Tag Archives: живот

То му бе отнело възможността да живее осъзнато, да бъде змей, творец…

„Мъжът стоеше и гледаше това, което се разкриваше пред очите му. През това време мислите му „летяха“ към миналото, връщаха се към настоящето, стрелкаха се нагоре като птички, после се спускаха и той виждаше някои сцени от живота си все едно отново бе там. Животът! Улисан в живота, той сам не бе разбрал кога бе минал животът му с голямо „Ж“. Колко различни бяха животът и Животът. Малкият живот, ежедневието, рутината, малките мисли и страсти, прехраната, оцеляването, всичко това бе чудовище, изгризало времето му, то му бе отнело възможността да живее живота на осъзнаването, да бъде змей, творец, космическо същество, черпещо от изначалния смисъл. Ежедневието го бе погълнало и само няколко пъти бе имал силата и възможността да изплува. Повечето хора нямаха и толкова възможности в своя живот. Сега мъжът разбираше, че ежедневието бе октопод, хидра, демон, който те дави в себе си, поглъща те, отнема ти възможността да изплуваш, да се родиш и огледаш, да се осъзнаеш. Днес той съжаляваше, че не е бил по-силен през живота си. В този момент той усещаше болезнено цялото време, което бе загубил в преследване на малки, тленни, незначителни цели. Сега, когато бе по-близо до смъртта, отколкото до живота, си даваше сметка колко глупаво е постъпвал, като е отделял времето си за неща, от които не бе останала и следа. Много неща, които му се бяха стрували важни и значими, заради които бе залагал живота си, сега се разпадаха на прах пред очите му и той се питаше: „Защо е било всичко това?“ „Защо не бях по-умен, виждащ и знаещ, тогава?“…

откъс от историческата поредица „Артур“

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Ние сме българи и цял живот се учим никога да не отстъпваме…

Вървеше бавно и продължаваше да оглежда бойното поле, виждаше агонизиращите и умиращи хора, усещаше всепроникващата миризма на кръв, на изпражнения и урина. Пред погледа му непрекъснато се изпречваха насечени части от човешки тела. Бойното поле за всички тези воини беше гроб, за мухите обаче то беше пир. Навсякъде се носеше миризмата на смърт и разложение.

Мъжът усещаше цялото си същество изтъкано и пропито от смърт. За да върне живота в себе си, той бръкна и отнякъде извади червена ябълка, след това, без никакво забавяне, хищно я захапа, а сладкият й сок потече по брадичката му. Въпреки смъртта наоколо и гледката, той дъвчеше силно и енергично и отново отхапа от сочния плод, като говореше сам на себе си.

„Ние сме воини! Родени сме за такива моменти. За тези моменти живеем. Това, което ужасява другите, за нас е награда. Ние се чувстваме най-добре там, където другите примират от страх. Ние сме българи и цял живот се учим на това. Учени сме никога да не отстъпваме, а да се бием до смърт.

Тук, където червата на хората се обръщат от погнуса и смъртта е смалила душиците им като стафиди, е моята трапеза! За мен това е бяла покривка! Аз се храня със смърт! Всеки, който посяга към величието, се храни с човешкото страдание и смърт.”

След тези думи той отново отхапа от ябълката. Сладките й сокове продължаваха да пръскат бузите му и да се стичат по брадичката му. Тя хрупаше в устата му и му напомняше за това, че освен смърт, на този свят има и живот, че освен кръв, тялото му може да отделя и слюнка, че хората, освен да умират, могат и да се хранят, любят и да живеят. За пореден път жадно отхапа от вкусния плод, а сладостта му го върна към живота. Усети в устата си аромата на зелена трева и цветя. Тази ябълка бе по-сладка от мед, по-сочна от нектар. В нея бяха събрани зимните сокове от недрата на земята, които тук, в този плод, се бяха докоснали до слънцето и се бе получила тази божествена връзка, затова ябълката бе толкова сладка и сочна. Този плод успяваше да събере мистичните води, идващи от недрата на земята, със слънцето. Сочността и сладостта. Този плод беше магичен.

Ябълката, не е ли тя първото и най-древно дърво? Може би неслучайно тя бе плодът на изкушението? Не бяха ли Адам и Ева изгонени от рая именно заради нея? Не се ли бяха увивали около нея Змията и Сатаната? Какво ли можеше да означава, че сред толкова много смърт се сети първо за нея? Може би имаше причина в този момент да мисли за ябълката, за смисъла на живота, за Дявола и Бога, за Сътворението, а не за битката.“

откъс от тринадесети том „Ирник“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги