Мечтата на всеки владетел била да стане световен владетел

„– Последният от плеядата велики учени на античността е Аристотел – продължаваше да разказва Аспасий, – той е считан от всички за най-великият учен живял досега на земята. Той бил ученик на Платон и учител на Александър Македонски. Като истински учен, той изследвал всяка тема, която се изправяла пред погледа му. Така той изучавал анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията пишел за естетиката, етиката, икономиката, метафизиката, политиката, психологията, риториката и теологията. Занимавал се още с образованието, чуждоземните обичаи, литературата и поезията. Съчиненията му на практика са енциклопедия на древногръцкото познание.

Аристотел бил роден през 384 година преди новото летоброене в древногръцкия град Стагира на Халкидическия полуостров, откъдето дошло прозвището му Стагирит. Баща му Никомах бил личен лекар на цар Аминт III – баща на Филип II Македонски. Аристотел израснал в македонския двор. Когато бил на 15 години, баща му умрял и той бил поверен на грижите на своя роднина Проксен. През 367 година отишъл в Атина и там станал ученик в школата на Платон, където останал 20 години, до смъртта на учителя си през 347 година преди Христос.

След като напуснал Атина, Аристотел отишъл заедно с Ксенократ при своя съученик Хермий, владетел на град Атарней в Мала Азия, където останал три години. През този период той пътувал с Теофраст до остров Лесбос, където двамата изследвали местната природа. В Атарней Аристотел се оженил за Пития – осиновена дъщеря на Хермий, от която имал дъщеря също наречена Пития.

През 343 г. пр.н.е., след смъртта на Хермий, Аристотел напуснал Атарней и по покана на Филип II станал възпитател и учител на сина му, бъдещият Александър Велики, който тогава бил на 13 години. В Македония той преподавал не само на Александър, но и на други благородници, сред които и бъдещите царе Птолемей и Касандър. Аристотел окуражавал бъдещите източни завоевания на Александър, а отношението му към света било силно етноцентрично. Той съветвал ученика си да бъде „водач за гърците и деспот за варварите, да гледа на първите като на приятели и роднини, а да се отнася към вторите като към зверове или растения“. Именно той бил в основата на идеологията, с която Александър тръгнал да превзема света.

– Аристотел му описал света. Познаваемия, човешкия свят той наричал Ойкумене. Това бил целият свят, населен от хората и животните – средният свят. Освен него имало Айд – подземен свят или царството на Хадес. В подземния свят живеели душите на мъртвите. Най-отгоре се намирал светът на боговете или Олимп. Преди Александър всички владетели мечтаели най-много да завладеят съседна държава и да завземат цялата Ойкумене. Това било мечта на всеки един владетел – да стане световен владетел. Колкото и малък да бил, вътре в себе си той мечтаел да стане първо голям владетел, а после и световен владетел…

– Александър и Аристотел обаче стигнали по-далеч. Александър искал да владее всички светове, не само средния свят на хората, не само Ойкумене. Той мечтаел от човек да се превърне в бог. Древните гръцки богове не били разбирани така, както сега разбираме Бог, като някаква сила, стояща над света и пространството. Гърците си представяли боговете като хора, те се различавали от хората само по това, че били безсмъртни. Иначе олимпийските богове имали тела на хора, хранели се, спели, сплетничели, имали недъзи точно като хората. Светът на древните гърци бил смесица от божества и хора, както и чудни същества, хидри, нимфи, сатири, кентаври… Аристотел разказал на Александър, че има два пътя да стане бог. Единият път бил на Херакъл. Макар и син на Зевс, той бил полубог, но с това, че изпълнил няколко подвига се издигнал до нивото на боговете. За да го направи, той се спуснал в подземното царство, където подчинил на силата си страховито същество – огромното триглаво куче Цербер, и го извел от Айда. Прекосил реката на забравата Лета и така се издигнал до боговете. Друг пример, който учителят и ученикът разгледали, бил този на Орфей. Този тракиец се спуснал в подземното царство, за да изведе от там любимата си жена Евридика. След като направил това, Орфей също бил въздигнат при боговете. Така Аристотел и Александър измислили план как Александър да стане бог. Младият македонски владетел обаче искал много повече. Той не просто мечтаел да стане бог, а да заеме мястото на Зевс. Той решил да превземе Ойкумене, но не просто да стане владетел на цялата земя. Той искал да слезе в подземното царство, но не само да се спусне, а да го завладее. Отворът към Айда се намирал в планината Родопа в Тракия. Така Александър, след като превземел Ойкумене, щял да се върне в Родопа планина, която се извисявала над родната му Пела. Там той щял да се спусне в подземното царство на Хадес. Според двамата, след като направел това, щял веднага да се издигне в Олимп сред боговете и в този момент, в който е посетил трите свята, щял да се превърне в бог. Той искал да убие Зевс и да заеме неговото място…„

откъс от многотомната история „Тангра“

Така с времето във Филипопол започнал да се събира елитът на панкратионистите в света

„– Тези игри датират от най-дълбока древност – отвърна Приск. – Първите игри във Филипопол се наричали Кендрисия и са били посветени на Аполон Кендрисийски. Храмът на този бог се намирал на тепето Кендрисос (днес Джендем тепе или Младежки хълм). Тези игри се наричали още Пития или Питийски. Това били най-бляскавите игри, посветени на бог Аполон в света. Те били проведени първо в Делфи, на място наречено Пито. Смятало се, че точно там Аполон удушил змията Питон. В по-късни времена тези игри били възприети в много градове, сред които бил и Филипопол. Именно тук те били най-големи и разнообразни. Стигнало се до там, че игрите във Филипопол се съревновавали с тези, провеждани на Олимп в чест на върховния елински бог – Зевс, но изразяващи уважение и към останалите богове. Под връх Олимп на всеки четири години се състояли спортни игри в чест на всички богове. Те се провеждали вместо жертвоприношения. Олимпийските богове обичали да гледат хората, тези, зад които те заставали. Боговете наблюдавали игрите и имали свои любимци.

Смята се, че всичко започнало през 776 година преди раждането на Христа, когато бил сключен Свещен мир между царя на Елида Ифит и спартанския законодател Ликург. От тогава по време на игрите военните действия в цяла Елада били спирани. През 590 година преди Христа започнали да се организират редовно Питийските игри в чест на Аполон.

Олимпийските игри се провеждали в пет дисциплини. Там се включвали бягане, скок с гирички, хвърляне на диск и копие, борба, а последна дисциплина винаги бил панкратионът. Той представлявал борба и бокс в едно. На ръцете си бойците навивали кожени ремъци. В този спорт всеки боец трябвало да покаже върха на воинските си качества. Той калявал воините, изграждал дисциплина и ги правел силни, ловки и издръжливи както на умора, така и на болка.

Още като дете бях чувал за панкратиона и бях благодарен на Баяр за всичко, на което ме бе научил.

– За да се участва в игрите на Олимп обаче, всеки състезател трябвало да бъде свободен гражданин, участието на роби било забранено, жени не можели да участват, както и спортисти, които не са гърци.

Така с времето спортистите от другите части на света, негърците, тези, които гърците наричали варвари, се насочили към друг център и той бил Филипопол. Тук се събирали много повече състезатели. Участниците в Олимпийските игри трябвало да изглеждат като Аполон, да бъдат с красиви тела, както богът на красотата, и да нямат никакви белези, дори по лицата си. Било много трудно някой панкратионист да отговори на тези изисквания. Повечето от тях не били аполонов тип, а хераклов. Всички те от ударите имали белези по лицата. Така с времето във Филипопол започнал да се събира елитът на панкратионистите в света. Тракийските владетели на града били много по-великодушни, те приемали всякакви бойци, без ограничение в типа и годините, както и такива, които имали белези по себе си. Ветераните бойци от Филипополските игри много се различавали от олимпийските шампиони. Тукашните владетели обичали свободата, били хора подвластни на насладите на живота и не търпели ограничения. Те се прекланяли пред силата и естествените качества на човека. Траките обичали виното и свободата. Те се отнасяли благосклонно към всички победители. Скоро станало така, че всяка филия си имала собствени представители на игрите, които оспорвали победата и славата с представители от другите градове. Участие в игрите можели да вземат и роби, и всякакви варвари. Скоро се получило такова разделение: повечето спортисти-участници в Олимпийските игри били аматьори, те имали други занятия и работа и се явявали на игрите от чисти подбуди да се сравнят и да се отдаде почит на боговете. Тяхната награда била лавров венец. Участниците в Кендрисийските игри били професионалисти, биели се за злато и прехрана. Те участвали в игрите единствено за пари. Много от тях получавали като награда вол, теле или вакъл коч. Победителят във Филипопол имал възможността да тренира и живее една година в града и в това време да бъде на издръжка на общината. Освен това през цялата тази година той бил желан и скъп гост на всички богати филипополски фамилии.

Така може да се каже, че в древността аматьорите участвали в Олимпийските игри, а професионалистите, тези, които се борели за печалба и живеели от панкратиона и спорта, се явявали на игрите във Филипопол. Разбира се, гърците не се гордеели с това, но на всички било ясно, че състезателите във Филипопол могат да победят тези в Гърция. Най-силните състезатели в игрите във Филипопол били тези от град Ефес.

– Аз ще ви запозная с една жива легенда на това, което в момента говори този млад и начетен мъж – каза Юксеус.

Виждах как гърдите на гладиатора се бяха издули. Той беше щастлив, че Приск бе споменал панкратионистите от неговия роден Ефес.

– Тези игри, освен Питийски и Кендрисийски, се наричали също и Александрийски – продължи разказа си константинополският главен библиотекар. – Това станало през 214 година, когато римският император Каракала, докато минавал през Филипопол, съобщил, че Александър Македонски му се явил насън и му заповядал да поднови паметта му, като издигне негова статуя във Филипопол и възстанови игрите в негова чест. Така заедно с Пития тук започнали да се провеждат и игрите Александрия. Понеже преди това нямало такива игри, скоро те се слели и така станали най-големите игри в света.

Във Филипопол участвали бойци с всякакви телесни и костни структури, тук имало силни хора като Херакъл, със здрава костна структура, такива били хераклидите и филията на Херакъл от Тепето с извора (днес Бунарджика); такива като Аполон, които представлявали Аполон Кендрисийски; имало хора с лека структура и такива като Орфей. Всеки човек, независимо с какво се занимавал, какъв бил по произход и структура, можел да участва в най-големите игри в света. Всички хора тук се учели на панкратион, а по-късно се упражнявали като гладиатори. Тук тези занимания били издигнати в култ. Филипополци били не само разбирачи и ценители на двубоите, те били и добри воини и състезатели…“

откъс от многотомната история „Тангра“