Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която бе изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.

Най-важното за всеки български воин е преди всичко да изгради характера си. Всички други умения са второстепенни. Ние знаем, че характерът е наша броня и оръжие. Всичко друго можем да загубим, но характерът е винаги с нас и ни служи. Неговото изграждане е много трудно и мъчително, но постиженията му се губят най-бавно, защото това всъщност е духът. Дори когато човек остарява, неговият дух продължава да го води. Да изградиш характера си е като да създадеш меч. Първо трябва да го изковеш и многократно да го нагънеш. Това става с много насилие над себе си. В този момент има съпротива и хвърчат искри. После трябва да започнеш да го извайваш и оформяш, да го шлайфаш и да му предадеш баланс, красота и хищност. Едва след това идва най-тежката част, в която трябва да го поддържаш безупречен чрез ежедневна употреба…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която беше изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Българите бяха хора на дълга и честта

„Дългът и честта са две категории, които определят поведението на воина. Честта е пряко свързана със самоуважението. Много хора смятат, че за тях златото е най-важно, други твърдят, че това са децата, любимите им хора, трети считат себе си за най-важни, но всички те грешат. В основата на всеки човек стои самоуважението. То ни дава сила да понесем себе си, да приемем своите слаби страни и несъвършенства. Самоуважението е най-съкровената територия на всеки човек. Само по себе си то е нищо и се нуждае от реализация. Най-жестоко наранен е човек, чието самоуважение е засегнато. Затова приятелите могат да нараняват по-лошо от враговете. Реализацията на себеуважението в света, отражението му се нарича уважение. Голямото самоуважение изисква голямо уважение. Човек чувства, че има проблем, когато има разминаване между големината на самоуважението (самомнението) и уважението, което демонстрират заобикалящите го. Всеки човек се оглежда в околните като в огледало. Там той иска да види себе си колкото се може по-близо до представата, която има за себе си.

Честта предшества себеуважението. Това е поведение, на което всеки воин се подчинява. Различните воини могат да имат различна представа за честта. Честта е лична територия, в която воинът не допуска никого. Тя обуславя един периметър, в който той осигурява своето достойнство. Който прекрачи тази граница, засяга честта на човека или воина.

Честта определя поведението на воина и той твърдо следва пътя, който тя му подсказва. Именно тя обуславя твърдостта в поведението и неотстъпчивостта в постъпките. Честта понякога ни кара да вземаме ирационални решения. Ние осъзнаваме, че именно тя ни води към загуби, понасяне на болка и лишения, дори гибел, но след като нашата чест го изисква, нищо не можем да направим. Знаем, че за „нормалните хора” понякога нашите битки изглеждат безсмислени и ненужни, но за нас те са въпрос на живот и смърт, защото дори не можем да си представим да изживеем живота си без чест. На хората, които не уважават и не познават честта, не може да се обясни нищо за нея, защото за тях тя не съществува.

Българите бяха хора на дълга и честта. Ние знаехме, че дългът е предадената и наследена чест от нашите предци. Дълг означава, че ние сме длъжни пред тяхната чест и памет, защото те са ни завещали своята неопетнена чест. И от момента, в който се наречем българи, ние вече сме длъжни на воините живели преди нас, на нашите деди, защото носим същото име като тях, макар да не сме достойни и още да не сме защитили честта си. Българите осъзнаваха колко свято е името, което носеха. Заради това име бяха загубили живота си толкова достойни хора, че цял живот да воюваха, нямаше да могат да се отблагодарят за това, което предците са им завещали, и нямаше да могат да върнат този дълг. Всеки един от тях се опитваше да живее така, че да върне дълга и да се прослави дотолкова, че да има право да се нареди до своите предци, a името му да бъде запомнено и разказано от тумир. За да стане това, ти трябва да върнеш своя дълг, да се изравниш в саракта с най-великите воини и чак след това да изсечеш името си и това, което си сътворил, в разказите на тумирите и каменната твърд на нашия Бог-Небе.

Доблестта и достойнството произлизат от честта и са част от нея.

Воините на всички народи използват честта, дълга, доблестта и достойнството като оръжия или се прикриват зад тях като щит. Те казват: „Върша злини, защото честта ми бе засегната!” Тук е разликата между всички останали воини и българите. Това е разликата между Торе и „Да”. Ние също сме мъже на честта, непрекъснато усещаме дълга към предците си. Ние имаме доблест и достойнство, но знаем, че всички тези са от малката същност на човека. Те произлизат от желанието на слабото дете в нас да порасне, да бъде силно и значимо, да се държи безупречно, да стане голям воин, да бъде забелязано и оценено. Ние осъзнаваме, че в основата на тези качества стои комплексът за незначителност и непълноценност. Българите сме такива, но се опитваме да осветлим своите тъмни кътчета, да ги обясним, да се подчиняваме на разума. Всяка външна битка ние насочваме навътре към себе си. Ние сме воини на двата пътя, хора на тангристкия кръст. Ние следваме повелите на Българския Бог.“

откъс от многотомната история „Тангра“