Това е душата на воина и тя се нарича чест…

„– Готов ли си да бъдеш воин?

– Да, готов съм – без да се замисля, отговори българчето.

– А знаеш ли какво е най-важно за воина?

– Най-важно е да бъде силен, да може да победи всеки враг, който се изправи пред него! – момчето помисли малко, след това допълни: – Да има принципи и да не отстъпва от тях.

– Ти си много прав – заговори воинът. – Зад силата на воините винаги стои едно нещо, което е най-близо до принципите. Това е душата на воина и тя се нарича чест.

Честта е нещо, с което се раждаш и затова много хора никога не осъзнават, че я притежават и я губят преди да са разбрали какво е и че въобще я имат. В повечето случаи хората ценят това, което са постигнали със собствен труд, с цената на усилия, лишения и страдания. Затова повечето от тях въобще не разбират, че имат чест и я губят преди още да са разбрали какво е тя. Честта е дар от Бога, нещо, което ни е дадено, без да сме направили нищо за него. Тя е нещо, от което можем да черпим и да губим, но не можем да придобиваме. Човек не може да има повече чест от тази, с която се е родил, не може да стане по-чист от първоначалната чистота, с която е дошъл на тази земя. Честта е като жълтъка, с който птичето се храни, докато е в яйцето. Когато се ражда, всеки човек има чест и след това от начина, по който живее, зависи дали ще я съхрани, или ще я унищожи и изразходи. Много са хората, които, без да разбират, доброволно се отказват от честта си и тя за тях остава само сянка, която дори не са притежавали. На човек, който няма чест или който се е отказал от нея, не можеш да обясниш какво е тя. За такъв човек честта няма никаква стойност и дори не съществува.„

Българинът без душа е както всички останали, той е като черупка без съдържание…

„Въобще много малко българи бягаха от степта и идваха тук, в града на василевса. Само малцина от най-слабите българи си позволяваха да избягат. Те привидно бягаха от лошия живот, от мизерията, но всъщност този, който можеше да си позволи да се отдели от народа, егото му да вземе превес, бе човек, който не заслужаваше да живее с народа, за който мисията бе най-важна. Такива хора, дори да живееха по-леко, дори да имаха повече злато, дори да се хранеха редовно с по-добра храна, винаги оставаха чужди и неразбрани. Те не бяха себе си, защото, когато си роден, за да бъдеш българин, да живееш като обикновен човек бе предателство към същността ти. Такива хора винаги бяха гузни, дори никой да не ги упрекваше, те се чувстваха виновни заради бягството си. Тук не територията бе важна, нито дори родът и народът. Тези хора си бяха позволили да отстъпят, да избягат, да се преместят. Те оставаха като дърво без корени. Семката им изсъхваше. Те бяха хора, които са заменили рода си, народа, Мисията, орендата, мистиката, свободата и волността на степта с нещо друго. Нямаше значение каква бе причината. Тя винаги бе нещо абстрактно, въображаемо. По-важно бе, че са отстъпили, че са се предали. Такива хора никога не се връщаха, защото, когато веднъж си си тръгнал с наведена глава, когато си се огънал, повече нямаш сила да се върнеш. Повечето от тях не осъзнаваха, че тръгват не заради нещо, което им липсва или нещо конкретно, а защото са незавършени вътрешно. А когато си незавършен и не си цялостен, където и да отидеш, ти все ще си останеш такъв. Когато отидеха на другото място, дори това да бе най-богатият град в света – Градът на градовете, те си оставаха бедни и незавършени. И никога не можеха да се затворят по този начин, чрез бягство. Повечето от хората, които бяха избягали от степта, не само българи, но и всякакви други, не живееха по-добре, отколкото в степта и тук, в града. Те населяваха най-бедните квартали и се свираха в гетата, живееха скотски, далеч от корените си, те залиняваха, променяха се, искаха да станат ромеи, да живеят богато, но „цивилизованите“ хора и Града не даваха скъпоценностите си даром. Всеки от тях пазеше своите богатства, не ги споделяше с мизерниците, които прииждаха от степта и бедните страни. Тези само още повече засилваха тяхната мощ, защото да бъдеш най-богат в някакъв град е едно, а да бъдеш най-богат в най-големия град на света, съвсем друга работа. Такива хора, дори да успееха, ако бяха българи, се намираха далеч от саракта и орендата, те бяха хора без души, искащи да се превърнат в граждани, в частици от огромната машина на града, да бъдат ромеи, други, не такива, каквито са родени. Такива хора изменяха на завета на своите предци, които ги бяха създали и се бяха борили цял живот, поколение след поколение те да са българи и когато изведнъж ти отиваш и се бориш да станеш ромей, няма как да не измениш на дълга си към твоите деди. Когато хората отнемеха това, те се отказваха от душата си на българи, а българинът без душа е както всички останали, той е като черупка без съдържание…„

историческа поредица „България“

Хората тук винаги бързат нанякъде…

„Вижте се! Това ли е вашата цивилизация? Телата ви са оковани в домове, душите ви са в оковите на страхове и слабост, живеете между четири стени и покрив, движите се в тесни улици, храните се с помия, хората ви са мръсни, болнави, отчаяни и бедни. Тук, в този град, ако някой не храни хората, те ще умрат от глад, защото те не могат да живеят по друг начин, не могат нищо да си уловят.

Хората тук са жалки, с малки цели, не само телата, а и душите им са оковани, мечтите също. Тук, в града, мечтите на тези изглеждат огромни, обсебват цялата им душа, но извън града, погледнати отстрани, те са малки и жалки, незначителни. Хората тук живеят като че са задължени да го правят и бързат, винаги бързат нанякъде, ако ги питаш накъде, знаят и ще отговорят, но като се замислиш, бързането им е безценно, безсмислено, наникъде, към гробищата. Моят прадядо е наричал този живот „матрица“ или „калъп“. Вие, западните хора, сте хора по калъп, живеете в калъпи, за да ви е по-лесно, воювате по калъпи и умирате все в същите калъпи, които наричате ковчези. Армиите ви са като създадени по калъп. Вие дори не подозирате какво е свободата, какво е да живееш, без да знаеш какво ще ти предложат съдбата и утрешният ден, да препускаш из степта, да срещнеш вълк и да не знаеш ти ли ще оцелееш тази вечер, или той…“ – историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Сънародниците му бяха хора с мисия…

„Откакто се намираше в Константинопол, откакто бе опознал дълбините на града, той си даде сметка колко горд и достоен е народът на българите. Беше сигурен, че толкова унизен, потиснат и заврян в калта, както бе виждал гражданите на Константинопол, никой българин нямаше да допусне да бъде. Сънародниците му бяха хора с мисия, които никога нямаше да допуснат да живеят като свине, в овразите на улиците, да се врат като плъхове в подземията, да скитат бездомни като кучета, да ги подмятат и обиждат като скотове, да ги водят за носа като добитък. Не, българите нямаше да могат да преживеят и ден тук, в града, в „цивилизацията“. Те християни нямаше да могат да станат и граждани също. Българинът ценеше свободата повече от сигурността, от пълния корем, дори от вярата си. Ако неговата религия не му осигуряваше свобода и не „отвързваше ръцете му“, защо му беше? Такава религия не можеше да бъде добра за него. Всички българи бяха воини, те обичаха волността, свободата, да дишат с пълни гърди, от тях нямаше да излезе и граждани. Българинът не можеше да осакати душата си, да се потисне, да стане част от големия механизъм наречен град. Българинът не можеше от човек да се превърне в чарк от този механизъм, зъбчато колелце или ос, той самият бе отделна машина и бе равен на всичко останало във Вселената, на самия град, дори на Бог…“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Всеки човек или предмет оставя следи в света на ароматите…

„Орендата може да се възприема по различни начини. Аз притежавам способността да я възприемам като миризма. Да! Виждам, че си изненадан. Аз възприемам света чрез ароматите. Целият свят е изграден от аромати. Всеки предмет мирише, всяко вещество има някакъв аромат, но аромат имат и емоциите, и дори мислите. Когато застана пред някой човек, аз възприемам аурата, излъчването му, освен като светлина и като аромат, мога да помириша не само тялото на човека, но и неговата душа и мислите му. Всеки човек, не просто тялото му, а цялата му същност има определена миризма. Тя е неповторима. Когато ти се разколебаеш, аз дословно го надушвам. Това умение е нещо, което ми е много полезно.

Момчето слушаше внимателно.

– И искаш да кажеш, че ти помириса това, че се колебая?!

– Да. Аз го видях, защото орендата, освен като аромат, може да се възприема и като светлина, колобрите имат такива способности. Обикновените хора и воините усещат орендата като предначертание и я виждат едва след като погледнат назад към нещата, които са им се случили, и направят анализ на живота си.

Всеки човек има собствен аромат и мирише по различен начин. Никога двама души не могат да миришат еднакво. Човек, когато се развива, променя аромата си, колкото по-възвишен е, толкова по-деликатен е ароматът му. Малките, егоистични същества, низките духом миришат много сходно, защото те не познават и не са развили себе си, собствената си индивидуалност. Такива хора по-скоро вонят. Те са като свине, дори всяко прасе да мирише различно, това не се усеща, защото всички те, вкупом, миришат на кочина. Това как изглежда човекът на външен вид няма нищо общо с това как миришат същността и душата му. Има млади, красиви момичета, които отвътре вонят на прокиснало, на леш и мърша, на кочина. Други жени са като букет цветя, ароматен, упойващ аромат се носи от тях. Има стари хора, които миришат по-приятно от младежи. Грозни жени, които ухаят, и красиви, които не са за мирисане.

Откакто станах колобър, аз много се промених. Вече възприемам света като сбор от аромати, те са навсякъде, пропили са всичко. Тези аромати не изчезват никога напълно, всеки човек или предмет оставя следи в света на ароматите. Те са като малки светещи паяжини, приличат на блестяща диря, която охлювите остават сутрин в степта.„

откъс от поредицата „България“, автор Токораз Исто

Канът олицетворява държавата, той е носител на орендата…

„– Българските кане са убивали всеки, който ги види в момент на слабост, тези, които са имали злочестата участ да видят кански сълзи, не са доживявали, за да разкажат някому за това. Ти, като кан на българите, трябва да внимаваш много, защото, когато твоите врагове видят сълзи в очите ти, това не е толкова страшно, понеже ще са причинени от яростта, която изпълва гърдите ти. Така или иначе нещастниците, дръзнали да ядосат кана ювиги до такава степен, че да плаче от ярост, биват избивани като кучета. Ако обаче си позволиш да пророниш сълзи пред воините си и най-близките си хора, тези, които обичаш, то това би било пагубно за всички тях. Канът олицетворява държавата, той е носител на орендата и всяка проява на слабост от негова страна ще разколебае вярата на хората. В душата им ще се прокрадне съмнение в силата на кана, неговата непогрешимост и правото му да управлява. Канът е връзката на народа с Тангра, той е човек, но в същото време е мост, по който протича Силата. Едно камъче от този мост да се отчупи и цялата конструкция ще рухне. Канът е кан, защото някога хората са приели това да е така. Когато това е станало, канът се е отказал от човешките си слабости, емоции и страсти. Оттук насетне той не принадлежи на себе си, а на народа. В очите на хората канът ювиги е богоравен, той няма право да греши, не може да си позволи да е слаб. Разбира се, реалността е различна, канът е човек, както всички останали, и като такъв може и да греши, да има своите съмнения и слабости, но никога, повтарям никога, не трябва да допуска някой да го види в тези моменти! Това би било предателство спрямо всички мъже, жени и деца, които стоят зад него. Всяка пролята сълза е равносилна на хиляди убити, когато водиш хората в битка, те трябва да са абсолютно сигурни в победата, в правотата ти, защото съмнението е най-големият враг на воина. Запомни, очите на хората винаги ще са вперени в теб, ако ти не излъчваш сила и увереност, ако си слаб и несигурен в действията си, те няма да те следват, няма да ти се подчиняват, ще започнат сплетни, а това в битка е равнозначно на пълен крах! И всяка сълза на кана може да бъде отмита единствено с ведра пълни с кръв.

Най-скъпото нещо в света са сълзите на кана на българите, те са по-скъпи от злато и диаманти. Това е така, защото са изключително малко – Атей продължаваше да говори, – има поверие, че диамантите (брилянтите) са сълзите на кана, а рубините – кръвта му. Кръвта е свързана със сърцето, с тялото в настоящето, а сълзите идват не от очите, както много хора смятат, а от душата, от един друг свят. Само децата и глупаците реват заради егото си…„

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Той прави това, защото всички го очакват от него…

„– Господарю, всички казват, че сте най-добрият воин в света. Искам да ви представя моя син и наследник Исък, когото наричат още Кара Исик хан. Владетелю, можете ли да го погледнете, да видите как се бие и да му дадете някакви съвети? Може ли да ни кажете нещо за него? Ще стане ли голям воин? Всички ние смятаме, че той ще стане велик воин.

Авитохол се нуждаеше от почивка, но явно скоро това нямаше да се случи. Мъжът се съгласи и без това нямаше друг избор. След това той наблюдава как Кара Исик върти меча, как се дуелира срещу някакъв воин. През цялото време, докато го гледаше, си мислеше за синовете си. Когато представянето на младия воин свърши, мъжът заговори, но насочи своите думи към Бумън.

– Той държи меча правилно. Избира верните удари и защити, има силна ръка и гъвкаво тяло, мисълта му е бърза, а окото точно, но прави това някак апатично, като по задължение, без страст и желание. Той е воин не по собствено желание и не защото го иска горещо. Той е такъв, защото всички около него са такива, защото всички очакват това от него. Опитва се да отговори на изискванията ви, да не ви разочарова. Той прави това, защото всички го очакват от него.

– Учителю, не разбираме, той ще стане ли добър? Когато кръстосаха мечове с Тобо хан, май бе по-слабият? Бихте ли го учили?

– Не мога. Мога да го науча да върти меча още малко по-добре, дори на философията на битката бих могъл да го науча, но той това вече го знае. Личи му, че е имал отлични учители. Той вече знае всичко, на което мога да го науча, но няма това, което не мога да му дам. Нещо, което трябва да притежава по рождение.

– Какво е това нещо, учителю?

– Душа!

– Как така душа?!

– Не мога да му дам огън, сърце, душа. Това е нещо, което или имаш, или не. Исик изглежда агресивен, много прилича на добър воин. Той обаче е недоволен вътре в себе си и това свое недоволство извежда в агресия. Той и такива като него стават жестоки хора, защото никога не са имали възможност сами да направят избора за това какви да станат. Изборът за Кара Исик е бил направен от неговите предци, още с раждането му като твой син, Бумън хан, като внук на Асян-ше, неговият избор е бил направен. За съжаление нито един от вас, нито самият Кара Исик, може да направи нещо. Всички вие донякъде сте пленници на съдбата и нейни жертви. При мен нещата не бяха такива, аз можех да стана шаман, обикновен воин, но аз избрах пътя на багатура. Кара Исик обаче не е имал избор, ако не направи това, което очаквате, той ще предаде дълга си към вас. Такива като него стават много жестоки воини, те ще си върнат и отмъстят на света заради цялото си неудовлетворение и това, че някога не са имали избор.

Кара Исик изглежда агресивен и силен. Той обаче върши това с неправилната нагласа и заради егото си, за да го забележите, да го наградите с внимание. С всеки удар, всяко правилно движение той храни егото си. Той прави това заради другите, заради нещо отвън. Това не е негова вътрешна потребност. Колкото по-добър става, толкова повече ще се отдалечава от правилния път. Аз няма на какво да го науча. На него не трябва да му се дава, а отнема. Кара Исик има нужда от душа, от по-малко его, но това може да направи само той и никой друг…“

откъс от поредицата„Артур“

Човек всъщност живее преди всичко чрез емоциите си

„– Душата – каза Артур и изпъшка тежко, – душата е нещо, което хората са притежавали, но това е било някога, днес тя е закърняла, няма я. В човека има много органи, които, докато има нужда от тях, са развити и той ги ползва, когато обаче нуждата от тях изчезне, те закърняват, изчезват малко по малко. Така е станало и с душата. Някога, когато човек е общувал с Бог, тя му е била нужна, днес вече не е така – думите на мъжа стъписаха присъстващите в залата. Рицарите не очакваха, че техният крал, в разгара на пира, ще заговори по този начин. Отначало те бяха изумени, но с времето все повече се заслушваха в това, което той говореше. – Примери за такива органи и представи има много. Така например ние, хората, знаем, разбираме, по-скоро помним някои понятия, които някога са били наша същност. Само това може да обясни откъде хората, които са крайни и тленни, знаят, въобще имат сетива за понятия като безкрайност, вечност, Универсум, Абсолют, Обективност, Бог. Това са понятия, които нормалният, обикновен, тленен човек не би трябвало въобще да разбира, но ето, че сега, когато аз ги произнасям, вие ги разбирате. Може би не можете да ги определите точно, но вътре в себе си имате понятие за тях, макар да е смътно и неясно и да е по-скоро като усещане. Хората имат две нива на „разбиране”, висшето е свързано с разума и може да се нарече ментално, ниското ниво е с емоциите и чувствата и условно може да се нарече „астрално”. Някога хората са имали душа и са разбирали Бог с ментални понятия, а днес правят това повече с чувства. Вярата е най-ниската проява на астралните разбирания. Тези понятия са нещо, което знаете, без дори да разбирате, затова смятам, че това е спомен от едни други времена, когато хората са притежавали души.

Хората не са само тялото си. Ние грешим, като се възприемаме само като видима материя. Човек всъщност живее преди всичко чрез емоциите си, колкото и да е странно, дори грубите, материални хора са много повече в емоциите си, отколкото в света на материята.

Повечето неща от материалния свят хората свеждат до себе си чрез емоции и преживявания. Сладката ябълка или ароматната медовина, те са вкусни, но не просто се храним с тях, а им се наслаждаваме. Тяхното вкусване, това да бъдем с жена, децата ни, златото, всичко това ни радва най-вече чрез емоциите, които предизвикват у нас. Иначе златото само по себе си е безполезно парче метал, то е нищо. Това, което ни носи наслада, са преживяванията, а не физически, насладата и удоволствията, които можем да си осигурим с него и илюзията, че сме силни, могъщи и имаме власт.

Астралният и менталният свят са тези, в които живеем много повече и много по-голяма част от нас. Така например ти знаеш, че има хора, които, въпреки че са загубили ръка, крак или друга част от тялото си, понякога чувстват болка или сърбеж в липсващите си части (фантомна болка). Това означава, че човек има невидимо тяло, което има отражение в главата му. Дори когато физическото тяло липсва, това виртуално тяло продължава да съществува.

Душата също е такъв орган. Ние я чувстваме, понеже това е толкова реално, хората смятат, че имат душа и никой не може да ги убеди в обратното.

Днес обаче хората вече нямат души, а се гърчат заради някаква фантомна душа, спомен от миналото…“

откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто