Tag Archives: духовност

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Със светкавична бързина извади камата и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две.

Ирник го гледаше изумен.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени. Кръвта на прасето, вълка и агнето са си кръв на агне, вълк и прасе.

– Татко, какво искаш да кажеш?

– Прасетата са хората, които нямат духовност, а се ровят в нечистотиите на живота и не вдигат дори глава, за да видят, че има и друг свят, и друг живот. Тези хора живеят в кочината и калната локва. Агнетата са малодушните, страхливите, боязливите, несамостоятелните хора, те никога няма да опознаят света, защото предпочитат да стоят на едно място, на безопасно; дори когато ходят, те избират отъпкани пътища. Вълците са хора, които се борят, но те нямат душа и стават зли. Те носят на света повече зло, отколкото добро. Както в тангристкия кръст има три същности, тези три животни олицетворяват липсата им. Хората прасета са бездуховни и мръсни, при тях отсъства жаждата за знание и духовност. Агнетата са смирени, приличат на духовни, но нямат същност на воин и не могат да се движат самостоятелно по пътя, а имат нужда от стадо. Вълците са воини, но нямат духовност и човечност.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7527 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Advertisements

има 1 коментар

Filed under История, Книги

Тези, които се учат от грешките си, са много по-ценни от непогрешимите и глупаците

„– Всеки човек води своите външни битки, сражения и стълкновения. Воините влизат в открити стълкновения, търговците също участват в битки, както и земеделците, дори книжниците имат своите битки. През цялото време обаче всеки един от нас провежда свои вътрешни битки, които са невидими. Не казвам, че са незабележими, защото често външните битки са продължение на вътрешните. Вътрешните битки продължават в хората, докато те не станат воини. Като казвам „воин”, нямам предвид боец или войник, а духовната категория воин. Воинът на духа не е този, който воюва със своите същности и несъвършенства, а този, който постига хармония и омиротворяване на себе си и същностите си, този, който събира частите си и постига концентрация, цялост и единство.

Вътрешната борба на всеки воин става много по-отчетлива, особено ако той участва и в голяма външна битка. Затова воините преди битка са интересни за наблюдение, тогава си проличава тяхното духовно ниво.

След тези думи, Авитохол разбра, че се е отнесъл и се върна към разговора от преди малко.

– Синко, не се притеснявай, че не влезе в битка! Трябва да знаеш, ако един човек сгреши веднъж, може да му се прости. Ако го направи два пъти, това означава, че е непоправим глупак, който не се учи от грешките си. Такъв ще греши цял живот и трябва да го държиш далеч от себе си. Също така се пази от човек, който никога не е грешал, защото неговата грешка тепърва предстои! Патилите хора, тези, които се учат от грешките си, са много по-ценни от непогрешимите и глупаците!

откъс от поредицата „Тангра“

2 Коментари

Filed under История

Само когато човек осъзнава всяка своя постъпка и действие, може да се нарече воин

Някога моят учител казваше, че всеки човек има два духовни крака, които трябва да използва по равно, за да може да е сигурен, че се движи по Пътя. Единия крак той наричаше „постигам”, а другия – „осъзнавам”. Според него, само когато човек осъзнава всяка своя постъпка и действие, може да се нарече воин. Има хора, които само си фантазират, те никога не набират смелост да материализират поривите на душата си и завинаги остават мечтатели. Има хора, които се опитват да живеят само в света на материята и се опитват само да постигат. На тях обаче им липсва задълбоченост и духовност. Според моя учител, когато човек се движи само с единия си крак, е като прикован като някой, който се върти около себе си. Тогава той бързо разбира, че не прави нищо стойностно и дори не се премества. Когато куца и с единия крак не стъпва както с другия, тогава той се движи в кръг. Такъв човек скоро започва да губи мотивация и му се струва, че вече е изминал този Път. Така стига до заключението, че няма развитие и започва да обвинява Пътя, учителя си и всички за това, като не разбира, че причината всъщност е в недостатъчната крачка на единия му крак. Много от куцащите и въртящи се в кръг хора никога не осъзнават това. Такъв човек или се е размечтал и си позволява по-широки крачки с крака „осъзнавам”, или тялото му изнемогва и крачката на „постигам” е станала по-къса, а може да е започнал да бърза и крачката му „постигам” да се е увеличила.

Учителят ми винаги подчертаваше, че тези два духовни крака никога не спират да растат или да се смаляват и воините непрекъснато трябва да следят за това.

Много от по-младите хора са успели да изградят тези свои крака до различна дължина и са обречени на това да се въртят в кръг, затова чрез самоосъзнаване и себепознание те трябва непрекъснато да подравняват краката си и крачките си.

Също така трябва да се знае, че с възрастта кракът „постигам” се смалява, а на крака „осъзнавам” му става по-лесно, защото човек натрупва опит, а понякога и мъдрост. Тогава той не бива да измъчва тялото си, защото това отново ще го доведе до въртене в кръг и отчаяние.

Каквото и да става, воинът трябва да помни, че няма голямо значение колко големи са крачките на „постигам” и „осъзнавам”, много по-важно е те да са равни, за да се движи той напред. И никога не бива да правиш няколко крачки само с единия си крак, защото тогава се разкрачваш прекалено много и не можеш повече да пристъпиш с другия крак.

Моят учител казваше още, че двете най-важни качества за всеки воин, тези, които го превръщат от войник във владетел на себе си и околните, са смирението и търпението. Това той изтъкваше всеки път пред нас, младите воини. Според него без търпение и смирение човек е обречен. Той възприема всичко като битка, пръска излишно силата си в безсмислени борби, най-вече със себе си, и не успява да изчака правилния момент, греши в преценките и действията си.

– Но татко, тези две качества не са толкова воински, колкото са важни за духовниците! Спомням си, че в манастира край Мантуа те непрекъснато повтаряха: „Смирение! Търпение!” и твърдяха, че за да си близо до Бог, трябва да си примирен и търпелив! Трябва да отречеш себе си, за да приемеш в душата си Бог!

– Така е. Много воини подценяват тези качества, те им се струват чужди и далечни и пренебрежително казват: „Това е за слабите, за поповете.” Без смирение и търпение обаче воните стават жертви на същата тази сила, която ги прави големи воини. Ако ти си голям воин, имаш много сила. За да стане тази сила Сила с главно „С”, за да се превърне в оренда, трябва да я контролираш, а това може да стане само чрез себеотричане. Тогава на големия воин му е нужно, търпение и смирение, за да стане велик воин.

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги