Единици са тези, чиито живот е като огромна вълна, помитаща всичко по пътя си…

„– Животът на човек, а и всичко, което той прави, е като кръгове по водата. Колкото по-стойностен и значим е един човек, толкова по-голямо камъче е, а кръгчетата, които оставя, са по-високи и се разпространяват по-надалеч и остават дълго време следа върху огледалната повърхност на водата-време. Единици са тези, чиито живот е като огромна вълна, помитаща всичко по пътя си. Когато живееш до такъв човек, трябва да умееш да плуваш добре, иначе ще се удавиш в него.

Следите, вълничките, които човек оставя след себе си, съществуват дълго след като него вече го няма. Такива са значимите хора. Има хора, които, дори когато са живи, оставят толкова незначителни следи, че са невидими – мъжът хвърли един камък в гладката повърхност на водата. – Виж, искам да ти покажа нещо! Повечето хора, когато живеят или правят нещо, се взират в една посока, те са насочили цялото си внимание към това, което искат, виждат нещата плоско и еднопланово, често бъркат желаното с реалното. Само че камъкът никога не оставя следи само в една посока. Виж, кръгчетата се разпространяват равномерно навсякъде. Те се зараждат в центъра, но ако ги оставиш, ще се разпространят из цялата Вселена. Всичко това продължава до безкрай. Камъкът сам по себе си не може да остави следи. За това са нужни камък и вода, за да стане тази магия.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Всеки човек е отделна вселена, да знаеш истинското си име е голяма сила..

„Твоето его се бори за това да си различен, отделен от социума и тълпата, да си уникален, за да може Бог да те разпознае и повика при себе си по име. Той, разбира се, няма да те повика с името, дадено ти от твоите родители, защото това е човешко име и Бог не го знае, той не те вижда с това име и не може да те нарече с него. Твоята същност се нарича по даден начин, ти имаш код, вибрация, която те изразява напълно. Това е твоето име.
– Това име може ли да бъде изречено от човек? Звучи ли то като Албури, Синдилх или Заберган… или може бе като Петър и Йоан?
– Не, няма човешка реч, която да може да изрече това име. То може да е вик, видение, вибрация, може да е тишина и покой.
Открий това свое име и ще можеш сам да се повикаш, когато искаш, ще можеш да слушаш своето име, то ще ти служи като огледало, в което ще можеш да се оглеждаш. Тогава ще можеш да оставаш насаме със себе си, макар и сам, никога няма да си самотен, защото винаги ще бъдеш със себе си. Едната твоя същност – призоваващата, ще може да общува с призования.
Това, което ти търсиш, е първата стъпка по пътя на себепознанието, първата стъпка в духовния път. Всъщност друг път няма, всичко друго е обрастване на тази практика, на това действие с незнание и мистика. Колкото по-шарен и атрактивен си представяш Пътя, толкова по-далеч си от него.
Открий истинското си име, а след това не спирай да го произнасяш, защото името е създадено, за да се чува, да го изричаме, а не да го мълчим! Бог те е нарекъл с това име, това е твоята същност и се нуждае от вибрацията на твоето име. Той иска да го чува непрекъснато, ти си жив само в моментите, в които твоето име е произнасяно. Често това име е непроизносимо и дори ти самият трудно го долавяш и можеш да го изречеш, а какво остава за друг човек.
Нашето име не е дума, то е това, което се чува и получава от нашите дела, докато живеем, ние го изричаме, правилно или грешно. Ако делата ни са правилни, това ще бъде нашето име, ако правим неща, които не съответстват на същността ни, това, което живеем, е просто боклук. Ние сме като бръмбарче, ходещо върху опънатите струни на цитра или балан. Когато направим нещо по-значимо, ние извличаме звук, представи си колко е трудно, подскачайки и ходейки по няколко струни, да създадеш мелодия. Това е твоето истинско име.“
откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Всеки един от нас сам решава какъв да бъде…

„Докато се катереше нагоре по стръмния склон на Пътя, Човек видя една каменна площадка. Тя бе малка, но много уютна и щеше да му даде подслон и възможност за почивка, преди да продължи нагоре по склона, стремейки се към върха. За свое голямо учудване видя, че каменната тераса вече е заета от двама души. Те бяха задъхани от дългия спор, който водеха, явно от много време. Двамата бяха толкова вглъбени в спора, че въобще не му обърнаха внимание. Единият каза: „Верният Път винаги е най-стръмен, защото е път на преодоляване на трудностите.” Другият отговори: „Пътят трябва да бъде лек, защото Бог помага на човека при движението му в духа.”

Първият отвърна:

– Трудностите и препятствията са ни дадени, за да страдаме, да превъзмогваме себе си и несъвършенствата си. Чрез болката и страданието ние чувстваме, че се движим, те са нашият компас и по тях можем да разберем дали е правилна посоката ни.

От всяко пътуване най-хубавата част е тръгването – каза първият.

– Не, най-хубавата част от пътуването е завръщането – отвърна вторият…

– Животът е болка, на този свят идваме с рев и си отиваме със стон.

– Това не е така! Животът е щастие, късмет и страхотен шанс. На този свят идваме със смях и си отиваме с въздишка по бързо изминалия живот.

Отнякъде дочу гласа на Учителя.

– Избери сам към кого искаш да принадлежиш, но помни, че и двамата са еднакво прави. Всеки един от нас решава сам какъв да бъде. И можеш да изживееш живота си с болка и страдание или в щастие.

Той нямаше време за безсмислени спорове. Стана и продължи по Пътя.“ – автор Токораз Исто

 

Ние сме номади през живота си и любовта

„- Ние двамата с теб сме заложници на нашата любов. Неспособни да задържим изтичащото като пясък, между пръстите ни, време. Неспособни да родим и създадем нищо, тласкани към самотата и смъртта. Ние двамата с теб и нашата любов, по-корави от скала, по-самотни от извисяващи се върхове, по-дълговечни от същата тази любов, която надживяхме. Ние двамата с теб заедно, дори когато единият отдавна го няма…

(…)

Ти си номад, вие сте такива, каквито трябва да бъдете, преминавате над степта, радвате ѝ се, но не я обсебвате, не я притежавате. В любовта всеки човек трябва да бъде номад. Такъв трябва да бъде и в живота. Да преминава, да се наслаждава, но да не се окопава, да не притежава. Ние сме номади през живота си и любовта, не сме стопани и господари…“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Всеки човек или предмет оставя следи в света на ароматите…

„Орендата може да се възприема по различни начини. Аз притежавам способността да я възприемам като миризма. Да! Виждам, че си изненадан. Аз възприемам света чрез ароматите. Целият свят е изграден от аромати. Всеки предмет мирише, всяко вещество има някакъв аромат, но аромат имат и емоциите, и дори мислите. Когато застана пред някой човек, аз възприемам аурата, излъчването му, освен като светлина и като аромат, мога да помириша не само тялото на човека, но и неговата душа и мислите му. Всеки човек, не просто тялото му, а цялата му същност има определена миризма. Тя е неповторима. Когато ти се разколебаеш, аз дословно го надушвам. Това умение е нещо, което ми е много полезно.

Момчето слушаше внимателно.

– И искаш да кажеш, че ти помириса това, че се колебая?!

– Да. Аз го видях, защото орендата, освен като аромат, може да се възприема и като светлина, колобрите имат такива способности. Обикновените хора и воините усещат орендата като предначертание и я виждат едва след като погледнат назад към нещата, които са им се случили, и направят анализ на живота си.

