Tag Archives: история

Книгите на Токораз Исто не могат да се четат дистанцирано, а трябва да се съпреживеят…

Тангра_банер_нов„Много хора в началото ме питаха защо съм нарекъл книгата си „Тангра” и дали съм сигурен, че това е бил богът на нашите предци. Те се опитваха да спорят и да докажат своята правота, но си личеше, че нямат потенциал да научат истината. Те не питаха, защото душите им са жадни за знанието и не защото бяха изследователи на Бог, а понеже смятаха, че знаят много и се опитваха да си го докажат. Повечето от тях така и не започнаха да четат книгата ми. Такива хора нямат силата да прочетат моите книги, защото те са само за хора, които вътре в себе си са започнали и изминали дълъг път от своето духовно пътешествие. Само хора, които са готови и непрекъснато си задават въпроси, а не търсят лесни отговори, са в състояние да прочетат книги като „Ятаган и Меч”, „Тангра”, „Артур”, „България” и „Покръстването”, а и всички книги, които пиша.

Аз се прекланям пред своите читатели, защото смятам, че те сами са поели по Пътя на духовното си израстване. Ако човек не е подготвен, той няма силата да прочете моите романи. За мен е чест, че в това свое пътуване за малко са ме взели със себе си и ние се движим заедно, един до друг. Аз като воин вървя до тях рамо до рамо, като тумир им разказвам историите за Бог и орендата, за българите и нашите кане, като колобър споделям с тях орендата, за да изградим заедно саракта. Щастлив съм, че има хора, на които им е интересно това, което съм написал, и имат подтик в себе си да изградят Велика България. Моите книги не са обикновено четиво и не са за развлечение. Те не могат да се четат дистанцирано, а трябва да се съпреживеят, животът и четенето да се слеят и да се превърнат в Път. Те подтикват към магическо пътешествие всеки, който ги чете искрено и задълбочено. Само тогава един човек може да каже, че е чел моите книги. Те не са справочник, исторически роман или философско четиво, те са Книги на Пътя, Живи книги.

Ако тези, които уж питат какво е било името на българския Бог, можеха да прочетат тази книга, не само щяха да разберат какво е било името на древния бог на българите, но и какво българите са влагали зад името „Бог”, с което наричали своя Бог, а това е много по-важно от това как са го наричали. Това, че го назовавали „Бог”, не означава, че в себе си не са го наричали Денгир, Тангра, Едфу и по много други начини. Хората, независимо как изговарят Бог с уста, в мислите си го наричат с различни имена и влагат различен смисъл в името му. За това много хора вярват в Исус или Аллах, но всъщност всеки вярва в нещо свое си. Тези от вас, който четат внимателно и с душа, са разбрали не само какво е било името на българския Бог, но и какво нашите предци са влагали в това име. Аз не искам да споря, да доказвам, не се нуждая от последователи и вяра. Надявам се читателите да оценят това мое откровение и да споделят това духовно пътешествие с мен… поне донякъде.“

Токораз Исто

1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Матрицата е като коренище, което е обхванало живота на хората

Повечето хора са подчинени на матрицата. Тя е като коренище, което е обхванало в мощните си пипала целия живот. До такава степен го притиска и души, че днес вече не е останало нищо от живота.

Освен във всички останали сфери, матрицата се е разширила и в света на воините. Българите са хора, които се борят срещу матрицата. Те са воини и цял живот се опитваха да обяснят на останалите народи каква е разликата между воина и това, което матрицата представяше за воин.

Българите говореха непрекъснато за това, че повечето хора, които смятат себе си за добри бойци, не са нищо повече от слуги на матрицата. Те изпълняват една жалка функция – да служат за пример на обществото. Всичко това всъщност е измислено от матрицата и обслужва една нейна прослойка – господарите. Всички тези силни хора, гладиатори, спортисти в олимпийските и всякакви други игри, празненствата и шествията са имали една първоначална задача – да осигурят сакрален, ритуален характер на воините, участващи в тях. Всичко това е било ниво на посвещение. Тези телесни акции трябвало да се слеят с духовните, ритуални движения и така да се постигне единство на действията.

Днес всичко това е забравено. Спортът, гладиаторските борби, дори това човек да стане воин е подчинено единствено на външното и неосъзнатото. Днес няма воини. Хората вече не знаят какво е Път. Бойците са като жалки, безмозъчни маймуни, които господарите показват. Господарите ги ползват. Техните „роби” трябва да са силни, за да им работят, да са здрави, за да се множат и има повече роби.

