Tag Archives: жертвоприношение

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Със светкавична бързина извади камата и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две.

Ирник го гледаше изумен.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени. Кръвта на прасето, вълка и агнето са си кръв на агне, вълк и прасе.

– Татко, какво искаш да кажеш?

– Прасетата са хората, които нямат духовност, а се ровят в нечистотиите на живота и не вдигат дори глава, за да видят, че има и друг свят, и друг живот. Тези хора живеят в кочината и калната локва. Агнетата са малодушните, страхливите, боязливите, несамостоятелните хора, те никога няма да опознаят света, защото предпочитат да стоят на едно място, на безопасно; дори когато ходят, те избират отъпкани пътища. Вълците са хора, които се борят, но те нямат душа и стават зли. Те носят на света повече зло, отколкото добро. Както в тангристкия кръст има три същности, тези три животни олицетворяват липсата им. Хората прасета са бездуховни и мръсни, при тях отсъства жаждата за знание и духовност. Агнетата са смирени, приличат на духовни, но нямат същност на воин и не могат да се движат самостоятелно по пътя, а имат нужда от стадо. Вълците са воини, но нямат духовност и човечност.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7527 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Advertisements

има 1 коментар

Filed under История, Книги

За българите кръвта е свещена, защото съдържа оренда…

images_martenici_dravche„Битките бяха завършили, а дори не се бе проляла кръв. Нещо му подсказваше как трябва да постъпи. В този момент българинът се изправи и направи жест. Воините замълчаха.
Тези битки бяха жертвоприношение към Тангра. Бог обаче не пожела да се пролее кръв. Все пак трябва да дадем кръв като жертвоприношение на нашия бог – като каза това, Авитохол отскубна една нишка от бялата си риза. Той бе облякъл ризата си, но не бе сложил ризницата, защото не искаше да му тежи. Скоро щяха да запалят огньове и да се подготвят за вечеря. Сега той закачи колана си и всичко по него. Авитохол знаеше, че за българите кръвта е свещена, защото съдържаше оренда, затова внимаваха да не се смеси със земята. Ритуалното убийство на владетел при българите бе доброволен акт. Когато канът усетеше, че силите му и орендата го напускат, той повикваше своите тиуни. Двама от тях минаваха зад гърба му. В ръцете си те държаха копринено въже, с което задушаваха владетеля, докато той не умре. От устата му потичаше тънка струйка кръв, а мъжете внимаваха тя да не покапе върху нечистата земя. Авитохол знаеше всичко това и сега завърза бялото кончè на лявата си китка. Тангра трябваше да получи кръв, за да не поиска повече кръв в предстоящите битки. Авитохол хвана меча с дясната си ръка. Знаеше, че при разрязване на вените на китката кръвта блика и не спира, докато човекът не започне да губи сили и накрая рухне от изтощение. Затова бе стегнал конеца, за да спре кръвта. Авитохол направи лек разрез, за да не покапе кръвта по земята. Тънка струйка кръв тръгна надолу към дланта му. Изведнъж тя докосна връвта, „целуна” я и се изви като змия. Нишката явно бе съставена от две преплетени кончèта, защото кръвта като по канал тръгна по едното и го обагри в червено. Тя се изви на спирала, другата спирала остана бяла. Авитохол наблюдаваше като омагьосан всичко това. Не беше очаквал, че кръвта ще попие само в едното кончè. Когато стигна до края на нишката, тя спря, защото той бе стегнал китката си и започна да се съсирва. Докато правеше всичко това, устните му мълвяха свещена клетва итзиги тагрок към Тангра.
Ооо, Тангра, заклевам се от този ден да създам Велика България! Приеми в дар кръвта и живота ми! Аз ще създам в себе си Велика България, ще събудя всичките си същности на българин, ще бъда тумир, багатур, колобър и кан в едно, ти ми помогни да открия българи като мен, за да възродим отново България! Ако е богоугодно делото ми, ако това е мисията, за която цял живот ме готвиш, ме подкрепи!
Ирник гледаше баща си.
– Татко, защо правиш това? – попита той.
Това е нашето жертвоприношение към Тангра, нашата свещена клетва! Няма по-голяма жертва от собствената ни кръв! Нека през годината за нас и воините ни няма големи жертви!
Ирник поиска да направи същото. Скоро и от неговата ръка бликна кръв, която оцвети връвта, която Авитохол завърза за китката му. Мъжът наблюдаваше внимателно случващото се със сина му. И при него всичко протече по същия начин. Кръвта се докосна до нишката и се изви като змия около дърво. Докато младото момче порязваше вената си, старият воин не се стърпя и прошепна: „По-леко! Внимателно!“…“ – откъс от многотомната история „Тангра“

На всички българи, Честита Нова 7525 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

 

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Това не беше сблъсък между двама воини или два народа, а битка за благоволението и милостта на Тангра

Tohol_3D_New_small„В този момент осъзнах, че един срещу друг се изправяха двамата ни учители. Битките, които се провеждаха всяка пролет на събора, имаха за цел да умилостивят Тангра, да го подтикнат да изпрати нов живот на природата и племето. Те бяха жертвоприношение, молитва за здраве и успех. Чрез тях нашият бог изпращаше послание на народа си каква ще бъде предстоящата година. Чрез тях колобрите гадаеха какво ще се случи и добро или зло ще е то за народа на българите. Никой досега не беше чувал в тези битки български воин да е бил побеждаван от боец от друг народ. Хунът беше първият воин, който изглежда можеше да го направи и той щеше да се изправи срещу най-добрия български воин – Баяр. Името на хуна обикаляше тълпата и предизвикваше уважението на българите.

– Грот! Грот! – повтаряха българските воини. Въпреки че беше от друг народ, воините ветерани изразяваха своето уважение и оценяваха хуна по достойнство.

Никой, включително и Баяр, не знаеше какво ще направи Тангра, ако воин от друг народ стане победител в свещените битки. Всички около нас смятаха, че или небето ще се продъни и ще ни приеме всичките, или най-късно до есента хуните ще ни покорят. Именно поради това напрежението бе изключително голямо. Това не беше просто сблъсък между двама воини или два народа. Това беше битка за благоволението и милостта на Тангра. Всички бяха убедени, че от изхода на този сблъсък ще зависи дали въобще ще ни има нас българите. Тълпата все още беше вцепенена от силата, която двамата бойци излъчваха. Никога досега залогът в една битка не се беше вдигал толкова много. Всеки български воин се бе слял с Баяр, те всички искаха да му помогнат и да участват в битката срещу хуна.

Без знак двамата мъже се раздвижиха и започнаха да се дебнат. Те се движеха в кръг около дървената колона. Двамата ми заприличаха на опитни ловци, които се опитват да се „уловят”. Всеки искаше да превърне другия в жертва. Изведнъж, без никакво предупреждение, Баяр скочи напред, хвана се за колоната и, използвайки я за опора, повдигна така тялото си, че кракът му се извиси и, разчитайки на изпреварващата си бързина, ритна главата на хуна отстрани. Той направи това със свободно, широко движение, все едно рита тиква. Всичко изглеждаше сякаш това бе най-лесното и естествено нещо, което можеше да се направи. Ритникът уцели хунския воин в слепоочието отстрани.

Знаех, че ние, българите, сме единствените, които в бойното поле имаме колона, и беше ясно, че Баяр ще се възползва от това, че е провел много битки по този начин. Само за миг, докато го ритна, погледнах нагоре. Нощното небе ми се стори мрачно и черно, като че облаците на притеснението не бяха затулили само моето вътрешно небе, а и природата. Там, на фона на черното небе, видях белия туг, острието като че пронизваше нощната небесна твърд, бялата конска опашка сияеше, осветявана от отблясъците на огньовете и факлите.

След ритника, хунът беше зашеметен и за миг като че ли се разклати. Стон се изтръгна от гърлата на хилядите български воини. Не можех да повярвам на лекотата, с която Баяр бе успял да ритне хуна. Само за миг вярата ми в неговите сили се върна обратно. Изсмях се на притеснението, което ме бе сковало, след като бях видял хуна. Баяр беше истински воин и явно щеше да победи с лекота поредния си противник. Ядосах се на себе си заради лекотата, с която бях решил, че Грот е много добър и дори по-силен от учителя ми. Изпитах възхищение и истинска гордост от това колко смел е учителят ми. Грот обаче веднага се окопити и атакува. Той подскочи към Баяр като планински леопард. В миг видях колко дребен изглеждаше Баяр в сравнение с хуна и изтръпнах. Не знам дали Баяр бе повярвал, че е победил, или изненадата и бързината на Грот бе толкова голяма, но хунът успя да сграбчи моя учител. Черните му ръце обгърнаха тялото на Баяр. Той го привлече към себе си и го притисна в смъртна хватка. Виждах огромните като щитове гърди на хуна, тялото му като буре, силните като могъщи клони ръце и малката главичка, която караше тялото му да изглежда още по-силно. От Баяр не се виждаше почти нищо. Хунът дишаше тежко, но стискаше българския воин с унищожителна мощ. Знаех обаче, че Баяр е намазан с мазнина специално за такива случаи. В този момент той използва миг на слабост при опита на хуна да прихване ръцете си, за да може още по-силно да го стисне, и се изплъзна. Грот беше задъхан и гневен, гърдите му се повдигаха заплашително. Той атакува изплъзващия се Баяр. Грот риташе и удряше, а Баяр се защитаваше, като опитваше да се изтегли, за да се „събере”. Той се биеше енергично и пръскаше силата си, от която имаше в изобилие. Отстрани все повече ми приличаше на бик. Баяр се бранеше наистина перфектно, с чисти, икономични, отмерени движения. Тъкмо когато мислех, че успя да успокои хуна и се изплъзна от преследването му и вече се чудех каква ще бъде следващата му атака, Грот отново хвана Баяр. Този път го стисна с всичка сила. Баяр опита да се освободи, бях сигурен, че ще успее. Този път обаче Грот реагира мълниеносно. Той изпусна ръце, хвана глезена на Баяр, завъртя го с такава сила, че Баяр се изправи като тояга и го удари в дървената колона. Тътенът беше страхотен. Багатур-багаинът се огъна като тръстика ударена в дърво. При удара се чу изпращяване. Бях сигурен, че хунът счупи кости и ребра на учителя ми. Това беше краят. След удара над българския стан се разнесе дълбок стон. Баяр беше обречен. Може би беше мъртъв. Знаех, че няма начин да победи, но дали нямаше да загуби живота си в тази вечер, тук, под тези звезди и това небе? Така ли щеше да завърши животът на моя учител? Натъжих се. Не бях очаквал, че това може да се случи и то толкова внезапно. В този момент проумях колко тънка е границата между победата и поражението, между живота и смъртта. Такава беше участта на воините. При тях всичко беше на границата.

Докато си мислех всичко това, видях Баяр бавно да се изправя, личеше си, че е сериозно наранен. Грот обаче не го оставяше. Той се спусна напред, сграбчи го, стисна го и продължи да го блъска в колоната. Това, което трябваше да бъде предимство за Баяр, сега се превърна в негова прокоба. Най-накрая Баяр се предаде, той отпусна глава. Грот го стисна, но този път обхвана с ръце колоната и така го притискаше още по-силно, без да му дава възможност да се изплъзне. Тишината над множеството беше такава, че се чуваше пращенето от чупенето на костите на моя учител. Седях безпомощно, нищо не можех да направя, освен да стискам юмруци в безсилието си. Не можех да гледам как учителят ми бавно умира, задушаван като в хватката на огромна змия. Не можех да гледам Баяр така прикован към колоната с туга отгоре, исках да извърна поглед, но не можех. В това имаше някакъв дълбок символ, Грот, който в свещеното бойно поле, върху гумното с туга отгоре, бавно убиваше Баяр. Дали това не беше краят на България? Не беше ли Грот като народа на хуните, които притискаха българите и искаха да ги прогонят от степта? Колоната беше Тангра и може би той бе решил да прехвърли благодатта си към народа на новите господари на Великата степ. Тангра стоеше безучастен и наблюдаваше всичко това.

Грот стискаше Баяр, но сигурно започна да се изморява или помисли, че Баяр се предаде, защото леко отпусна хвата си. Баяр явно бе чакал този миг. С невероятна бързина той се изплъзна, а в следващия момент реагира инстинктивно, сграбчи хуна и с мощен вик на болка го вдигна над главата си. Грот беше много по-тежък от Баяр, а и бях сигурен, че багатур-багаинът има счупени кости и ребра, въпреки това той го вдигна над главата си все едно беше перце. Баяр бавно се завъртя и ни показа как е хванал хуна, като че ли се хвалеше и искаше да ни убеди, че той е изцяло зависим от волята му. В погледа му имаше блясък, но не беше свирепа жестокост или загуба на контрол, личеше си, че действията му са ръководени от великата десница на предопределението и силата на Тангра.

Грот беше стъписан. Той се опитваше да се освободи от срамното положение, в което бе изпаднал. Хунът се бореше, но Баяр успяваше да го задържи. Колко ли силен беше Баяр, за да задържи огромния воин така? Все пак скоро Баяр сви ръце и го отпусна върху врата си.

След като обходи всички посоки, оглеждайки ни като орел, който стиска в ноктите си своята жертва, изведнъж багатур-багаинът се обърна към българския владетел. Канът беше седнал на трона си, върху който бяха наметнати животински кожи. До него на малко по-нисък стол седеше хунският владетел Руа. Баяр гледаше кана ювиги в очите, като че ли искаше да изсече тази картина в неговата памет завинаги. А може би очакваше знак, за да спре. Имах чувството, че Баяр продължи да гледа кана цяла вечност. Канът обаче не помръдна, по лицето му не трепна нито едно мускулче. Тогава, без да промени изражението и с нещо да подскаже какво ще прави, Баяр внезапно повдигна нагоре тялото на започващия да се окопитва хунски воин, а после силно го дръпна към земята, но вместо да го удари в нея, той бързо подложи левия си крак напред и приклекна в дълбок напад. Тялото на хуна се удари с всичка сила в бедрото и коляното, които Баяр бе заложил. Чу се силно изпращяване, а гръбнакът на хуна грозно и страшно се прекърши. Тялото му увисна като дрипа, само от време на време то биваше разтърсвано от мощни конвулсии. Смъртта на хуна беше грозна и страшна, но не дойде веднага. Хунът продължаваше да потрепва и да се тресе, българинът го държеше, без да помръдва, а погледът му, все така отсъстващ, продължаваше да гледа напред в небитието. Наблюдавах цялата тази гледка отстрани, но имах усещането, че една част от мен гледа през очите на моя учител. Бях сигурен, че Баяр не осъзнава ситуацията, той сякаш не обръщаше внимание на никого, а и на тялото, което още конвулсираше в ръцете му. След смъртта на хуна, Руа се бе изправил на крака и се беше хванал за дръжката на меча си. Изглеждаше, че във всеки момент ще скочи и ще съсече българския воин. Знаех, че това нямаше да се случи, защото би било най-голямото безчестие за един владетел. Това би покрило името на Руа с позор и всеки хун би се срамувал заради спонтанността и емоцията, която техният владетел си е позволил да покаже.

 откъс първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги