„На форума се извисяваше голяма църква, която носеше името „Свети Апостоли”. Зад нея имаше пазар с много хора, всеки викаше и предлагаше собствената си стока. Докато минаваха и оглеждаха това, което се предлагаше, Едекон забеляза някакъв римски патриций, който явно бе изпаднал в тежко състояние. Въпреки че бе прокъсана и мръсна, тогата му със син кант подсказваше, че е от знатен произход. Мъжът предлагаше великолепен дървен стол, целият в дърворезби. На единия подлакътник на стола имаше гравирана сърна, а под другия – вълк. Хризафий се загледа в стола само за миг. Това бе стара изработка, сега такива мебели не се правеха. За съжаление сега не беше време за покупки.
Едекон също огледа стола.
– Сега няма къде да го сложа, а в юртата също ще стои смешно – каза огромният хун.
Като изгледа внимателно хуна, евнухът каза:
– Градът има много лоши страни: шумът, насилието, пренаселеността, тук смъртта дебне от всеки ъгъл и не можеш да я усетиш, но в същото време тук е събрано цялото богатство на света. Градът е притегателен център за най-умните хора в света, тук са всички учени, писатели, най-добрите занаятчии, политици, най-богатите търговци, тук има много разкош. Има хора, които не познават града. Може цял живот да живеят в палатиум, без въобще да общуват с тази паплач. Животът тук е прекрасен и лесен. Бих дал живота си, но не бих напуснал този град! Не мога да живея никъде другаде освен тук!
Кир Едеко, ти искаш ли да живееш в този град? Да имаш собствен дворец? Да прекарваш дните си в разкош, да изяждаш всеки ден по една плешка или бут? – докато говореше, Хризафий си спомни как хунът бе ръфал бута и се намръщи. – Личи си, че ти си изискан човек, културен, ценител на красотата – евнухът явно много сериозно огъна своята съвест, за да каже тези неща, – че не си роден да живееш сред дивите хуни! Ти си патриций! – Той си спомни, че Едекон бе спал в конюшнята, в сламата при конете. Като се опитваше да не се намръщи, той добави: – Ти си роден да спиш в сатенени чаршафи! Вечерите при теб да спят най-красивите жени! Всички да те желаят и да ти казват: „Кир Едеко! Кир Едеко!”
Хунът едва не се захили. Той сам бе предпочел юртата пред двореца. За да излъже евнуха, той каза:
– Майка ми е скирска принцеса. Личи ли ми, че хуните не са от моята класа? – той се наведе към евнуха и му подшушна: – Ще ти кажа нещо под секрет, не им го казвай, но те малко вонят!
В този момент зловонният дъх на Едекон едва не повали Хризафий на земята.
– Ти ми предлагаш дворец тук, в Константинопол? – попита учуденият Едекон, а очичките му се смалиха още повече и станаха хладни и пресметливи.
– Да! Същият като онзи, в който сега живееш.
– Дворец като този, в който живеем?! Целият от гладък блестящ мрамор, застлан с дебел, мек килим?! – Едекон нарочно се правеше на малоумен. – Искам дворецът ми да има килим, за да може конят ми да не се подхлъзва!
Хризафий се намръщи. Този варварин… Той мислеше да вкара коня си в двореца! Килим… Килим…
Евнухът осъзна, че възприема вонящия хун като малко дете, което не е съвсем наред с ума. Хризафий за пореден път се увери колко прав бе василевсът, като смяташе, че само с дрънкулки и близалки ще успее да подкупи тези хора. Тази задача се бе оказала най-лесната за него, а в началото бе смятал, че ще е много трудна. Как да не е лесна, щом този не мислеше за златото и двореца, а за килима?
Изведнъж обаче, като стана съвсем сериозен, Едекон каза:
– Искам да живея в същия дворец!
– В този дворец не може! Той е на императора!
– Искам точно този дворец! Кой знае какъв дворец ще ми дадете! Или този, или не искам друг! – докато говореше, Едекон заприлича на огромно хлапе с грозно, надрано лице. Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин. В първия момент евнухът се притесни, защото наистина не можеше да обещае, че ще даде двореца на василевса на Едекон. После обаче той си даде сметка, че това желание никога няма да бъде изпълнено. Защо да не обещае, след като знае, че никога няма да му се наложи да изпълни това обещание?
– Добре, ще получиш същия дворец – каза примирено Хризафий.
Евнухът се забавляваше вътрешно, като си представяше подобния на чудовище Едекон в присъствието на благородните патриции. Как ли щяха да приемат обезобразения до неузнаваемост изрод като равен на тях? Той бе толкова грозен, че сигурно дори готите щяха да го избягват.
– Ще получиш същия дворец, но и ти трябва да направиш нещо за мен! Искам нещо в замяна!
– Какво? – попита Едекон, но му личеше, че е разсеян. Той се заглеждаше по тълпата.
– Трябва да убиеш Атила!…“
Токораз Исто 