристигат постоянно пшеница, месо, вино, зехтин.
– Водата също е много важна – каза българинът.
– Да, водата също е изключително важна – съгласи се аедът. – И докато в степта или извън града всичко това го получават или вземат от природата, тук някой трябва да го даде на гражданите. Затова тук хората са зависими много повече от чужда воля и не са свободни. В степта, ако воинът бъде прогонен от племето, той може да се отдели и да живее като ловува, отглежда овце, коне, лови сърни, убива вълците, които го заплашват, там той може да пие вода от поточетата и реките или от езерата. Тук това е невъзможно, ако човек е отритнат, може да умре или да живее в мизерия. Тук животът, макар привидно да е по-лек и цивилизован, всъщност е много по-жесток, защото хората нямат избор.
Тук, в големия град, хората не са личности, те се поставят в услуга на града и стават просто част от големия механизъм наречен Град. Така хората се обезличават и стават като магаретата, които се въртят в кръг, за да извадят вода, всеки ден те сами се впрягат и правят едно и също, едно и също, постоянно, монотонно, това е смърт за свободния човек, който иска да живее и твори, да скита, всеки ден да му се случват различни, интересни неща. Гражданите обаче не обичат несигурността, те са готови да заплатят за сигурността със свободата и индивидуалността си.“
„Самият град е устроен да мачка, обезличава, да те превръща във винтче, което е част от механизма на града. Константинопол е място на култура и изкуства, на политика и разгул, в което всеки е относително свободен и може да диша със свободни гърди. Това е метрополията на империята, в която се стичат богатствата от целия свят, затова, да се живее тук, е най-лесно. Това дишане обаче не е никак лесно. Всъщност в града е много трудно да имаш личен живот, тук е много трудно да вършиш нещата така, както смяташ за добре или е нужно да ги вършиш, защото винаги някой ти се меси, държавата или друг конкурент, а може и роднините. Тук хората, които са незаменими, са много малко, всеки може да бъде заменен, всеки изгрява и залязва бързо, всичко се променя, нищо не е сигурно, всичко е временно. В малките поселения и градчета лекарят е един, ковачът е един, хлебарят е един, тук тези са много и се борят непрекъснато едни с други. Всеки трябва да бъде по-добър, но и често има измамници и много лоши занаятчии, които произвеждат боклуци. Често, за да се предпазят от тези, майсторите се обединяват в гилдии. Тук винаги има майстор, който да ти обяснява, за да те забележат тук, трябва наистина да си много добър. Затова младите хора са под невероятен натиск. Тук, в Града, пресата на матрицата (социума) е много силна, непрекъсната и непосредствена. Този град е като окови.
„Откакто се намираше в Константинопол, откакто бе опознал дълбините на града, той си даде сметка колко горд и достоен е народът на българите. Беше сигурен, че толкова унизен, потиснат и заврян в калта, както бе виждал гражданите на Константинопол, никой българин нямаше да допусне да бъде. Сънародниците му бяха хора с мисия, които никога нямаше да допуснат да живеят като свине, в овразите на улиците, да се врат като плъхове в подземията, да скитат бездомни като кучета, да ги подмятат и обиждат като скотове, да ги водят за носа като добитък. Не, българите нямаше да могат да преживеят и ден тук, в града, в „цивилизацията“. Те християни нямаше да могат да станат и граждани също. Българинът ценеше свободата повече от сигурността, от пълния корем, дори от вярата си. Ако неговата религия не му осигуряваше свобода и не „отвързваше ръцете му“, защо му беше? Такава религия не можеше да бъде добра за него. Всички българи бяха воини, те обичаха волността, свободата, да дишат с пълни гърди, от тях нямаше да излезе и граждани. Българинът не можеше да осакати душата си, да се потисне, да стане част от големия механизъм наречен град. Българинът не можеше от човек да се превърне в чарк от този механизъм, зъбчато колелце или ос, той самият бе отделна машина и бе равен на всичко останало във Вселената, на самия град, дори на Бог…“
Токораз Исто 