Tag Archives: живот

Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш…

„Всеки човек сам трябва да реши какъв да бъде и как да изживее живота си. Човешката съдба е като глина, а волята ти е ножът, с който я моделираш. Колкото по-твърд е ножът, толкова по-точно и фино можеш да я оформиш и толкова глината е по-мека. Много е важно да знаеш кой си и какво има в главата ти, от тази глина някои хора изграждат прекрасни скулптури, други – чудовища. Всичко зависи от теб. Всеки трябва сам да реши това за себе си. И трябва да направиш това, докато си още дете. В най-крехка възраст трябва да поемеш отговорност за себе си и да хванеш живота си в ръце. Още докато си дете си длъжен да бъдеш умен. След това трябва да започнеш да действаш.

За да бъдеш герой, трябва да живееш различно от другите, обикновените хора. Да се събуждаш рано, преди тях, да лягаш последен, да се бориш всеки ден, всеки миг, да работиш повече и по-дълго от другите. Трябва да живееш различно и да не се притесняваш, да се гордееш с това. За един ден трябва да свършваш много повече работа от всичките ти другари, да изминаваш в пътя си повече крачки, отколкото другите изминават за месеци или години. Сам трябва да се принуждаваш да правиш това и никога да не оставяш някой друг да те кара да вършиш това или онова. Ако някой си позволи да те накара да вършиш нещо, трябва да се притесниш, защото това означава, че не си бил достатъчно активен. Ако искаш да станеш герой, никой няма да те накара да го направиш, защото обикновените хора там не са били, а тези, които са герои, не говорят и не принуждават другите да го правят. И никога не се равнявай по другарите и тези, които са около теб, не се оплаквай и не очаквай те да постъпят като теб, защото, за да бъдеш герой, ти трябва да правиш това, което те не искат или не могат! Пръв трябва да тръгваш срещу врага, трябва да вземаш най-тежкия камък, да работиш най-много! Ако те отглеждат десет коне, ти трябва да се грижиш за сто, когато нещо трябва да се свърши и са нужни доброволци, ти трябва пръв да вдигнеш ръка! Тази ръка ти трябва да вдигаш всеки път и трябва да започнеш това още от този момент!“

откъс от многотомната история „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Животът е синджир, колкото по-далеч си от началото, толкова по-близо си до края…

„- Животът ли, животът е верига, безкраен синджир, поне аз го виждам така. Той се вие пред очите ми, неговото начало е скрито там, в дебрите на паметта ми, толкова далеч, толкова далеч. Когато се опитам да си спомня първите дни, те ми се струват толкова далечни, все едно са били в друго време, в друг свят.

Животът е като синджир, с който човек е привързан, но той има възможност сам да изковава всяка една брънка от него. Всеки един момент е част от веригата, тя ни дава възможност да го удължим и така ден след ден той става все по-дълъг, а ние можем да отиваме все по-далеч, да опознаваме все по-голяма територия. Тази верига е нашата свобода, колкото по-дълга е, толкова си по-свободен. Свободен, но и привързан. Ако се прекъсне тази верига, човек веднага отива при Създателя. Ние нямаме силата да скъсаме веригата, а цял живот, ден след ден, само я удължаваме. И когато като мен станеш толкова стар, имаш чувството, че имаш цялата свобода на света. Отдавна вече не виждаш колчето, където веригата е закована към земята, тогава си мислиш, че може би веригата няма начало и усещаш колко си свободен, но в същото време разбираш колко близо си до своя край. Този синджир, който ни освобождава и в същото време ни поробва, това е животът. И всеки човек се оковава сам цял живот, грижливо изковава всеки свой миг живот и го нарежда прилежно във веригата, брънка по брънка. Той сам се ограничава и сам се освобождава. Не е ли уникално всичко това? Всичко сам. Бог само наблюдава и няма нужда да се намесва. Това е отговорът, който християните търсят, има ли свободна воля. Ти ме попита какво е животът. Животът е синджир, колкото по-далеч си от началото, толкова по-близо си до края. Тъкмо се зарадваш на свободата да имаш дълъг синджир и да можеш да се почувстваш свободен и идва краят, който да ти напомни, че свободата е временна, че всичко е тленно. Но всъщност свобода няма, истинската свобода е смърт, свободата е относителна, защото, колкото и да си свободен, се държиш за синджира…“

откъс от първи том „Кубрат“, поредица „България“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Струва ти се, че така ще забавиш времето или ще го спреш

„Човешкият живот е странно нещо. Хората цял живот се боят от смъртта и се опитват да отблъснат старостта. Много от хората смятат, че като откажат да пораснат, ще успеят да задържат живота си далеч от старостта. Така отначало отказваш да пораснеш. Струва ти се, че така ще забавиш времето или ще го спреш. Искаш вечно да останеш в това щастливо и безгрижно време, наречено детство.

Така правех и аз, когато бях дете. Виждам, че и ти не искаш да пораснеш, но никой не те пита! Аз гледах и не можех да разбера останалите деца, които до едно искаха час по-скоро да пораснат и да станат големи. Така те, докато трябваше да бъдат деца, мечтаеха да станат големи, а когато пораснаха, тъгуваха за пропуснатото детство.

Аз не бях като тях. По всякакъв начин се опитвах да спра времето и да остана млада. Загубих детето си. По-късно отказах да имам друго. Струваше ми се, че като нямам дете, а виждам как децата на моите набори растат и стават големи мъже и жени, някак оставам далеч от всичко това, като че ли то не ме засяга. Повечето хора разбират, че остаряват по децата си, като ги виждат как те порастват и стават възрастни. А аз разбрах, че остарявам по децата на другите хора. Отначало смятах децата за лоши, но по-късно разбрах, че точно те ни спасяват, затова ги взех и ги отгледах, и вече не се взирах в себе си, а в тях.

Ти твърде много се взираш в себе си! Дали не правиш това от страх? Помни, че ако не е от страх, някой ден ще породи страх! Когато много се взираш в себе си, започваш да се възприемаш като център на света и най-важното нещо в него. Точно тогава се появява страхът.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

То му бе отнело възможността да живее осъзнато, да бъде змей, творец…

„Мъжът стоеше и гледаше това, което се разкриваше пред очите му. През това време мислите му „летяха“ към миналото, връщаха се към настоящето, стрелкаха се нагоре като птички, после се спускаха и той виждаше някои сцени от живота си все едно отново бе там. Животът! Улисан в живота, той сам не бе разбрал кога бе минал животът му с голямо „Ж“. Колко различни бяха животът и Животът. Малкият живот, ежедневието, рутината, малките мисли и страсти, прехраната, оцеляването, всичко това бе чудовище, изгризало времето му, то му бе отнело възможността да живее живота на осъзнаването, да бъде змей, творец, космическо същество, черпещо от изначалния смисъл. Ежедневието го бе погълнало и само няколко пъти бе имал силата и възможността да изплува. Повечето хора нямаха и толкова възможности в своя живот. Сега мъжът разбираше, че ежедневието бе октопод, хидра, демон, който те дави в себе си, поглъща те, отнема ти възможността да изплуваш, да се родиш и огледаш, да се осъзнаеш. Днес той съжаляваше, че не е бил по-силен през живота си. В този момент той усещаше болезнено цялото време, което бе загубил в преследване на малки, тленни, незначителни цели. Сега, когато бе по-близо до смъртта, отколкото до живота, си даваше сметка колко глупаво е постъпвал, като е отделял времето си за неща, от които не бе останала и следа. Много неща, които му се бяха стрували важни и значими, заради които бе залагал живота си, сега се разпадаха на прах пред очите му и той се питаше: „Защо е било всичко това?“ „Защо не бях по-умен, виждащ и знаещ, тогава?“…

откъс от историческата поредица „Артур“

 

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Ние сме българи и цял живот се учим никога да не отстъпваме…

Вървеше бавно и продължаваше да оглежда бойното поле, виждаше агонизиращите и умиращи хора, усещаше всепроникващата миризма на кръв, на изпражнения и урина. Пред погледа му непрекъснато се изпречваха насечени части от човешки тела. Бойното поле за всички тези воини беше гроб, за мухите обаче то беше пир. Навсякъде се носеше миризмата на смърт и разложение.

Мъжът усещаше цялото си същество изтъкано и пропито от смърт. За да върне живота в себе си, той бръкна и отнякъде извади червена ябълка, след това, без никакво забавяне, хищно я захапа, а сладкият й сок потече по брадичката му. Въпреки смъртта наоколо и гледката, той дъвчеше силно и енергично и отново отхапа от сочния плод, като говореше сам на себе си.

„Ние сме воини! Родени сме за такива моменти. За тези моменти живеем. Това, което ужасява другите, за нас е награда. Ние се чувстваме най-добре там, където другите примират от страх. Ние сме българи и цял живот се учим на това. Учени сме никога да не отстъпваме, а да се бием до смърт.

Тук, където червата на хората се обръщат от погнуса и смъртта е смалила душиците им като стафиди, е моята трапеза! За мен това е бяла покривка! Аз се храня със смърт! Всеки, който посяга към величието, се храни с човешкото страдание и смърт.”

След тези думи той отново отхапа от ябълката. Сладките й сокове продължаваха да пръскат бузите му и да се стичат по брадичката му. Тя хрупаше в устата му и му напомняше за това, че освен смърт, на този свят има и живот, че освен кръв, тялото му може да отделя и слюнка, че хората, освен да умират, могат и да се хранят, любят и да живеят. За пореден път жадно отхапа от вкусния плод, а сладостта му го върна към живота. Усети в устата си аромата на зелена трева и цветя. Тази ябълка бе по-сладка от мед, по-сочна от нектар. В нея бяха събрани зимните сокове от недрата на земята, които тук, в този плод, се бяха докоснали до слънцето и се бе получила тази божествена връзка, затова ябълката бе толкова сладка и сочна. Този плод успяваше да събере мистичните води, идващи от недрата на земята, със слънцето. Сочността и сладостта. Този плод беше магичен.

Ябълката, не е ли тя първото и най-древно дърво? Може би неслучайно тя бе плодът на изкушението? Не бяха ли Адам и Ева изгонени от рая именно заради нея? Не се ли бяха увивали около нея Змията и Сатаната? Какво ли можеше да означава, че сред толкова много смърт се сети първо за нея? Може би имаше причина в този момент да мисли за ябълката, за смисъла на живота, за Дявола и Бога, за Сътворението, а не за битката.“

откъс от тринадесети том „Ирник“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги