„Еньовден беше в средата на лятото, затова му казваха още „Среди лете”. Тогава черквата отбелязваше рождението на Св. Йоан Кръстител. Хората обаче вярваха, че на Еньовден лятото започва да свършва и идва зимата. „Свети Еньо започва да си кърпи кожуха и отива да донесе зима” – така казваха хората. Смяташе се, че на сутринта на Еньовден слънцето се изкъпва в реките и изворите и поема обратния си път към зимата. Кукувицата – предвестница на пролетта, кука само до Еньовден.
Още по късни нощи Василка разбуди момичетата, събуди и Яне.
– Ставай, ти си болнав! Ако си решил да ходиш в Едирне, ще ти трябва много сила!
Без да говорят, всички станаха и тръгнаха към някаква поляна, която се намираше на един хълм извън селото. Макар да изглеждаше нисък, изкачването на хълма много го затрудни. Той вървеше из високите росни треви, а навущата му се напояваха все повече и повече с роса, ставаха все по-тежки и той все по-трудно ги вдигаше. На връх хълма като че ли се бе събрало цялото село. Всички обаче изглеждаха някак призрачни – повече сенки, отколкото хора. Бяха накичени с букети и с венци на главите си.
По някое време Василка и Ирис се отделиха и тръгнаха на някъде, без да го предупредят. Яне хвана Божура за ръка и я поведе към останалите хора от селото. Приближиха се до голяма група момци и моми, които, като омагьосани, гледаха в една точка. На тръгване той бе посегнал към силяха, но Василка го бе спряла. Сега за пръв път от толкова много време беше без оръжие в себе си. Двамата с Божура погледнаха натам, накъдето гледаха останалите. И изведнъж малката ръчичка силно го стисна. Яне също стисна ръчичката на Божура. Двамата, като омагьосани, гледаха величествената гледка, която се разкриваше пред очите им. Отначало златна, силно светеща точка се появи точно там, между земята и небето. Само за миг точката бе толкова силна, че на Яне му се стори, че ще го изпепели или поне ще изгори очите му. В тази точка бе събрана силата и мощта на цялото слънце. Тази точица бе толкова силна, че само за миг промени всичко наоколо. Изведнъж небето стана бакърено. То като че ли грейна и смеси тъмносиньото на нощното небе със светлината и с розовото, като се получи най-красивото светлосиньо. Вече беше сутрин и денят бе настъпил като изстрел. Всички цветове преливаха и искряха. Между медния диск, който все повече се показваше, и тях се бе образувала огнена пътека, която тръгваше от слънцето и достигаше до самите крака на хората. Възторжен възглас се изтръгна от устите на всички мъже и жени. Само за миг те станаха едно цяло с небето, земята и слънцето.
Изведнъж всички хора се обърнаха и по сенките си започнаха да гадаят каква ще бъде годината, кой ще се ожени и за кого. Долу, под хълма, течеше някаква река. Момите съблякоха дрехите си и останаха само с дълги, почти до петите им, бели сукмани. Божура дръпна ръката си и отиде при останалите моми. Те се затичаха и започнаха да се къпят и плискат във водите на реката. Мъжете запалиха огън навръх хълма. Отдолу се чуваха песните и смехът на жените, а тук, на самия връх, разгорелият се огън, с връх остър като кама, се забиваше в искрящото, все повече и повече, небе. Яне гледаше като омагьосан. Отначало бе по-тъмно и огънят се открояваше, но с всеки миг слънцето се показваше все повече и огънят малко по-малко избледняваше.
Пламъците бяха високи колкото втория и дори третия кат на къща. И в този момент един от мъжете се отдалечи, засили се достатъчно и с пъргав скок прелетя над огъня. Когато излезе, всички мъже завикаха от възхищение. Така момците, един по един, започнаха да прескачат огъня. Накрая дойде ред и на Яне. Всички го побутваха, но той не се чувстваше готов. Раната още го болеше, а и навущата му тежаха от попилата в тях роса.
Яне се засили и скочи в огъня. Винаги се бе отличавал с голям отскок, но сега изведнъж не можа да подскочи, раната го заболя, а краката му бяха толкова тежки, че вместо да прескочи, той се озова в средата на пламъците. Всичко около него бе като стена, висока огнена стена. Въглените запариха на краката му. Яне се опита да ги вдигне, но не успя. Някаква голяма умора го бе обзела. Трябваше да направи нещо, но сам не знаеше какво. „Може да изгоря!” – тази мисъл веднага се появи, но чудно защо, въобще не го уплаши. Той стоеше, оглеждаше се и му се струваше, че може да остане така колкото си иска и нищо няма да му стане. Изведнъж, през огнената стена, Яне видя лицата на мъжете. По тях се четеше страх. Те гледаха ужасени, но не знаеха какво да правят. Никой не смееше да влезе в огъня, а и той, след падането на Яне в него, бе лумнал още по-силен и висок. Всички виждаха как мъжът стои вътре и бяха сигурни, че вече гори. Никой не можеше да разбере какво става. Повечето от мъжете се взираха и опитваха да видят кой е този безумец. Никой не го познаваше. Чуждоземец ли беше, или… змей?! Мъжете не знаеха какво да правят. Те се развикаха. Никой не посмя да влезе в огъня, но искаха поне да „събудят” мъжа, стоящ в него. Старите жени, които не бяха с младите на реката, дочуха тревожните гласове на мъжете и се втурнаха да видят какво става. Яне продължаваше да стои в огъня и спокойно да се оглежда. У него все още нямаше никакъв страх. Той по-скоро бе учуден. Чувстваше топлината, но тя като че ли се хлъзгаше по тялото му и не го пареше, нито го изгаряше, а само приятно го затопляше. Сети се за чудовището тритон, което можело да живее в огъня, или за саламандъра – някакво животинче, което можело да преминава през огън. Какъв бе той – тритон или саламандър? Стоеше и мислеше, като че ли не той се намираше в огъня. Чувстваше как в този момент се докосва до някаква древна легенда и дори участва в нея. Може би не беше змей, защото не успя да прескочи огъня? Изпита известно разочарование заради това.
Изведнъж почувства силен тласък откъм гърба си. Яне пристъпи напред и мина през огъня, а натискът в гърба му продължаваше. Учудено погледна назад и я видя. Василка, като продължаваше да го бута, излезе от огъня. Мъжете бяха изумени. Такова нещо никой от тях не бе виждал. Старата жена го буташе и му викаше:
– Тичай и се потопи в реката!“
Токораз Исто 