Българин означава човек на духа

„Българин не се раждаш! Българин ставаш! Роденият българин може да бъде такъв, но цял живот да живее като „ромей“. Българин означава човек на духа, осъзнат, светъл човек. Не всички родени като българи са такива. Мнозина се наричаха българи, но не бяха такива. Всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана). Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата).“ – писателят Токораз Исто

Цивилизацията оковава хората и ги прави зависими…

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

исторически роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Орендата е вашата сила, която получавате директно от Бог

 

„– Вие, българите смятате, че сте изпратени от Тангра на земята, но не както евреите, за да носят материалната част от познанието за Бог. Вие твърдите, че сте тук, за да носите духовната част от познанието за Бог. Евреите вярват, че Бог говорил с тях и когато Мойсей отишъл на среща с Бог, му били продиктувани божиите слова, които той изсякъл върху каменни плочи. После Бог научил евреите как да построят хранилище за скрижалите – кивота. Научил ги точно на кое място да построят Храма и с най-малки подробности как да го издигнат.

На вас, българите, Бог не вие е дал материални доказателства за съществуването си, а само духовни. Вие смятате, че той ви изпраща орендата си. Орендата е вашата сила, която получавате директно от Бог. Тази оренда е като мощен сноп, който не се намира само в този свят, а пронизва времето и световете. Според вас вие сте изпратени от Бог, за да предавате на света познанието за орендата. Орендата е по-трудно доловима от словото и книгата. Тя е чувство за вътрешна сила. Тя държи вашите владетели на престола и дава сили на всички българи. На пръв поглед тя изглежда много по-лесна за постигане, но всъщност е много по-трудна за осъзнаване, натрупване, управление и контрол. Това, което вие наричате оренда, евреите и християните наричат Свети Дух. Ако евреите носят материалното знание за волята на Бог, българите носят духовното. Това е вашата мисия!

Ето защо евреите са развили толкова много своята писмена култура и са създали свещените писмена – Тората, върху която днес стъпват християните. Вие трябва да развиете духа. Вие не можете да се придържате към една земя и сте обречени да бъдете вечни номади. Дори да спрете на едно място, скоро пак ще тръгнете на път. Обречени сте да бъдете номади в духовен план. Народът ви никога няма да спре и няма да се чувствате удовлетворени. Всички народи ще черпят с пълни шепи от вашата оренда и никой няма да си признае, че е вършил това. Вашата мисия е да пръскате Светлина сред народите, да помагате, да създавате, да свеждате орендата и всички да я ползват, като за вас ще остава твърде малко от това и няма да изпитате никакво удовлетворение. Дори след хилядолетия сред вас да се родят хора, които да се опитват да уловят и опишат орендата, идеята за българите, те ще останат непризнати и колкото и да се опитват, няма да могат на направят нищо повече от това да свеждат идеите, които други да използват и доразвиват и да пръскат Светлина.“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която бе изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.

Най-важното за всеки български воин е преди всичко да изгради характера си. Всички други умения са второстепенни. Ние знаем, че характерът е наша броня и оръжие. Всичко друго можем да загубим, но характерът е винаги с нас и ни служи. Неговото изграждане е много трудно и мъчително, но постиженията му се губят най-бавно, защото това всъщност е духът. Дори когато човек остарява, неговият дух продължава да го води. Да изградиш характера си е като да създадеш меч. Първо трябва да го изковеш и многократно да го нагънеш. Това става с много насилие над себе си. В този момент има съпротива и хвърчат искри. После трябва да започнеш да го извайваш и оформяш, да го шлайфаш и да му предадеш баланс, красота и хищност. Едва след това идва най-тежката част, в която трябва да го поддържаш безупречен чрез ежедневна употреба…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Не това бе желязното в него, а духът му…

„В този момент на това място в света си дадоха среща всички стихии. Вятърът бе въздухът, морето бе водата, огънят представляваха гръмотевиците и светкавиците, дървото бе корабът, а желязото… Желязото бе той. Не защото бе облечен с желязна ризница и на бойния му колан висеше меч, не защото на гърба си бе превързал медния щит, а в едната си ръка стискаше туга. Не! Не това бе желязното в него, а духът му. Той бе по-твърд от желязото, с което бе облечен. В този сблъсък на стихии някой щеше да победи. Беше сигурен, че желязото ще надмогне останалите стихии, досега винаги бе ставало така. Той щеше да наложи волята си над света и над стихиите, така както бе успял да подчини на нея тленното си тяло, защото неговата воля бе продължение на волята на Бог. Това тяло той бе покорявал от младостта си, бе озаптявал, когато младостта го бе карала да подскача като див звяр, бе водил това тяло в битки и турнири, беше го калявал в бойни походи, беше го подлагал на лишения, болка, студ, глад, беше го яхал до изнуряване. Сега то му се отблагодаряваше за това, че се бе отнасял с него като с враг.“

откъс от първи том „Екскалибур“ на историческата поредица „Артур“

Баръс ме учеше как да правя всяко нещо с дух…

„Баръс ми показа няколко метода за постигане на съвършенство в техниката с меча. Единият се състоеше в това, да взема меча и да започна да изпълнявам дълго време само едно движение. Изпълнявах го стотици, хиляди пъти, без да спирам или да намалявам силата на удара. Постепенно ръката ми се уморяваше ужасно, до такава степен, че имах чувството, че при всеки следващ удар ще изпусна меча и той ще изхвърчи от ръката ми. Баръс казваше:

„Едва след като измориш тялото си докрай, можеш да почувстваш правилната техника. Физическата сила по-скоро пречи да почувстваш правилния път на меча. Когато силата ти отпадне, ръката сама започва да движи меча по най-правилния и най-лесния път. Правилната техника е заложена в твоето тяло, защото то помни целия опит на предците ни. Нашето тяло е мъдро. От теб се иска само да му осигуриш възможност да те научи на това, което е заложено в него. Повечето воини обаче разчитат на физическата си сила и сами се отдалечават от истинската бойна техника.”

Понякога, след като работех до пълно изтощение и исках да се откажа, Баръс ме караше да продължавам и едновременно с това ми говореше: “Когато удряш с меча във въздуха един час, това е издръжливост. Това показва  физическата ти форма, но ударът с меч не е само физически, той е и духовен. За да “вкараш” дух в това, с което се занимаваш, не трябва да спираш. Някои хора смятат, че духът е нещо специално, отделно от практиката. Те очакват, че той ще се появи със светлина и гръм.

Всъщност духът се изгражда в момента, в който замахнеш за поредния си удар, след като почувстваш, че не можеш повече и цялото ти тяло иска да спреш и да си починеш. Ако в този момент спреш, ти ще си постигнал границите на физическата си сила, но няма да си пребивавал в територията на духа. Дух в заниманията има само когато след удара, в който почувстваш, че не можеш повече, направиш още един и още един… Тогава практиката навлиза в сферата на духа.” Моят учител говореше така и наистина чувствах как изковавам духа си, но той не беше някаква абстракция, а част от мен, с която изпълнявах ударите и всяко упражнение. Баръс ме учеше как да правя всяко нещо с дух.“

откъс от историческия роман „Пътуването“