Всеки човек има собствен аромат и мирише по различен начин. Никога двама души не могат да миришат еднакво. Човек, когато се развива, променя аромата си, колкото по-възвишен е, толкова по-деликатен е ароматът му. Малките, егоистични същества, низките духом миришат много сходно, защото те не познават и не са развили себе си, собствената си индивидуалност. Такива хора по-скоро вонят. Те са като свине, дори всяко прасе да мирише различно, това не се усеща, защото всички те, вкупом, миришат на кочина. Това как изглежда човекът на външен вид няма нищо общо с това как миришат същността и душата му. Има млади, красиви момичета, които отвътре вонят на прокиснало, на леш и мърша, на кочина. Други жени са като букет цветя, ароматен, упойващ аромат се носи от тях. Има стари хора, които миришат по-приятно от младежи. Грозни жени, които ухаят, и красиви, които не са за мирисане.

Откакто станах колобър, аз много се промених. Вече възприемам света като сбор от аромати, те са навсякъде, пропили са всичко. Тези аромати не изчезват никога напълно, всеки човек или предмет оставя следи в света на ароматите. Те са като малки светещи паяжини, приличат на блестяща диря, която охлювите остават сутрин в степта.„

откъс от поредицата „България“, автор Токораз Исто

Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш…

„Всеки човек сам трябва да реши какъв да бъде и как да изживее живота си. Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш. Колкото по-твърд е ножът, толкова по-точно и фино можеш да я оформиш и толкова глината е по-мека. Много е важно да знаеш кой си и какво има в главата ти, от тази глина някои хора изграждат прекрасни скулптури, други – чудовища. Всичко зависи от теб. Всеки трябва сам да реши това за себе си. И трябва да направиш това, докато си още дете. В най-крехка възраст трябва да поемеш отговорност за себе си и да хванеш живота си в ръце. Още докато си дете си длъжен да бъдеш умен. След това трябва да започнеш да действаш.

За да бъдеш герой, трябва да живееш различно от другите, обикновените хора. Да се събуждаш рано, преди тях, да лягаш последен, да се бориш всеки ден, всеки миг, да работиш повече и по-дълго от другите. Трябва да живееш различно и да не се притесняваш, да се гордееш с това. За един ден трябва да свършваш много повече работа от всичките ти другари, да изминаваш в пътя си повече крачки, отколкото другите изминават за месеци или години. Сам трябва да се принуждаваш да правиш това и никога да не оставяш някой друг да те кара да вършиш това или онова. Ако някой си позволи да те накара да вършиш нещо, трябва да се притесниш, защото това означава, че не си бил достатъчно активен. Ако искаш да станеш герой, никой няма да те накара да го направиш, защото обикновените хора там не са били, а тези, които са герои, не говорят и не принуждават другите да го правят. И никога не се равнявай по другарите и тези, които са около теб, не се оплаквай и не очаквай те да постъпят като теб, защото, за да бъдеш герой, ти трябва да правиш това, което те не искат или не могат! Пръв трябва да тръгваш срещу врага, трябва да вземаш най-тежкия камък, да работиш най-много! Ако те отглеждат десет коне, ти трябва да се грижиш за сто, когато нещо трябва да се свърши и са нужни доброволци, ти трябва пръв да вдигнеш ръка! Тази ръка ти трябва да вдигаш всеки път и трябва да започнеш това още от този момент!“

откъс от многотомната история „България“, автор Токораз Исто

Животът е синджир, колкото по-далеч си от началото, толкова по-близо си до края…

„- Животът ли, животът е верига, безкраен синджир, поне аз го виждам така. Той се вие пред очите ми, неговото начало е скрито там, в дебрите на паметта ми, толкова далеч, толкова далеч. Когато се опитам да си спомня първите дни, те ми се струват толкова далечни, все едно са били в друго време, в друг свят.

Животът е като синджир, с който човек е привързан, но той има възможност сам да изковава всяка една брънка от него. Всеки един момент е част от веригата, тя ни дава възможност да го удължим и така ден след ден той става все по-дълъг, а ние можем да отиваме все по-далеч, да опознаваме все по-голяма територия. Тази верига е нашата свобода, колкото по-дълга е, толкова си по-свободен. Свободен, но и привързан. Ако се прекъсне тази верига, човек веднага отива при Създателя. Ние нямаме силата да скъсаме веригата, а цял живот, ден след ден, само я удължаваме. И когато като мен станеш толкова стар, имаш чувството, че имаш цялата свобода на света. Отдавна вече не виждаш колчето, където веригата е закована към земята, тогава си мислиш, че може би веригата няма начало и усещаш колко си свободен, но в същото време разбираш колко близо си до своя край. Този синджир, който ни освобождава и в същото време ни поробва, това е животът. И всеки човек се оковава сам цял живот, грижливо изковава всеки свой миг живот и го нарежда прилежно във веригата, брънка по брънка. Той сам се ограничава и сам се освобождава. Не е ли уникално всичко това? Всичко сам. Бог само наблюдава и няма нужда да се намесва. Това е отговорът, който християните търсят, има ли свободна воля. Ти ме попита какво е животът. Животът е синджир, колкото по-далеч си от началото, толкова по-близо си до края. Тъкмо се зарадваш на свободата да имаш дълъг синджир и да можеш да се почувстваш свободен и идва краят, който да ти напомни, че свободата е временна, че всичко е тленно. Но всъщност свобода няма, истинската свобода е смърт, свободата е относителна, защото, колкото и да си свободен, се държиш за синджира…“

откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Струва ти се, че така ще забавиш времето или ще го спреш

„Човешкият живот е странно нещо. Хората цял живот се боят от смъртта и се опитват да отблъснат старостта. Много от хората смятат, че като откажат да пораснат, ще успеят да задържат живота си далеч от старостта. Така отначало отказваш да пораснеш. Струва ти се, че така ще забавиш времето или ще го спреш. Искаш вечно да останеш в това щастливо и безгрижно време, наречено детство.

Така правех и аз, когато бях дете. Виждам, че и ти не искаш да пораснеш, но никой не те пита! Аз гледах и не можех да разбера останалите деца, които до едно искаха час по-скоро да пораснат и да станат големи. Така те, докато трябваше да бъдат деца, мечтаеха да станат големи, а когато пораснаха, тъгуваха за пропуснатото детство.

Аз не бях като тях. По всякакъв начин се опитвах да спра времето и да остана млада. Загубих детето си. По-късно отказах да имам друго. Струваше ми се, че като нямам дете, а виждам как децата на моите набори растат и стават големи мъже и жени, някак оставам далеч от всичко това, като че ли то не ме засяга. Повечето хора разбират, че остаряват по децата си, като ги виждат как те порастват и стават възрастни. А аз разбрах, че остарявам по децата на другите хора. Отначало смятах децата за лоши, но по-късно разбрах, че точно те ни спасяват, затова ги взех и ги отгледах, и вече не се взирах в себе си, а в тях.

Ти твърде много се взираш в себе си! Дали не правиш това от страх? Помни, че ако не е от страх, някой ден ще породи страх! Когато много се взираш в себе си, започваш да се възприемаш като център на света и най-важното нещо в него. Точно тогава се появява страхът.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

То му бе отнело възможността да живее осъзнато, да бъде змей, творец…

„Мъжът стоеше и гледаше това, което се разкриваше пред очите му. През това време мислите му „летяха“ към миналото, връщаха се към настоящето, стрелкаха се нагоре като птички, после се спускаха и той виждаше някои сцени от живота си все едно отново бе там. Животът! Улисан в живота, той сам не бе разбрал кога бе минал животът му с голямо „Ж“. Колко различни бяха животът и Животът. Малкият живот, ежедневието, рутината, малките мисли и страсти, прехраната, оцеляването, всичко това бе чудовище, изгризало времето му, то му бе отнело възможността да живее живота на осъзнаването, да бъде змей, творец, космическо същество, черпещо от изначалния смисъл. Ежедневието го бе погълнало и само няколко пъти бе имал силата и възможността да изплува. Повечето хора нямаха и толкова възможности в своя живот. Сега мъжът разбираше, че ежедневието бе октопод, хидра, демон, който те дави в себе си, поглъща те, отнема ти възможността да изплуваш, да се родиш и огледаш, да се осъзнаеш. Днес той съжаляваше, че не е бил по-силен през живота си. В този момент той усещаше болезнено цялото време, което бе загубил в преследване на малки, тленни, незначителни цели. Сега, когато бе по-близо до смъртта, отколкото до живота, си даваше сметка колко глупаво е постъпвал, като е отделял времето си за неща, от които не бе останала и следа. Много неща, които му се бяха стрували важни и значими, заради които бе залагал живота си, сега се разпадаха на прах пред очите му и той се питаше: „Защо е било всичко това?“ „Защо не бях по-умен, виждащ и знаещ, тогава?“…

откъс от историческата поредица „Артур“

 

Ние сме българи и цял живот се учим никога да не отстъпваме…

„Вървеше бавно и продължаваше да оглежда бойното поле, виждаше агонизиращите и умиращи хора, усещаше всепроникващата миризма на кръв, на изпражнения и урина. Пред погледа му непрекъснато се изпречваха насечени части от човешки тела. Бойното поле за всички тези воини беше гроб, за мухите обаче то беше пир. Навсякъде се носеше миризмата на смърт и разложение.

Мъжът усещаше цялото си същество изтъкано и пропито от смърт. За да върне живота в себе си, той бръкна и отнякъде извади червена ябълка, след това, без никакво забавяне, хищно я захапа, а сладкият й сок потече по брадичката му. Въпреки смъртта наоколо и гледката, той дъвчеше силно и енергично и отново отхапа от сочния плод, като говореше сам на себе си.

„Ние сме воини! Родени сме за такива моменти. За тези моменти живеем. Това, което ужасява другите, за нас е награда. Ние се чувстваме най-добре там, където другите примират от страх. Ние сме българи и цял живот се учим на това. Учени сме никога да не отстъпваме, а да се бием до смърт.

Тук, където червата на хората се обръщат от погнуса и смъртта е смалила душиците им като стафиди, е моята трапеза! За мен това е бяла покривка! Аз се храня със смърт! Всеки, който посяга към величието, се храни с човешкото страдание и смърт.”

След тези думи той отново отхапа от ябълката. Сладките й сокове продължаваха да пръскат бузите му и да се стичат по брадичката му. Тя хрупаше в устата му и му напомняше за това, че освен смърт, на този свят има и живот, че освен кръв, тялото му може да отделя и слюнка, че хората, освен да умират, могат и да се хранят, любят и да живеят. За пореден път жадно отхапа от вкусния плод, а сладостта му го върна към живота. Усети в устата си аромата на зелена трева и цветя. Тази ябълка бе по-сладка от мед, по-сочна от нектар. В нея бяха събрани зимните сокове от недрата на земята, които тук, в този плод, се бяха докоснали до слънцето и се бе получила тази божествена връзка, затова ябълката бе толкова сладка и сочна. Този плод успяваше да събере мистичните води, идващи от недрата на земята, със слънцето. Сочността и сладостта. Този плод беше магичен.

Ябълката, не е ли тя първото и най-древно дърво? Може би неслучайно тя бе плодът на изкушението? Не бяха ли Адам и Ева изгонени от рая именно заради нея? Не се ли бяха увивали около нея Змията и Сатаната? Какво ли можеше да означава, че сред толкова много смърт се сети първо за нея? Може би имаше причина в този момент да мисли за ябълката, за смисъла на живота, за Дявола и Бога, за Сътворението, а не за битката.“

откъс от тринадесети том „Ирник“ от поредицата „Тангра“