Tag Archives: еничар

Страхът винаги е проява на слабост

„– Ибрахим – пръв наруши мълчанието Касим, – искам да ти кажа нещо! – след това започна да разказва: – Винаги досега, от дете, в семейството ми повтаряха, че трябва да бъда смел и храбър и да не изпитвам страх. Целият ми род, цялото ни племе винаги е било възпитавано в този дух. В суровата пустиня няма друг начин да оцелееш, освен да бъдеш смел, защото всеки страх или колебание може да струва живота ти. Може би това е причината нашите арабски воини преди столетия с лекота да тръгнат и да превземат света. Именно на тази смелост и на божието благоволение се дължи разпространението на исляма по целия свят.

След това Касим дълго мълча. Това изостри любопитството на еничара, защото все още не знаеше за какво говори младият арабин.

– Искам да ти се извиня за това, което направих онази вечер. Някакъв невидим страх бе сковал действията и разсъдъка ми. Винаги съм смятал, че съм смел, а изведнъж… Това много ме учуди. Не успях да разбера какво точно стана с мен.

Знам, че си еничар. Вас ви учат да бъдете смели и никога да не отстъпвате пред страха. Всички казват, че сте най-смелите мъже на света. Сигурно ме презираш за това, което направих. Искам да знаеш, че не съм страхливец.

– Страхът живее винаги в нас – каза Ибрахим. – Всеки страх, който изпитваме, има в основата си онзи първичен, всепроникващ страх от смъртта. Той дори не е точно от смъртта, а от това да не изчезнеш, да не престане да те има.

Чувал съм някои хора да казват, че страхът е полезен – каза Касим.

Тези думи ги говорят страхливците. Така те се оправдават пред себе си. Всъщност няма и не може да има полезен или добър страх. Страхът винаги е проява на слабост и предизвиква криза в човека.

Но нали в критична ситуация и след като се уплаши, в човек се отприщва сила, която го кара понякога да върши неща надвишаващи човешките възможности. Така че според мен може да има полезен страх или поне проявлението му да се използва в наша полза. Учили ли са ви на нещо подобно в корпуса на еничарите? Видях как се справи с преследвачите ни! Убивал ли си човек досега?

След това Касим замълча. Сам прецени, че е говорил много и се притесни как еничарът ще се отнесе към думите му.

Не бива да се бърка страхът с реакцията. Това как ще реагираш на опасността е едно, но страхът е съвсем друго нещо. Всъщност единственото нещо, което може да загубиш в този свят, е егото си. Страхът се поражда от егото и винаги оказва негативно въздействие.

– А какво е реакцията? – попита Касим с интерес.

Реакциите биват два типа. Едната е да се вцепениш и да изчакаш опасността да отмине. Пример за тази реакция е когато с фенер заслепиш заек, той се вцепенява и можеш много лесно да го хванеш. Другата реакция е да избягаш и така да избегнеш опасността. Ще ти дам отново пример със заек. Когато застанеш до храста, в който е скрит заек, и плеснеш с ръце, той побягва панически с огромни подскоци. Така и хората като зайците могат да реагират по два начина: с вцепенение или с бягство.

– Какво общо има това със страха?

В еничарския корпус ни учеха, че реакцията на вцепенения мъж може да му струва живота в критична ситуация. Затова нас ни обучаваха при опасност да реагираме като бягащия заек. Разбира се, да не го правим панически, а да запазим трезвия си разум. В продължение на години ни поставяха в най-тежки ситуации, за да се научим да не изпитваме страх.

Много хора смятат, че най-големият страх е този от смъртта, но ние, еничарите, знаем, че при смъртта няма болка и няма от какво да се страхуваме. Мюсюлманите очакват джнана и срещата с хуриите, християните – рая и срещата с Бог, ние, еничарите бекташи умираме без съжаление и надежда, очаквайки Махди. Ние не се страхуваме от смъртта и от неизвестното нито можем да изпитаме страх от човек, демон или тъмнината. По време на обучението ни учат, че единственото нещо, което може да ни пречупи, е болката. Болката е по-опасна от смъртта. Единственото нещо, от което трябва да се страхува еничарът е да не се пречупи. Най-страшното нещо е да видиш пречупен еничар. Чрез обучението ние се учим да приемаме болката и страданието като неотменна част от живота и да не се страхуваме от тях…“

откъс от първи том „Еничар“ от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят

„Никога досега не беше яздил камила и бавното поклащане, и друсането на тези опърничави животни му припомни месеците прекарани на кораба. Управляването на своенравното животно, на чийто гръб се бе оказал, беше напълно невъзможно. Тайната за това как другите мъже от кервана се справят със своите камили оставаше скрита за него. Животното усещаше неопитността и несигурността му и всячески показваше, че не му е приятно, че еничарът е върху гърба му.

Привечер, когато направиха стан за нощуване, еничарът почувства болка в краката и седалището си. Легна като пребит и веднага заспа. Цяла нощ сънува кошмари. На сутринта му се струваше, че раздялата с бен Йохай е била преди месеци. Съжали за спокойствието и духовните си занимания в старата синагога..

Пустинята беше странно място. През деня слънцето печеше жестоко и нажежаваше въздуха и пясъка, а през нощта студ сковаваше земята. Именно затова бедуините всяка нощ палеха огньове. Може би така плашеха едрите хищници, въпреки че Ибрахим не можеше да си представи какви точно животни биха оцелели в тази сурова пустош.

– Как се казваш? – изведнъж го попита водачът на кервана.

– Ибрахим – отговори кратко еничарът.

– Само едно име ли имаш? – попита отново арабинът.

– Не, цялото ми име е Ибрахим Абдаллах.

Когато чуха цялото му име, всички от кервана се отдръпнаха от него, като от прокажен. Дори в най-затънтенитее кътчета на пустинята хората знаеха какво означава, когато името на някой мъж е Абдаллах – Роб на Аллах.

Скоро старецът изрече това, което всички вече знаеха.

– Ти си еничар! – каза той и погледна младия мъж с респект. – Ти си избягал еничар!

Изречените думи накараха останалите мъже още повече да се ужасят. Идеята, че сред тях има човек, който е предизвикал гнева на еничарите, дезертирайки, ги плашеше. Арабите знаеха, че еничарите са най-суровите мъже и жестоки воини в света. Те се отличаваха с безцеремонност към всеки, срещу когото се изправят. Едно от железните правила, които се спазваха винаги, независимо по кое време – на война или при обикновена служба, беше, че никой никога, при никакви обстоятелства не може да напусне редиците на еничарите. Единственият начин да направиш това беше, ако си мъртъв. Наказанието за дезертьорите беше само едно – смърт. Ако еничар се предадеше доброволно на врага или ако отстъпеше в битка, той биваше убиван на място. Това се смяташе за милост. Така другарите му го запазваха от проклятието да живее в безчестие.

В мирно време, ако някой аджамиоглан или еничар си позволеше да побегне и да напусне службата си при падишаха, ставаше цел на преследване на всички сеймени. Те, освен с охрана и паради, се бяха специализирали в издирването, откриването и залавянето на избягали еничари. Може би това беше още една от причините да има непоносимост между еничарите и сеймените. Защото еничарите държаха на честта на своите другари, пък били те и дезертьори.

Тъй като еничарите обикновено търсеха спасение в родните си земи, сеймените бяха готови да избият цели родове или села, за да се доберат до избягал еничар. Така че сега всички араби потръпнаха, защото осъзнаха какво ще се случи, когато потерята от сеймени надуши следите на беглеца.“

откъс от историческата поредица „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Никога в природата не трябва едно нещо да се изтребва до крак

„На сутринта бойните рогове възвестиха събуждане и продължение на лова. Ибрахим и Ахмед III се втурнаха като обезумели. Явно султанът беше решил да бъде пръв. На него му харесваше истинското съревнование, в което хората отсреща не се предават само за да му угодничат или да му се подмазват. По всичко си личеше, че еничарът няма такова намерение. Така двамата, препускайки върху конете си, се отдалечиха в преследване на ято диви гълъби. Това ято бяха чакали те от два дни. Разбира се, двамата имаха късмет да попаднат на скали и от там видяха ятото. Сега, когато го бяха открили, трябваше да се възползват. Един след друг двамата пускаха и направляваха своите соколи. Това беше опияняващ лов. Птиците с гърдите си разсичаха ятото, удряха някой гълъб и го поваляха. После пак се втурваха. Двамата мъже се стремяха да държат ятото далеч от останалите ловци. Ловът бе толкова интересен и завладяващ. Двамата нямаха миг покой и почивка. Цялата поляна, над която се водеше надпреварата, бе „украсена“ с кръгчета от пух и перушина. Това бяха местата, на които бяха паднали мъртвите или ранени гълъби. Ибрахим беше като обезумял. Той изпращаше отново и отново сокола си. Султанът също беше опиянен. Той ту бе концентриран и изпращаше воина си в небето, ту като обезумяло малко щастливо дете пляскаше с ръце и се въртеше, пееше и се заливаше от смях и сълзи от щастие. Тази радост беше предизвикана от това, че двамата ловци вече пускаха соколите си едновременно и понякога двете птици се вкопчваха в някоя жертва и разкъсваха горкото животно още във въздуха. Когато соколът на султана изпревареше този на Ибрахим или успееше да открадне нещо, султанът се заливаше в искрен смях. Това бе най-интересният лов, на който султанът бе присъствал. Ахмед III се чувстваше като истински султан, нещо което не му се случваше често. Кръвта на предците му се бе събудила у него. Той изпращаше своята победоносна армия (сокола), после я направляваше и ако успееше да победи, беше истински щастлив.

Постепенно ятото намаля. Гълъбите усетиха, че соколите ги избиват, но докато в природата соколът би убил един гълъб и би заситил глада си, сега двете птици с железни нокти се вдигаха и убиваха, и пак, и пак… Ятото се стрелкаше наляво-надясно, но беше попаднало в капан. Нито можеше да избяга, нито да кацне и да се скрие. Гълъбите се опитваха по всякакъв начин да се спасят, но чрез умели маневри двамата мъже успяваха така да направляват ятото, че да го връщат всеки път срещу смъртта. Скоро в небето останаха само няколко нещастни гълъба. Атаките на соколите ставаха все по-трудни и се увеличаваха неточните пикирания. Може би хищните птици също се умориха. Ибрахим изпита съчувствие към няколкото уморени и наранени гълъба, беше му жал и за соколите. Прекрасните животни все по-трудно и бавно успяваха да наберат височина. Хищните им спускания ставаха все по-неточни. Като че ли хищността и настроението на птиците убийци бе намаляло.

Ибрахим все по-често започна да вика своя сокол и да му дава почивка на ръката си. Ахмед III почувства своя шанс да изпревари еничара по улов, затова продължи да избива нещастните гълъби и изпадаше в искрен възторг, когато в небето се появяваше малко облаче пух.

– Какво става? Отказа ли се? – попита той.

– Малко почивка – отговори Ибрахим.

Тъй като току-що бе изпратил сокола си в небето, султанът се приближи до еничара. Красивото му деликатно лице бе озарено и вдъхновено. Изведнъж, с коренно различен глас, той каза:

– Нали не ми даваш нарочно да те изпреваря?

Питането беше много сериозно и Ибрахим веднага почувства това.

– Не, повелителю, просто ми е жал за птиците.

За кои птици? – попита все така сериозен султанът. – Ако ти е жал за гълъбите, това означава, че си мекушав и в битка ще се смилиш над враговете си. Ако ти е жал за сокола, това означава, че ще щадиш себе си в битка и ще се опитваш да запазиш силите си. За кои птици ти е жал?

Жал ми е и за двете птици, повелителю. Като воин, аз съм учен, че освен да убивам и потискам, когато разбера, че съм по-силен, трябва да проявя великодушие и това ще различи воина от обикновения звяр или убиец. Затова ми е жал за гълъбите. Никога в природата не трябва едно нещо да се изтребва до крак. Това противоречи на волята на Аллах. Щом го има, значи то има някаква роля и е нужно на Бог. Ако унищожим нещо напълно, то престава да съществува и повече никога няма да можем да го възстановим. И никога няма да можем да се сравним с него и отново да го победим. Така, колкото повече избиваме тези под нас или по-слабите, толкова по-близо до дъното стигаме. Един ден ще се окаже, че ние сме най-слабите и всички останали са над нас и ако те имат нашата логика, ще се опитат да ни унищожат. Или, ако сме най-силните, ще се окажем сами, унищожили и победили всички под нас, най-силни, но единствени и сами.

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята…

„…Дробовете му конвулсивно се изпълниха с въздух. „Жив съм! Жив!” – тази мисъл като светкавица освети помрачения му доскоро разсъдък. Дълбокото вдишване накара дробовете му да колабират. Въпреки че беше почти припаднал, успя да се задържи над водата. След малко започна да се ориентира и бавно заплува към стесняващото се корито на водопада. Още от дете той знаеше, че плуването във водопад е много по-трудно от плуване в каквато и да е друга вода, но сега го изпита на живо. Докосването на босите му ходила до облите, хлъзгави, зеленясали камъни му се стори успокояващо. Все пак побърза да излезе, защото все още помнеше чудовищата и хидрите, които бе усетил там долу, в мрачните недра на бездната.

Едва когато излезе от водата, почувства тялото си тежко и разбра, че е уморен до смърт. Едва намери сили да се просне върху камъните. Лежеше, а дишането му бе плитко и учестено. Беше толкова уморен, че забрави за всичко останало. Сега вече знаеше защо селяните от околните села наричат това зловещо място „Дяволското пръскало”.

Стресна го силен гърмеж. Нещо удари в камъка до него. В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята. Спомни си, че беше скочил във водопада, защото го преследваха. Явно преследвачите му имаха пищови и пушки и щяха да ги използват срещу него. Осъзна, че така, проснат на камъните, представлява идеална мишена за тях. Още миг ако останеше така, щеше да стане жертва на куршум. Не знаеше как го виждат отгоре. Само преди малко той не бе успял да види нищо от разбиващата се на ситни капчици вода. Може би стреляха напосоки или той бе излязъл извън „облака”. Дори не се опита да види откъде идват изстрелите. Подскочи и побягна. Сега можеше да го спаси само бързината. Тичането по облите, мокри и хлъзгави камъни не беше никак лесно. Бързаше, но в същото време внимаваше да не се подхлъзне. Въпреки че бяха обли, камъните набиваха табаните му. Искрено съжали, че при изплуването цървулите се бяха изхлузили от краката му. Чувстваше се като че ли бяга по поле осеяно с тръни.

Следващият изстрел го накара да се приведе и още по-бързо да побегне. Огледа се за храсти, в които да се шмугне, а и да облекчи наранените си боси крака, но видя, че се намира в капан. Отвсякъде бе обграден от високи отвесни скали, а той беше „като на тепсия”. Едва сега разбра в каква ситуация бе попаднал. Започна да бяга още по-бързо, приведен криволичеше наляво-надясно. Трябваше по най-бързия начин да излезе от обсега на преследвачите си.

Може би бързата реакция му помогна да се спаси от следващите изстрели, които изсвистяха покрай него. Те удряха камъните и водата, като вдигаха струйки и облачета прах. Докато бягаше, осъзна, че потерята може да се движи по скалите над него и да стреля, а той беше като мишка затворена в капан.
Трябваше да бяга по-бързо. Толкова бързо, че да изпревари свистящите около него куршуми. От тичането краката му се разраняваха все повече и повече. Всяка следваща крачка бе по-мъчителна от предишната. Това бе надпревара със смъртта. Трябваше да тича! Може би тичаше към своята гибел. Осъзна, че там, където скатовете се спускат към реката, е мястото, където преследвачите му също ще се спуснат и могат да го пресрещнат. Там щяха да се пресекат пътищата им. Трябваше да търси друг изход, защото бе закъснял. Не можеше да определи колко време се бе забавил със скока си във водата. Беше загубил представа за времето. Имаше чувството, че бе стоял под водата цяла вечност, но знаеше, че едва ли е така, иначе отдавна щеше да е заловен. Може би преследвачите го бяха изпреварили и вече се бяха спуснали в коритото на реката, пресрещайки го, а сега той тичаше право към тях. Не беше сигурен, че зад гърба му също няма врагове. Може би все някой от тях бе последвал примера му и бе събрал кураж да скочи във водопада. Съвсем скоро отхвърли тази мисъл. „Едва ли има други толкова луди като мен!” – помисли си той, докато тичаше. Тялото му беше младо и леко, но краката му бяха в окаяно състояние. От известно време вече не си правеше усилие да се привежда, беше се изправил и тичаше без да криволичи. Вече не чуваше изстрели зад гърба си и това донякъде го успокои. Мисълта, че може би ги е изпреварил, го радваше искрено, а фактът, че вече не стреляха по него можеше да означава само това. „Нима наистина имам шанс да се спася?” – питаше се той…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Буен бил Индже и много силен, и никой не смеел да му се противопостави

Enichar_3D_clear_fon„През цялото време, докато беше в Станимака, Атанас Аскероглу се бе опитвал да открие Стоян и да го повика при себе си. Много се бе затъжил за по-малкия си „брат”, но не успя да го открие. Все пак научи историята му. Оказа се, че точно той бе онзи Индже, от когото бе пропищяла цяла Тракия, Странджа и Източните Родопи. След като завършил обучението си в корпуса, Индже бил разпределен в специална еничарска част, която да се заеме с унищожаването на кърджалийските банди и главатари. Явно еничарският Диван най-накрая бе решил да вземе мерки за унищожаването на бандитите, които правели положението на раята в Румелия нетърпимо. Те се бяха възползвали от опита на Аскероглу. По пътя обаче войниците се разбунтували, защото, вместо командири от еничарите, начело им бил поставен ленив и страхлив паша, който със сигурност щял да ги погуби. Ограден със специално подготвените еничари, той не бързал да изпълни заповедите на султана. Цялата орта вървяла бавно из Тракия и всяка вечер пашата си устройвал пищни веселби, с тежко ядене, много вино и кючекини. Той търсел преговори с кърджалийските главатари и най-вече с Емин ага, Сиври Бюлюкбаши, Дели Кадир, Едерханоглу, Кара Колю и сливенския аянин Тахир ага. Интересувал се от това как да ги облага с данък и да ги покровителства, но не и да воюва с тях. Еничарите били недоволни. Скоро те усетили за какво става въпрос. Една вечер Индже, който бил избран от йолдашите да ги представя, заявил на командира, че намеренията му са ясни на братята му еничари и те не са съгласни да бъдат под негово командване. Пияният паша вдигнал ръка срещу младия еничар, а онзи я счупил на мига, след това го грабнал, вдигнал го над главата си и така го трътнал, че го убил на място. След това Индже повел дружината, отказал да служи на паши, изпратени от султана, а сам станал султан на себе си. Казват, че истанбулският султан жестоко съжалил, защото сам бил създал още един, може би най-злият и най-добре подготвен кърджалия.

Така и било. Индже веднага разгърнал качествата си на воин, командир и водач. И ако другите кърджалии заставали начело на пасмина от убийци и всякаква паплач, то Индже бил начело на своите еничари. Скоро останалите кърджалии подвили крак и се присъединили към най-свирепия кърджалия. Той бил толкова зъл, че пред него бледнеели и Емин ага, и Кара Феиз. Именно Кара Феиз бил първият, който се присъединил към Индже. Кара Феиз нападал село Жеруна, но не можел да превземе богатото, добре пазено село. Тогава Индже, млад и силен, с черните си като гасени въглени очи и рядката брада, като гарван черна, се изправил и на юруш хората му превзели селото. Отначало Кара Феиз помислил да присъедини много по-младия от него Индже към себе си и дори да го направи свой байрактар, но на това предложение Индже само се усмихнал. Така старият кърджалия разбрал, че пътят пред него и четата му е само един – той да се присъедини и подчини на младия еничар. Така Кара Феиз станал първият знаменосец на Индже. После обаче към бандата на Индже се присъединили и останалите хайдушки водачи: страшният Едерханоглу, Дели Кадир, Сяро Барутчията, Кара Колю, дори огромният черен анадолец пехливан Сиври Бюлюкбаши. Така скоро Индже водил цяла орда от главорези, по-голяма от тази на Емин ага и голяма вражда имало между тези двамата. Всички знаели, че под слънцето няма място едновременно за Емин и Индже и очаквали големия сблъсък. Индже добре се грижил за кърджалиите си и винаги намирал начин да нападат богати села, които разорявали и унищожавали. Буен бил Индже и много силен, и никой не смеел да му се противопостави, освен Емин. Смел бил и винаги лично водил дружината си. Винаги яздил бял арабски ат, който бил гоен, силен и много по-висок и едър от останалите кърджалийски коне, които били врани – черни като крилете на гарван. Така главатарят им изглеждал още по-могъщ.

Индже бил странен човек, не пиел, не пушел – истински еничар, но пък бил християнин. Когато водил дружината си, бил страшен и не знаел що е пощада, но и когато почивал, не знаел мира. Така щом спрели някъде на лагер и разпънели шатрите, той започвал да се бори. Борил се подред с всичките си йолдаши, а после преборил дори огромния анадолски пехливанин Сиври Бюлюкбаши. Страшен пехливанин бил Индже и скоро всички щели да разберат откъде иде всичко.

При едно нападение над селото, от което бил Сяро Барутчията, Индже срещнал смела мома, която се наричала Пауна. Водил я известно време, но после я зарязал. С времето той се научил да пие, а пиел страшно и кръвясвали очите му. Веднъж повел ордата си пиян, но Пауна се забавила, защото грижи имала за малкото им дете. Тогава дяволът в Индже, подлуден от лютата ракия, подхвърлил бебето повито с пелени и го пернал с еничарския си ятаган. След това тръгнал с ордата си, без дори да се обърне назад. Коравите кърджалии, сами избили стотици невинни, „пречупили” сърцата си и никой вече не посмял да вдигне глас срещу Инджето. Тази история се разнесла из цяла Тракия и всички потръпвали само като я чуели. „

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Блогът на Токораз Исто на 1 година

Днес блогът на Токораз Исто става на една година! Благодарим на всички наши читатели, които ни подкрепят и споделят откъси от книгите. Щастливи сме, че блогът се харесва много на нашите читатели и е често посещавано място от тях, когато искат да си припомнят избрани откъси от книгите на автора или да прочетат интересни материали, непубликувани досега. Много ви благодарим за изключително интересните и задълбочени въпроси, които ни изпращате. Надяваме се, че блогът все повече ще се разраства и ще изпълнява мисията, която сме си поставили, да възродим българското!

Orenda_flaier_chelo_small

Вашият коментар

Filed under Токораз Исто

Интервю с Токораз Исто

Интервю с Токораз Исто по повод издаването на романа „Ятаган и Меч“

1.Как ще ви бъде удобно да ви наричам, с истинското ви име или с псевдонима, под който пишете?

 – За мен няма особено значение. Аз чувствам всичките си имена като истински.

 2. Извинете, но бихте ли пояснили на мен и читателите какво означава този псевдоним?

 – Написах и издадох много книги с истинското си име, и тъй като те бяха специализирани и на съвсем друга тема, реших да не обърквам читателите. Затова пиша част от книгите си под псевдоним. Токораз Исто означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, от тук ТОКОРАЗ ИСТО. Избрах това име, защото преди всичко съм разказвач.

 3. Споменахте, че сте издали много книги, колко, ако не е тайна?

 – „Еничар” е осемнадесетата ми книга, която излиза на пазара.

 4. Какво бихте казали за нея?

 – „Ятаган и Меч” е исторически роман в пет части. Това е увлекателен разказ за живота на двама братя, насилствено разделени един от друг. Единият бива избран за еничар, а другият става защитник на народа – хайдут. За това как въпреки че двамата се намират на едни и същи места, възприемат живота по различен начин и живеят в различни светове.

Написването и издаването на петте романа ми отне повече от седем години. Седем години живях с героите на този голям епос, страдах, обичах и умирах с тях. Тази книга е неразделна част от моя живот. Докато я писах със самия мен се случиха много неща. Неведнъж се разколебавах и мислех, че никога няма да свърша и издам тази книга. Тя ми струваше хиляди безсънни нощи. Дори хората, които държат на мен и ми вярват се разколебаха, толкова голям и амбициозен беше този проект, но ето, че успях.

5. В първите два тома предлагате на читателите си една изключително различна и задълбочена гледна точка към еничарството. Доколко тя е научно обоснована и доколко е плод  на художествена измислица?

– Всичко, което е написано за еничарите в този роман, е исторически доказана истина. Еничарите са били хора с изключителни бойни качества, изповядвали са една особена форма на ислям, която е по-близо до суфизма (бекташи). Върху тяхната чест, доблест и сила се е градяла империята на Осман в продължение на повече от 500 години и повечето от тях са били българи. Самите турци дори днес имат изключителен респект към еничарите.

Днес много хора използват понятието еничар, като го отъждествяват с ренегат, родоотстъпник и изменник. Те правят това, защото нямат никаква представа кои са били еничарите. Аз исках да изясня това, да реабилитирам тяхната памет, защото те са били хора, изтръгнати от нашия народ, били са достойни мъже и днес ние, техните недостойни наследници, не е честно да ги съдим. Със своята книга се опитах да прилаская душите на тези скиталци и да ги върнем в лоното на нашия народ.

6. Какво Ви накара да се задълбочите толкова в опознаването на исляма като религия и в частност на еничарите?

– Ние, българите, имаме уникалната възможност да живеем на кръстопът между различни цивилизации. Ние сме на границата между Изтока и Запада. За нас не е проблем да разберем както християнството и Запада, така и Изтока, исляма, будизма, зороастризма… Ние сме хора, които можем да представим на света всички тези учения по един уникален начин. Когато българите са участвали в Османската империя, която е един типичен ислямски халифат, Западът е тънел в мрачно Средновековие. Днес те тепърва се запознават с тази религия, нещо в което ние можем да им бъдем много полезни.

7. Романът създава усещането за историческа достоверност. Има ли реално съществували личности, които сте използвали за прототипи на главните си герои или те са събирателни образи от епохата, която описвате?

– Всички герои, описани в романа, са съществували реално. Променени са само някои местности, които съм описал, защото не желаех книгата ми да стане пътеводител за иманяри. Иначе в „Ятаган и Меч“ са преплетени исторически персонажи, които са оказали влияние върху цялата българска история, като Вълчан войвода, Кара Кольо, Индже, Момчил войвода, Маринчо Бимбелов – Страшния, Стефан Караджа, а от друга страна са описани мъжете от рода Болярови: Петко Боляров (Ибрахим), Яне Боляров, Кара Тозю; Велко, Гергина, Ирис и Божура Шейтанови.

8. Не се ли притеснявате, че големината на романа ще отблъсне някои от читателите, които биха искали да я прочетат. Доколкото знам, петте тома са повече от 3000 страници?

 – Това е книга за смели хора. За хора ценители, за тези, които обичат да четат, да се потопят в една история и дълго да плуват из нея. Исках да разкажа една истинска история, с която читателите да живеят. Осъзнавам, че днес хората са претрупани от информация, че отвсякъде ни заливат клипове и реклами, че хората свикнаха да четат само за забавление и са се настроили към кратки клипови текстове, днес „сериозните” книги са брошурите. Отделен въпрос е, че много хора въобще не четат.

Написах „Ятаган и Меч” за истинските читатели и ценители, за тези, които в забързаното ни време успяват да пренесат любовта към книгата, за тези, които обичат да разлистват хартиените страници, харесват докосването до корицата и изпитват удоволствие от това да държат в ръката си книга, да чувстват нейната тежест.

Осъзнавам, че книгата е голяма, но ако ви хареса, това означава само едно – повече удоволствие, по-дълго време да живеете с героите и историята, която е разказана.

9. Освен писател, Вие сте създател и инструктор (ренсей) на българското бойно изкуство  Да Дао. Какво  свързва ренсея и добрия разказвач на истории?

– В последната си книга, многотомният исторически роман „Тангра“, съм описал какво представлява българинът. Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина, в древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

Според пророчеството всеки истински българин трябва да бъде просветен човек. Но за да стане истински българин, той трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. През целия си живот съм се стремял да бъда истински българин. За мен да бъда воин и разказвач е нещо напълно естествено.

 10. Каква според Вас е разликата в понятията родолюбие и национализъм?

 – Национализмът има много по-голяма близост до национал-социализма и фашизма, отколкото до българите и родолюбието. Всички националисти смятат себе си за по-висши не заради нещо, което са постигнали, а защото според тях произходът им го осигурява. Това обаче в тях не поражда стремеж към самоусъвършенстване. Своето самочувствие тези хора не градят върху това, че искат да станат нещо повече, а върху омаловажаване и презиране на останалите хора.

Според мен родолюбието е коренно противоположно на национализма. Тези двете дори не са близки. В основата на родолюбието стои любовта, познаването и признаването на предците, а в основата на национализма – омразата и отричането. Национализмът се нуждае от митологизиране, фалшифициране и пропаганда. Във всичките си книги се опитвам да обясня кои са българите и да породя любов към нашата история.

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто