„Ние влязохме в един политически съюз напълно неподготвени. На всички ни е ясно, че бяхме зле икономически и влизането ни беше акт на милостиня. Все пак това не бе най-страшното. Ние влязохме в Европейския съюз потресаващо наивни и незнаещи къде отиваме и какво ни очаква там. Нашите медии и политици ни бяха изградили една невярна картина на благоденствие. Европа изглеждаше надмогнала дребнавото си его, алтруистична, готова да води народите и да сподели благата, свободите и достиженията си. Това се оказа грозна измама. Ние решихме, че сме очаквани с отворени обятия, че сме желани и оценени. Всъщност в света протича една битка, която е по-лоша от войните, които се водеха с оръжия. Това е войната за идентичност. Вече никой не воюва за територии или поне тези народи, към които ние се присъединихме. Бъдещето на света е да бъде единен, да се глобализира докрай. Тогава националните държави ще изчезнат и светът ще стане една огромна империя. В този конгломерат от държави корпорациите ще властват и ще стават все по-силни, дори по-силни от някои държави. Европейският съюз и Съединените щати са пръв опит да се направи това. От столетия тези държави воюват както за територия, така и за идентичност. Те изграждат химери и карат хората да мечтаят за техния измислен образ, всеки човек е чувал за „Американската мечта”, в Европа е същото. Тази битка е жестока, държавите подчиняват на пропагандата си целия свят, опитват да накарат хората да мечтаят да живеят там, да загубят своята идентичност, да бъдат американци, англичани, французи, германци, испанци или италианци. Тази битка на Европа със света се води повече от две хиляди години. Разделението на Ромулум и Варварикум остава и до днес. На нас ни бе обещано да преминем от единия свят в другия и изведнъж в цялата тази война се включихме ние, окаяни, ошмулени, нещастни жертви. Ние скочихме в аквариума с акулите, но не сме акула, а гол шаран. На всичкото отгоре скочихме по собствена воля и то с небивал възторг и ентусиазъм. Днес ние сме най-голямата жертва на Европа, една от поредните й жертви. Нашите жалки опити да се преструваме на акули предизвиква само подигравки и неприкрити насмешки у тези, с които сме в един аквариум и които сервилно наричаме „свои партньори”. Ние нямаме бъдеще в Обединена Европа, освен като обслужващ персонал, за нас не е отредена друга роля. Ние ще бъдем използвани, изядени, погълнати, изсмукани, претопени и изплюти. Един ден просто няма да ни има. Ние и днес вече сме много малко, не само физически. Днес голяма част от българите не искат да бъдат такива. Ние създадохме нова порода хора, те не са българи, а европейци. Нашият космополитизъм е жалък и смешен, ние просто сме бедняци, които молим за работа, нашите хора продължават да обикалят света като гурбетчии и повечето от тях никога няма да се върнат в България.
Това, което пиша, е отговор на всичко, което се случва в света. Всъщност ние имаме бъдеще и можем да дадем на света това, което ще бъде бъдещата световна религия – личната религия, това, което се нарича Епохата на Водолея. Досега нито една значима религия и духовно учение не са създадени в метрополията, а винаги в някоя от провинциите. Може би новото духовно израстване на света ще започне от България. Ние можем да дадем духа на Общосветовната империя, това, за което са мечтали Александър Велики и Атила. Ние имаме бъдеще в света само ако знаем кои сме, откъде идваме и какво ни отличава от останалите народи. Това се опитвам да обясня в книгите си. Обвиняват българите, че са свръхиндивидуалисти, че не работят добре в екип. Може би това е бъдещето на света. Свят на личности, а не на индивиди, с по-малко „матрица” и повече самоосъзнаване.“ – откъс от интервю с Токораз Исто
„Самият град е устроен да мачка, обезличава, да те превръща във винтче, което е част от механизма на града. Константинопол е място на култура и изкуства, на политика и разгул, в което всеки е относително свободен и може да диша със свободни гърди. Това е метрополията на империята, в която се стичат богатствата от целия свят, затова, да се живее тук, е най-лесно. Това дишане обаче не е никак лесно. Всъщност в града е много трудно да имаш личен живот, тук е много трудно да вършиш нещата така, както смяташ за добре или е нужно да ги вършиш, защото винаги някой ти се меси, държавата или друг конкурент, а може и роднините. Тук хората, които са незаменими, са много малко, всеки може да бъде заменен, всеки изгрява и залязва бързо, всичко се променя, нищо не е сигурно, всичко е временно. В малките поселения и градчета лекарят е един, ковачът е един, хлебарят е един, тук тези са много и се борят непрекъснато едни с други. Всеки трябва да бъде по-добър, но и често има измамници и много лоши занаятчии, които произвеждат боклуци. Често, за да се предпазят от тези, майсторите се обединяват в гилдии. Тук винаги има майстор, който да ти обяснява, за да те забележат тук, трябва наистина да си много добър. Затова младите хора са под невероятен натиск. Тук, в Града, пресата на матрицата (социума) е много силна, непрекъсната и непосредствена. Този град е като окови.
Токораз Исто 