Никога в природата не трябва едно нещо да се изтребва до крак

„На сутринта бойните рогове възвестиха събуждане и продължение на лова. Ибрахим и Ахмед III се втурнаха като обезумели. Явно султанът беше решил да бъде пръв. На него му харесваше истинското съревнование, в което хората отсреща не се предават само за да му угодничат или да му се подмазват. По всичко си личеше, че еничарът няма такова намерение. Така двамата, препускайки върху конете си, се отдалечиха в преследване на ято диви гълъби. Това ято бяха чакали те от два дни. Разбира се, двамата имаха късмет да попаднат на скали и от там видяха ятото. Сега, когато го бяха открили, трябваше да се възползват. Един след друг двамата пускаха и направляваха своите соколи. Това беше опияняващ лов. Птиците с гърдите си разсичаха ятото, удряха някой гълъб и го поваляха. После пак се втурваха. Двамата мъже се стремяха да държат ятото далеч от останалите ловци. Ловът бе толкова интересен и завладяващ. Двамата нямаха миг покой и почивка. Цялата поляна, над която се водеше надпреварата, бе „украсена“ с кръгчета от пух и перушина. Това бяха местата, на които бяха паднали мъртвите или ранени гълъби. Ибрахим беше като обезумял. Той изпращаше отново и отново сокола си. Султанът също беше опиянен. Той ту бе концентриран и изпращаше воина си в небето, ту като обезумяло малко щастливо дете пляскаше с ръце и се въртеше, пееше и се заливаше от смях и сълзи от щастие. Тази радост беше предизвикана от това, че двамата ловци вече пускаха соколите си едновременно и понякога двете птици се вкопчваха в някоя жертва и разкъсваха горкото животно още във въздуха. Когато соколът на султана изпревареше този на Ибрахим или успееше да открадне нещо, султанът се заливаше в искрен смях. Това бе най-интересният лов, на който султанът бе присъствал. Ахмед III се чувстваше като истински султан, нещо което не му се случваше често. Кръвта на предците му се бе събудила у него. Той изпращаше своята победоносна армия (сокола), после я направляваше и ако успееше да победи, беше истински щастлив.

Постепенно ятото намаля. Гълъбите усетиха, че соколите ги избиват, но докато в природата соколът би убил един гълъб и би заситил глада си, сега двете птици с железни нокти се вдигаха и убиваха, и пак, и пак… Ятото се стрелкаше наляво-надясно, но беше попаднало в капан. Нито можеше да избяга, нито да кацне и да се скрие. Гълъбите се опитваха по всякакъв начин да се спасят, но чрез умели маневри двамата мъже успяваха така да направляват ятото, че да го връщат всеки път срещу смъртта. Скоро в небето останаха само няколко нещастни гълъба. Атаките на соколите ставаха все по-трудни и се увеличаваха неточните пикирания. Може би хищните птици също се умориха. Ибрахим изпита съчувствие към няколкото уморени и наранени гълъба, беше му жал и за соколите. Прекрасните животни все по-трудно и бавно успяваха да наберат височина. Хищните им спускания ставаха все по-неточни. Като че ли хищността и настроението на птиците убийци бе намаляло.

Ибрахим все по-често започна да вика своя сокол и да му дава почивка на ръката си. Ахмед III почувства своя шанс да изпревари еничара по улов, затова продължи да избива нещастните гълъби и изпадаше в искрен възторг, когато в небето се появяваше малко облаче пух.

– Какво става? Отказа ли се? – попита той.

– Малко почивка – отговори Ибрахим.

Тъй като току-що бе изпратил сокола си в небето, султанът се приближи до еничара. Красивото му деликатно лице бе озарено и вдъхновено. Изведнъж, с коренно различен глас, той каза:

– Нали не ми даваш нарочно да те изпреваря?

Питането беше много сериозно и Ибрахим веднага почувства това.

– Не, повелителю, просто ми е жал за птиците.

– За кои птици? – попита все така сериозен султанът. – Ако ти е жал за гълъбите, това означава, че си мекушав и в битка ще се смилиш над враговете си. Ако ти е жал за сокола, това означава, че ще щадиш себе си в битка и ще се опитваш да запазиш силите си. За кои птици ти е жал?

– Жал ми е и за двете птици, повелителю. Като воин, аз съм учен, че освен да убивам и потискам, когато разбера, че съм по-силен, трябва да проявя великодушие и това ще различи воина от обикновения звяр или убиец. Затова ми е жал за гълъбите. Никога в природата не трябва едно нещо да се изтребва до крак. Това противоречи на волята на Аллах. Щом го има, значи то има някаква роля и е нужно на Бог. Ако унищожим нещо напълно, то престава да съществува и повече никога няма да можем да го възстановим. И никога няма да можем да се сравним с него и отново да го победим. Така, колкото повече избиваме тези под нас или по-слабите, толкова по-близо до дъното стигаме. Един ден ще се окаже, че ние сме най-слабите и всички останали са над нас и ако те имат нашата логика, ще се опитат да ни унищожат. Или, ако сме най-силните, ще се окажем сами, унищожили и победили всички под нас, най-силни, но единствени и сами.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Той желаел да се бори, не просто да оцелее, а да пътешества и да изживее живота си пълноценно, макар и с риск

Един ден гълъбът се почувства достатъчно укрепнал и започна да разказва историята на живота си:

– Всички гълъби, цялата колония, живеехме в една отвесна скала. Всички ние живеехме в дупки. Всяко семейство си беше свило уютно гнездо в някоя дупка. Цялата канара беше населена от нас. Отвън изглеждаше сякаш дупките са една до друга, но навътре те се разширяваха и се свързваха. Така ние бяхме едновременно в семейството си и в общността. Въпреки че летяхме далеч, всеки от нас се връщаше в колонията и търсеше подслон, подкрепа и компанията на останалите. И всички – големи и малки, добри и лоши, богати и бедни, живеехме по един и същ начин. Всички водехме мизерния си живот, окопани в скалата, и от поколение на поколение предавахме знанията как да се живее под земята, свивайки се. Но това не беше най-лошото, на което старите гълъби учеха малките още от излюпването им. Те ги учеха как не трябва де се отделяш далеч от колонията, че ятото е най-добрата защита за всеки гълъб.

Гълъбът му разказа, как от малък растял различен. Един ден се замислил и разбрал, че старите го учат как да оцелява, но не и как да воюва. Те го учели как да се примирява със съдбата си и когато дойде сокол и си вземе гълъб от ятото, му казвали: “мисли философски”. Но той чувствал, че това е примиренчество и младата му кръв кипяла и се бунтувала. Той желаел да се бори, не просто да оцелее, а да пътешества и да изживее живота си пълноценно, макар и с риск.

Понякога младият гълъб сядал, гледал залеза, плачел за загубените си приятели и мечтаел да бъде сокол.

Другите гълъби си живеели по дупките и въпреки че можели да летят, дори не поглеждали небето. Те се страхували да мечтаят и се задоволявали със сигурността на ятото и спокойствието на един предначертан живот. Всеки гълъб се бил окопал в дупката си и бил доволен, понеже гълъбите живеели така от хилядолетия, и това бил животът им от рождение до самата им смърт.

Точно над тяхната колония минавало голямо въздушно течение, което свързвало Севера с Юга. Всяка пролет и есен над тях прелитали милиони птици, ята от жерави, пеликани, патици и гъски. Младият гълъб гледал птиците и казвал на останалите гълъби, че това са истинските птици. Той обиждал останалите гълъби и ги наричал къртици, плъхове и червеи. С тези си думи той огорчавал най-вече родителите си.

Един ден решил, че е по-лош от родителите си и от съседите, защото лицемерничи и живее като тях, а нищо не прави за сбъдване на мечтите си. Той само седял, гледал птиците и мечтаел за Юга, слушал как те си говорят и искал да бъде сред тях. Изведнъж взел решение да тръгне и се изправил. Родителите и останалите около него се опитвали да го спрат. Те му казвали: “Откъде знаеш накъде отиват птиците и къде ще те отнесе течението? То може да те запрати в морето, да те запокити в някоя канара в планината или да те отведе в сухата, безжизнена пустиня.”

Гълъбът слушал думите на останалите си събратя и разбрал, че това е страх. Той не се страхувал, неизвестното го привличало и копнеел да разкъса веригата, която го свързва с начина на живот на неговите родители и с живуркането в колонията. Затова се сбогувал с родителите си, с дупката, с приятелите си и колонията и тръгнал. Още не бил излетял и родното му място започнало да му липсва. Това го учудило, защото досега непрекъснато критикувал и всичко му се струвало скучно, досадно и потискащо. Сега обаче нямал време, защото трябвало да лети високо, високо. Пътят на птиците се оказал много по-високо, отколкото му се струвало отдолу. Гълъбът обаче бил отличен летец и бързо се изкачил до основния поток на птиците. Той можел да прелита много надалече и да се връща. Бил чувал, че неговите братовчеди разнасяли съобщения из света и пуснати откъдето и да е, можели да се върнат у дома.

Не след дълго гълъбът приближил ято лебеди. Те красиво летели, махайки съвсем бавно, почти мързеливо, с криле. Едва когато се изравнил с тях, разбрал защо всички птици минават над тяхната колония. Течението горе било много силно. Тъй като било есен, силният вятър бързо го движел на юг. Видял, че повечето птици са отпуснали крилете си и се реят, носейки се по течението. Гълъбът опитал да се отпусне и също да се рее, но не бил създаден за такова летене. Те, гълъбите, били създадени да се борят със съпротивлението и да порят въздуха с крилете си. Той разбрал, че е истински летец за разлика от птиците, които се носели около него. Заставил се да лети бавно и се опитал да разговаря с летящите в изрядна фигура лебеди. Учудването му било голямо, когато разбрал, че всички около него се правят, че не разбират какво им говори. Той опитал да заговори жерави, гъски и пеликани, но всички те се правели, че не разбират езика му. Отначало помислил, че лебедите говорят на друг език, но постепенно разбрал, че се преструват. Те се държали надменно и затова той продължил да лети сам по своя път. Разбрал, че прелетните птици не смятат гълъбите за истински птици, а едва ли не за домашни любимци на хората. И те не желаели да общуват с него. Това го накарало да размаха още по-бързо криле. Скоростта го опиянила и той изпреварвал ятата. Така разбрал, че е най-добрият и бърз летец сред тях. Досега винаги бил смятал прелетните птици за много по-добри летци от гълъбите. Така летял и достигнал до Голямото море, коего трябвало да се прекоси, за да се достигне до другата земя. За нещастие, докато летял над морето, се извила буря. Той я видял и бързо прелетял морето, а на надменните птици това отнело много време, те попаднали в капан и бурята ги удавила. Той бил кацнал на скалистия бряг и се втурнал да помага на птиците, нищо, че те досега не му обръщали внимание и се държали надменно. Така успял да спаси почти цяло ято щъркели, а видял как остро летящите лястовички се стрелкат между вълните и сами се спасили. Докато спасявал щъркелите, насреща се задали неговите стари познайници – лебедите, и видял, че дори предсмъртният им вик е застинал в дългите им шии. По-късно му казали, че лебедите не са надменни, а неми и не могат да говорят с никого, независимо дали искат това. Понеже той решил, че лебедите и сега се държат надменно, ги оставил и те се издавили на метри от брега. Този грях тежал на съвестта на младия гълъб и той разбрал, че всички птици са различни и трябва да се съобразява с това и да ги цени именно поради това. Така надменността престанала да го дразни и той виждал само добрата страна на птиците.

На няколко пъти му идвало да се откаже от дългото пътешествие и да се върне при останалите гълъби. При летенето той много се изморявал – явно не бил създаден за продължителни полети, но въпреки това събирал сили и продължавал. В такива моменти той винаги се сещал, че това е нещото, за което винаги е мечтал и разбрал, че ако се върне, няма да е същият. Затова се заставил дори да не мисли за отказване. След това се почувствал наистина свободен и продължил без да му тежи.

След известно време осъзнал цялата картина на прелитането и се разочаровал от ятата прелетни птици, защото разбрал, че както за гълъбите да живеят по дупките в земята е съдба, така за прелетните птици, да се носят по течението, също е съдба. И проумял, че за тях това не е постигане на свобода, защото те са оковани от това да мигрират два пъти в годината. Скоро осъзнал колко жестоко е грешал, като е обвинявал гълъбите, и че отстрани нещата мамят и привличат, но постигнеш ли ги, виждаш истинската им същност. И гълъбът разбрал, че е много повече от прелетните птици, защото за тях прелитането е окови, а за него това е свободата.„

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто