Всеки българин, от най-ранна възраст, трябва да свиква да живее с идеали и амбиции…

„Нашите учители бяха хора на честта, те ни учеха, че е по-важно да умрем с чест, отколкото да живеем в безчестие.

Един ден баща ми Ермен ме заведе на една могила – курган. „Тук – каза той – почиват костите на велик воин. Дори след смъртта си, той се извисява над останалите. Той е тук, защото е изживял живота си като достоен воин, не е допуснал компромиси със себе си. Тази могила е издигната от хората, които са признали неговата изключителност. Техните гробове се намират навсякъде наоколо, в равното.“ „На кого е тази гробница? – попитах аз. Баща ми обаче или не ме чу, или не намери за нужно да отговори.“ „Трябва да живееш така, че по целия си път да оставяш могили на своето достойнство и твърдост. Истинският мъж трябва да заложи живота си, за да остане верен на принципите си.“

Днес децата вече не се учат на такива неща, хората като че ли изпитват неудобство да говорят по този начин. Сред нас малко по малко започва да навлиза влиянието на Запада и Рим. Не знам как днес нашите млади воини успяват без такива напътствия. Как, без да са готови да заложат живота си, заради честта си, могат да живеят. Римляните ни учат, че всяко нещо се търгува, как винаги трябва да се преследва печалбата, че златото и парите са в основата на всичко. Това обърква слабите мозъци на хората, надявам се сред българите те да са колкото се може по-малко. Честта, гордостта, достойнството, приятелството, мисията не могат да бъдат изразени с печалба, не могат да се представят в златен еквивалент. Истинските стойностни неща са отвъд видимия свят, те са в саракта. Римляните унищожават саможертвата, която всеки воин трябва да прави, те не искат да притесняват хората, пазят децата си, аз обаче смятам, че децата не бива да се щадят, защото иначе никога няма да се превърнат в истински воини. Римляните се опитват да изградят общество, в което всички са задоволени, защитени, имат достатъчно за прехранване и оцеляване. Те се опитват да държат децата си под похлупак, цялата им християнска империя да бъде защитена. Когато оцеляването ти е гарантирано, наистина такова възпитание и обучение ти е достатъчно и един млад човек може да остане само с него, но лишен от амбиции, младият човек остава винаги на това ниво, постепенно той се превръща в тъпо острие, човек, който просто живее, а не се бори и рано или късно става тунеядец. Такива хора уж учат, работят, женят се, имат семейства и в повечето случаи са доволни от един такъв живот. Достатъчно ли е това обаче? Може ли човек да бъде щастлив и доволен, когато няма духовен живот? Може ли да живее без досег с изкуствата, с културата, без идеали? Възможна ли е общност, общество, без хора идеалисти, без мечтатели? За малките хора, дребните душици, „идеал“ е дума, която не означаваща нищо, празно говорене, просто движение на въздуха. Според мен живот без идеали, без амбиции, без риск и борба, без да заложиш всичко, без досег с изкуствата и красотата, е нищо. Стремежът само към чисто материалното, лесният път във всяко нещо, това да трупаш злато, да бъдеш като всички останали, е пътят към падението и гибелта.

Мисията на българите е да противопоставят нашия път на римския. Римският, Западният е толкова разпространен и изглежда всесилен, без алтернатива, но ние знаем, че нас ни има и ние носим зрънцето Светлина, завещано ни от нашите предци. Римският начин е толкова разпространен, защото е лесен, при него просто трябва да следваш течението, да дадеш воля на егоизма си, на скъперничеството и завистта.

Всеки българин, от най-ранна възраст, трябва да свиква да живее с идеали и амбиции. Още когато плешките му са неукрепнали и няма опит, той трябва да развива не само физическите си данни, а и духа си. Той трябва да опознава тялото, възможностите си, да се сблъсква със своя мързел, страховете си и да открие индивидуалната си стойност.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Моята мисия е да запазя българската памет

Запалваща духа среща, посветена на българската история и пълнокръвното й претворяване в романите на Токораз Исто, организира Цветан Ревански в ресторант „Боровец“ на 4 ноември 2019 г.
„Безценно е да видим нашата история в нейния чист и неманипулиран вид. Всеки негов читател, освен да преизгради осакатеното си от политическите режими национално самочувствие, се учи и как да бъде един по-добър българин”, каза Цветан Ревански при представянето на автора. Зад псевдонима Токораз Исто, който означава ТОзи Който РАЗказва ИСТОрии, стои Стоян Цветкашки, автор на 13 –томната историческа хроника „Тангра”, романите „Ятаган и меч” – 5 тома, „Артур” и др. Освен това той е и създател и ръководител на школа по Да Дао – древно българско бойно изкуство.

„Започнах да пиша книги, защото не успях да прочета това, което желаех, в книгите”, разказа авторът и допълни: „Аз смятам, че в момента в България се води война, която е отражение на една голяма световна война – войната за загуба на идентичност. Това е битка различни народи да загубят своята идентичност. Всяка държава е като човек, тя има своите етапи на израстване – създаване, съзряване, остаряване. България е държава, която е от най-древно време, нашият народ е бил от най-древните. Ние, чрез орендата и нашата мисия, трябва да направим така, че да възраждаме нашата държава. Иначе има голяма опасност да бъдем обречени на смърт, физическа, духовна и всякаква”.

Той обясни още: „Реших, че е моя мисия и мое призвание да напиша книгите, за да запазя българската памет. Моето поколение имаме един дълг към хората, ние трябва да предадем на младите българи, това, което знаем от нашите дядовци и прадядовци. Ние живяхме в едно време, в което България все още беше здрава, все още имаше национални държави, в която да се наречеш българин не беше смятано за нещо срамно и трябва да го предадем на младите”.

„Българският народ е един изключително качествен народ, един народ, който трябва да се гордее със своето минало, един народ, който е не по-малко важен от всички други народи. Ако ние не се обичаме и ние не се ценим, ако ние на уважаваме себе си, няма как другите хора да ни уважават”, заяви писателят и разясни: „Историята е паметта на всеки един народ. Хората и народите са много сходни. Когато един човек не знае кой и не знае откъде идва, не знае какви са му силните и слабите страни, той започва да се обърква в себе си и не може да разбере кой е, не може да разбере как да използва силните си страни. Историята може да ни помогне да разберем кои сме и много от нещата, които българите смятат за слабост или за своя грешка в народопсихологията си, могат да бъдат използвани като предимство. Когато се върви по-най-малкото съпротивление, най-лесното нещо е да кажеш: ние, българите, не можем да работим в екип, ние сме индивидуалисти, ние сме егоисти, ние сме завистници. Всяко едно от тези неща има своя причина, ние сме такива, защото в продължение на хилядолетия нашият ген го е създавал. Това че ние сме индивидуалисти означава, че ние сме самостоятелни, силни хора и че преди да се включим в общност, преди да станем овце, се опитваме да се изградим като вълци. Българската армия и българският народ никога не е бил стадо, винаги е бил глутница. Не бива да вървим по малкото съпротивление”.

На темата за българското писателят разясни: „Смятам, че в България в момента всеки може да се нарече българин, но не всеки е истински българин. Да бъдеш българин, това означава, че си духовно същество, че си светла глава, че си човек, който има мисия. Хората не са това, което ядат, нито това, което говорят, нито колко пари имат, нито тленните неща, хората са това, за което мислят, това, с което изпълват живота си. И когато един човек изпълва живота си с незначителни, тленни неща, мислите му са свързани около ежедневни проблеми и около егото, този човек е глупав. Когато човек има дълбоки мисли, които го отвеждат в други светове, когато той живее своята духовност, това е сериозен, истински човек. Според мен българите трябва да бъдат истински хора. Това, че си роден българин, не е достатъчно да се наречеш такъв, трябва да бъдеш изключителен, трябва да бъдеш човек на себепознанието, човек на себеусъвършенстването, трябва да бъдеш човек на духа”.

из интервю с писателя Токораз Исто

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Със светкавична бързина извади камата и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две.

Ирник го гледаше изумен.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

– На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени. Кръвта на прасето, вълка и агнето са си кръв на агне, вълк и прасе.

– Татко, какво искаш да кажеш?

– Прасетата са хората, които нямат духовност, а се ровят в нечистотиите на живота и не вдигат дори глава, за да видят, че има и друг свят, и друг живот. Тези хора живеят в кочината и калната локва. Агнетата са малодушните, страхливите, боязливите, несамостоятелните хора, те никога няма да опознаят света, защото предпочитат да стоят на едно място, на безопасно; дори когато ходят, те избират отъпкани пътища. Вълците са хора, които се борят, но те нямат душа и стават зли. Те носят на света повече зло, отколкото добро. Както в тангристкия кръст има три същности, тези три животни олицетворяват липсата им. Хората прасета са бездуховни и мръсни, при тях отсъства жаждата за знание и духовност. Агнетата са смирени, приличат на духовни, но нямат същност на воин и не могат да се движат самостоятелно по пътя, а имат нужда от стадо. Вълците са воини, но нямат духовност и човечност.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7527 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Тези, които се учат от грешките си, са много по-ценни от непогрешимите и глупаците

„– Всеки човек води своите външни битки, сражения и стълкновения. Воините влизат в открити стълкновения, търговците също участват в битки, както и земеделците, дори книжниците имат своите битки. През цялото време обаче всеки един от нас провежда свои вътрешни битки, които са невидими. Не казвам, че са незабележими, защото често външните битки са продължение на вътрешните. Вътрешните битки продължават в хората, докато те не станат воини. Като казвам „воин”, нямам предвид боец или войник, а духовната категория воин. Воинът на духа не е този, който воюва със своите същности и несъвършенства, а този, който постига хармония и омиротворяване на себе си и същностите си, този, който събира частите си и постига концентрация, цялост и единство.

Вътрешната борба на всеки воин става много по-отчетлива, особено ако той участва и в голяма външна битка. Затова воините преди битка са интересни за наблюдение, тогава си проличава тяхното духовно ниво.

След тези думи, Авитохол разбра, че се е отнесъл и се върна към разговора от преди малко.

– Синко, не се притеснявай, че не влезе в битка! Трябва да знаеш, ако един човек сгреши веднъж, може да му се прости. Ако го направи два пъти, това означава, че е непоправим глупак, който не се учи от грешките си. Такъв ще греши цял живот и трябва да го държиш далеч от себе си. Също така се пази от човек, който никога не е грешал, защото неговата грешка тепърва предстои! Патилите хора, тези, които се учат от грешките си, са много по-ценни от непогрешимите и глупаците!“

откъс от поредицата „Тангра“

Само когато човек осъзнава всяка своя постъпка и действие, може да се нарече воин

„Някога моят учител казваше, че всеки човек има два духовни крака, които трябва да използва по равно, за да може да е сигурен, че се движи по Пътя. Единия крак той наричаше „постигам”, а другия – „осъзнавам”. Според него, само когато човек осъзнава всяка своя постъпка и действие, може да се нарече воин. Има хора, които само си фантазират, те никога не набират смелост да материализират поривите на душата си и завинаги остават мечтатели. Има хора, които се опитват да живеят само в света на материята и се опитват само да постигат. На тях обаче им липсва задълбоченост и духовност. Според моя учител, когато човек се движи само с единия си крак, е като прикован като някой, който се върти около себе си. Тогава той бързо разбира, че не прави нищо стойностно и дори не се премества. Когато куца и с единия крак не стъпва както с другия, тогава той се движи в кръг. Такъв човек скоро започва да губи мотивация и му се струва, че вече е изминал този Път. Така стига до заключението, че няма развитие и започва да обвинява Пътя, учителя си и всички за това, като не разбира, че причината всъщност е в недостатъчната крачка на единия му крак. Много от куцащите и въртящи се в кръг хора никога не осъзнават това. Такъв човек или се е размечтал и си позволява по-широки крачки с крака „осъзнавам”, или тялото му изнемогва и крачката на „постигам” е станала по-къса, а може да е започнал да бърза и крачката му „постигам” да се е увеличила.

Учителят ми винаги подчертаваше, че тези два духовни крака никога не спират да растат или да се смаляват и воините непрекъснато трябва да следят за това.

Много от по-младите хора са успели да изградят тези свои крака до различна дължина и са обречени на това да се въртят в кръг, затова чрез самоосъзнаване и себепознание те трябва непрекъснато да подравняват краката си и крачките си.

Също така трябва да се знае, че с възрастта кракът „постигам” се смалява, а на крака „осъзнавам” му става по-лесно, защото човек натрупва опит, а понякога и мъдрост. Тогава той не бива да измъчва тялото си, защото това отново ще го доведе до въртене в кръг и отчаяние.

Каквото и да става, воинът трябва да помни, че няма голямо значение колко големи са крачките на „постигам” и „осъзнавам”, много по-важно е те да са равни, за да се движи той напред. И никога не бива да правиш няколко крачки само с единия си крак, защото тогава се разкрачваш прекалено много и не можеш повече да пристъпиш с другия крак.

Моят учител казваше още, че двете най-важни качества за всеки воин, тези, които го превръщат от войник във владетел на себе си и околните, са смирението и търпението. Това той изтъкваше всеки път пред нас, младите воини. Според него без търпение и смирение човек е обречен. Той възприема всичко като битка, пръска излишно силата си в безсмислени борби, най-вече със себе си, и не успява да изчака правилния момент, греши в преценките и действията си.

– Но татко, тези две качества не са толкова воински, колкото са важни за духовниците! Спомням си, че в манастира край Мантуа те непрекъснато повтаряха: „Смирение! Търпение!” и твърдяха, че за да си близо до Бог, трябва да си примирен и търпелив! Трябва да отречеш себе си, за да приемеш в душата си Бог!

– Така е. Много воини подценяват тези качества, те им се струват чужди и далечни и пренебрежително казват: „Това е за слабите, за поповете.” Без смирение и търпение обаче воните стават жертви на същата тази сила, която ги прави големи воини. Ако ти си голям воин, имаш много сила. За да стане тази сила Сила с главно „С”, за да се превърне в оренда, трябва да я контролираш, а това може да стане само чрез себеотричане. Тогава на големия воин му е нужно, търпение и смирение, за да стане велик воин.„

откъс от поредицата „Тангра“