Като казвам роби, нямам предвид истински роби. Тези, които от сутрин до вечер превиват гръб на нивите, които виждат само червеи и никога не поглеждат към слънцето, също са роби. Такива са и тези, които наричат себе си свободни, кълчат се, забавляват се, пият, работят, мързелуват, живеят един порядъчен живот.

Но сега да поговорим за псевдовоините. Днес тези силни, мускулести мъже са жалко подобие на хора. Те се напъват и играят в едно пошло и мижаво представление. Тяхната роля е твърде жалка. Те са глупави страхливци, които смятат, че ще смаят хората с вида си, но това може да стане само с човек, който не разбира и не е воин.

Аз не съм творение на матрицата. Аз съм българин – просветен човек. Расъл съм в свобода. Засукал съм майчиното си мляко свободен, свободен правех своите избори и свободен ще умра. Аз съм Авитохол. Аз съм България. Аз съм син на Тангра.

Тези смешници не ме притесняват, те дори не могат да предизвикат вниманието ми. Знам, че всеки човек, който не разбира, би разсъждавал над въпроса кой е по-силен, те или аз. Хората ще разсъждават кой е с по-големи мускули, кой е по-млад, пъргав или бърз. В моята глава такива мисли не съществуват. Ето, аз ги поглеждам и не ги виждам. В саракта тези роби ги няма. Те са толкова малки и жалки, че не мога да ги видя. Те са по-малки от бълхи, по-невидими от въздуха. В саракта аз съм воин. Моята същност се намира там. Когато се изправя пред някого от тези иначе страховито изглеждащи мъже, аз даже не се замислям кой от нас би победил. За мен всичко е ясно. Аз съм воин. Аз притежавам душата и силата на воин. Моята сила може да прониже и изпепели същностите на тези нещастни, обикновени, обречени, жалки хора. Днес те изглеждат страховити, но това е днес. Утре те ще загубят привидната си сила. Аз съм воин днес, вчера също бях воин, както и утре ще бъда. Тези хора вчера са били малки, комплексирани деца, днес са силни, те са в разцвета си, техните мускули пращят, те се смятат за зверове, но аз виждам нещо, което тези жертви не забелязват. Аз виждам утре. Утре тези жалки хора ще са слаби. Силата ще ги е напуснала. Утре те ще бъдат сами, наранени, с болките, със страховете си. Утре те ще са обречени на самота и страх. Те са обречени, защото не са развивали непреходните си същности. Дори днес, когато всички се страхуват от вида и мускулите им, аз знам, че тези мъже са жалки. Още като деца, да направят това, което са днес, ги е подтиквало само едно нещо – страхът. Тези хора днес изглеждат така, водени от страха. Днес този страх и малкото страхливо дете, което ги води по пътя, също е в тях. Утре то ще стане още по-голямо и ще ги превземе. Затова казвам, че тези мъже са обречени. Те ще преминат през живота си и нито за миг няма да се докоснат до това, което ние наричаме Пътя на воин…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Всеки египтянин живеел с ясното съзнание, че трябва да се подготви за отвъдния живот

„– Всеки фараон е бил син на Амон и на Богинята-майка и следващият фараон се появявал като бог, явяващ се в мъжки образ. И всеки път, когато фараон встъпвал на престола, това ставало от името на Амон. И тогава се пеело: „Това е истинският мой син и плътта му е моя защитник на моя престол, владика на Египет… Аз ще ти дам мощ и победи над всички чуждоезични страни… Аз ще низвергна твоите врагове и ще ги накарам да живеят под твоите сандали…” (автентично)

Според древната представа на нашите предшественици, небето било водна повърхност, това бил небесният Нил, по който през деня слънцето преминавало над земята. Под земята също имало Нил. Хапи, богът на Нил, обединявал трите Нила.

Всеки египтянин живеел с ясното съзнание, че трябва да се подготви за отвъдния живот. В края на краищата животът тук на земята продължавал няколко години, а вечността всеки един от нас щял да прекара в отвъдния свят. Отвъдният свят е продължение на този и никой от нас не бива да приема прехода драматично. Сега виждаме как хората отдават прекалено голямо значение на смъртта. Те я издигат едва ли не в култ. Превръщат я в нещо по-значимо отколкото е. Вина за това имат християните и тяхната представа за отвъдния свят.

Хората се страхуват, защото са неуки и ограничени. Те са привързани до такава степен с тази си форма, с тялото си, с ролята, която играят в този свят, че не могат да мислят по друг начин. Вече е много трудно някой да пожертва себе си в името на някоя идея. Днес егоизмът тържествува над духа. Повечето хора молят боговете за по-дълъг живот, а не за духовно израстване. Днес духовното превъплъщение се възприема като смърт. В наши дни всичко е с главата надолу. Невежите превзеха света. От пустинята изпълзяха камилари и мулетари, днес те определят нивото на познание. Жреците са избутани в ъгъла. Тези, които хилядолетия са носили духовната светлина, са подложени на поругаване и подигравки. Тези, които пазеха тайните за света, са заплашени от преследване и унищожение.

За да може човек да продължи живота си в отвъдния свят, тялото на умрелия трябва да се съхрани. Именно затова телата на египтяните трябва да бъдат мумифицирани.

Сега разбрах защо жреците бяха изстенали, когато бяха разбрали, че Нехер е изяден от зухос. Така бе отнета възможността му да живее вечно в отвъдното. Отново се заслушах в думите на жреците.

– Именно затова ние винаги сме отдавали такова голямо значение на заупокойните дарове, всеки един от нас е погребван в гробници, заедно със своите любими предмети, които да дават храна и вода на душата ни. Ние знаем, че душата на човек не е единна, както смятат други народи. Една част от душата съдържа идентичността на всеки човек и се нарича „ба”. Това сме ние. Хората, намиращи се на по-високо ниво на посвещение, възприемат себе си именно като „ба”. Душата обаче има и друга същност, тя е изобразена като душа-птица и се нарича „ка”. Тази част от душата е скитник. Тя се извисява до слънцето, пресича световете, скита и е равна на боговете, спуска се в подземното царство „дуат”. Душите на човек са самостоятелни, но всеки един от нас може да бъде цялостен, само ако притежава и двете си души. Тези души знаят заклинания и молитви, след смъртта те имат предимство пред тялото, което не е цяло.

Преди да встъпи в отвъдното, всеки човек бива изправен пред съда на Озирис. Тук става това, което гърците наричат психостасия – притегляне на сърцето на починалия на теглилки. От едната страна е истината, а в другото блюдо се поставяло сърцето на чакащия присъдата. Грешника го очаква страшно чудовище, което се нарича Амт. То е с тяло на лъв и глава на крокодил. Праведника го очаква щастлив живот в полетата иару. Оправдан от съда на Озирис може да бъде само човек, преживял така наречената „Отрицателна изповед”.

Животните в нашата митология били много популярни. Много хора знаят Апис и смятат, че той е обожествяване на бика, но всъщност свещените бикове са много повече, имало е още Мневис, Бухис, Бата. Богини крави са били Хатор и Изида. Много жреци вярват, че всъщност това са първите животински божества и всички богове отначало били крави и бикове, а чак след това добили чертите на други характерни за Египет животни. Именно затова отначало фараоните били наричани „теле”. Знае се, че на празника „Хеб сед” на дрехата на фараона се закачала бича опашка. Амон и Хнум станали овни, Себек станал крокодил, Баст станала кокошка; много богове приели лъвски образ, такива били Технут, Сехмет, Хатор. Анубис приел образа на чакал, Хор – на сокол, Тот – ибис. Змията била смятана за враг на боговете. Главният враг на бога на слънцето Ра бил огромният змей Апоп, олицетворяващ мрака и злото. В същото време обаче като змия била почитана и богинята на плодородието Раненутет, и останалите богини, пазителката на гробищата Меритсегер, Изида и Нефтида – защитницата на Озирис, както и пазителката на Долен Египет – Уто.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Гладиаторът не мислеше за това, че утре отново трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее

„За да избегна погледа му, насочих вниманието си към ремъците, които пристягаха бронята му. Виждах грубите ремъци, които се бяха впили в яките мускули отдолу. Гърдите му – обли и широки, здравите ръце и кривата сика. Той беше олицетворение на гладиатор. Гледах го на фона на стадиона. От одеве той бе обърнал взор към небето и се молеше на своите богове. Не беше ли Тангра неговият бог без, разбира се, той да знае това? Не го ли правеше ли самият Тангра толкова добър боец? Нямаше ли Тангра да направи така, че двамата да се изправим един срещу друг? Може би. Никой не беше казал, че ние, българите, имахме единствено право над Тангра. Може би и други народи, и други воини си бяха проправили път към сърцето на Бог. Пинас със сигурност беше един от тях. Той беше воин, цял живот беше живял като такъв и щеше да умре като такъв. Дали това щеше да стане от моята ръка?

Проследих погледа на Пинас и насочих взор нагоре, към синьото тракийско небе. Дали Тангра се намираше и тук, над Филипопол, в това небе? Можеше ли нашият бог да бъде толкова далеч от степта? С какво това небе беше по-различно от нашето? Скоро си отговорих на тези въпроси. Бях сигурен, че това беше най-красивото небе, което някога бях виждал. Тук небето бе изключително светло и чисто. Да, Тангра се намираше над нас. И дори Пинас да не знаеше за него, в този момент му се молеше. Молех се и аз. Моята молитва като че се закачи за тази на Пинас и аз видях неговата чистота и целеустременост. Гладиаторът не се молеше и не просеше за себе си, дори не благодареше, че е победил и че е по-силен. Пинас насищаше мига, той го изпълваше, беше забравил битката и това, че беше победил, той не мислеше за това, че утре пак ще трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее. Не! Пинас насищаше настоящето. Като гладиатор, той се бе научил да живее без минало и без гузна съвест. Всеки гладиатор, за да продължи да живее със себе си, трябваше непрекъснато да изчиства миналото си. Там, в миналото, бяха хората, убити от него. За всеки нормален човек би било непосилно да живее с мисълта за това колко много смърт, нещастие и мъка е предизвикал. Гладиаторите се учеха да живеят с това. Те изчистваха миналото си и приемаха, че трябва да убиват, за останат живи. И всеки гладиатор трябваше да е готов за това, преди още да е излязъл на арената.

Гладиаторите не се замисляха за бъдещето. Тяхното бъдеще бе свързано само с това да убиват или да бъдат убити. Ето защо това, което Пинас правеше, беше да се отдаде на мига, на настоящето. Всички останали хора живеят със спомените си, те са привързани към своето минало. Те мечтаят и искат утре да направят това или онова. Обикновените хора са винаги разчекнати между тези двете и никога не са в настоящето. Затова и не харесваха настоящето, не го усещаха и не можеха да го отделят. Всеки следващ миг за тях, както е бъдеще, изведнъж става минало. Обикновените хора се молеха в бъдещето и миналото. Гладиаторите напротив, само те живееха и можеха да познаят настоящето. Гледах към небето и разбирах толкова добре всичко това…“

откъс от многотомната история „Тангра“

 

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Само ако познава себе си, човек може да живее свободно

„Атила, запомни – прошепна в ухото ми Бероес, а аз целият настръхнах от топлия му дъх, – човек трябва първо да опознае себе си, всичките си същности, всичко това, което е! Всичко! Без значение дали приема тази или онази същност, колко го боли, какво мисли. Едва когато опознаеш себе си, истинското същество, което представляваш, може да видиш Пътя си за спасение! Човек не е само това, което е изградил като представа за себе си в собственото си въображение. Ти си същество много по-могъщо и загадъчно от това, което познаваш. Това, което наричаш човек, всъщност е една парцалена кукла, събирана от шарените парцали на твоите мисли, страхове, въображение, съшити с вяра. Цветният конец, с който всеки пришива това, което познава като себе си, се нарича вяра. Ти трябва да унищожиш тази своя идея за себе си! Да я разкъсаш! Това е Пътят към свободата и към теб самия! Бори се със страховете си, преодолявай инстинктите си, унищожавай вярата, не се подчинявай на мечти и илюзии! Бори се! Бори се с всичко в себе си! Един ден трябва да разбереш, че тази кукла ти пречи да видиш истинския себе си, че тя те подменя. Когато направиш това, изведнъж ще разбереш, че няма страх от смъртта, че съществуването ти под тази форма е обречено, че бъдещето ти е свързано с това да те няма. Да оставиш Бог без теб. Само така можеш да се слееш с Бог. Не да се опитваш да отпечаташ себе си в Бог.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Воинът знае, че мнозина имат окови в душите си

„Воинът знае, че свободата не е химера и цел, към която да се стреми. Ако не си свободен вътрешно, си в капан. Ако постоянно говориш за нея, това означава, че я нямаш. Ако си свободен, дори не подозираш за нейното съществуване. Тогава тя ти се струва като въздуха, който дишаш. Не го забелязваш, докато някой не ти го отнеме и не започне да те души. Чак тогава разбираш колко важен е бил той за теб. Воинът знае, че свободата, любовта и щастието са такива, за тях говорят само хората, които не ги притежават. И милиони са тези, който търсят „смисъла на живота” и това е така, защото животът им е безсмислен. Воинът не разбира такива хора. Понякога той поспира да ги чуе какво говорят, но понеже разбира малко от това, което казват, продължава напред.

Воинът знае, че човек трябва да бъде първо свободен вътрешно, за да може да бъде свободен и външно. И ако не си свободен вътрешно, никой не може да те освободи. Воинът знае, че мнозина имат окови в душите си, те са оковани по рождение в това, в което вярват и което обичат и никога не разбират откъде идва робството им. И това да разбереш е първата крачка към свободата.

Хората, които не са свободни вътрешно, стават зли. Тези окови, макар да остават незабележими за тях, ги угнетяват цял живот и ги карат да избиват това свое напрежение в други посоки.

Ако ти е отнета свободата отвън, всичко е ясно. Този, който е свободен отвътре, не се нуждае от външна свобода. Светът е препълнен от свободни затворници и от оковани затворничари. И често хората, които оковават другите, го правят, защото самите те са затворници…“

2 коментара

Filed under История, Книги

България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят

„…Българинът оседла великолепното животно. Помилва меката му муцуна, конят тръпнеше от допира със своя господар. Авитохол гледаше като омагьосан потръпващите, разширяващи се ноздри на животното. Той мечтаеше да лети върху гърба на този жребец. Kолкото и да обикаляше света, в него бе вродено чувството да бъде номад. Искаше да владее света от седлото на Аспа. Мечтаеше да бъде свободен, да се носи над степта, да прелита над широките свободни пространства. Това всъщност бе неговата представа за свобода, за живот и сила. Каквото и да правеше, стигаше все до това: да има един кон, едно седло и да притежава целия свят. Авитохол не се блазнеше от дворци, злато, имоти, пари. Неговият копнеж бе свободата. „Можеше ли да стане истински Световен владетел?” – това се питаше българинът. Или каквото и да станеше, той щеше да си мечтае за своето малко царство, за своите българи, за багатурите. Авитохол милваше черната, потръпваща муцуна на Аспа и се питаше: „Беше ли готов, имаше ли мащаб в душата си, за да властва над света?” В един момент се замисли. Защо му беше светът? Светът бе многолик и в същото време безличен. Да владееш хора беше безсмислено. Всеки човек беше отделен свят. Как да владееш всички светове? Само Бог можеше да владее света. Авитохол мислеше и за религиите. Какво като християнството беше огромна религия, след като всеки християнин вярваше в нещо свое си. Посветените сред християните се бяха отделили и се наричаха гностици. Останалите вярваха в различни, повърхностни, често смешни и недостойни неща. Християните се молеха, вярваха и бяха подвластни на страховете си. Това, което изповядваха, не беше религия, а нещо безформено, аморфно и безлично…

Съвсем друго нещо беше тангризмът. Всеки тангрист беше посветен и просветен човек. Той беше човек на духа, на самоосъзнаването. Да наричаш себе си тангрист означаваше ниво, отношение към света, към себе си и Бог. Авитохол се замисли. Дали искаше да бъде християнин само за да бъде частица от една от най-големите религии? Нуждаеше ли се душата му на воин от това? Не! Нямаше нужда да бъде част от нещо значимо, за да бъде щастлив, да бъде себе си. Авитохол беше завършен човек, той беше достатъчен на себе си. Той беше воин. Нямаше нужда да бъде част от силна армия, за да бъде силен воин. Авитохол можеше да върви по Пътя си сам. Той предпочиташе да бъде сам. Всъщност през целия си Път беше научил това, че само когато върви сам по Пътя, може да измине истински своя Път. Воинът е воин само когато е насаме със себе си и Пътя си. Едва сега разбра, че не искаше да бъде Световен владетел и да владее всички народи. Душата му на воин копнееше да възроди България. България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят. Авитохол искаше да създаде нещо смислено, да се бори за нещо, което си заслужава. Той трябваше да създаде отново България. Българите щяха да бъдат живи, докато го имаше него. Той беше последният българин. Вече знаеше своята мисия. Трябваше да поведе Аспа. Трябваше да измисли как да възроди България…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Защо Константинопол става най-големият град в света, Градът на градовете

Този град бил основан от траките бизанти. Затова първото му име било Бизантион или Византион. Траките така кръщавали градовете си. Така одрисите нарекли града си Одрин.

Когато Константин, когото християните наричат Велики и говорят за него, че бил християнин, а той не бил, решил да премести столицата от Рим в друг град, той се колебаел между два града. Според него столицата на империята трябвало да се премести на изток, защото там били най-плодородните провинции. Там били съсредоточени богатствата и културата. Тъй като бил роден в Нейсос (днес град Ниш), първият по-голям град, който Константин бил виждал в детството си, бил Сердика. Той много добре познавал лековитите минерални извори там. Бил ходил много пъти в тамошните бани и се възхищавал от широката котловина (днес Шопското поле), в която бил разположен градът. Природата, топлата вода и зелените гори го карали да мечтае за този град. Тази котловина била съвършен кръг, отвсякъде заобиколена с високи планини и така била естествено защитена. Той бил решил да огради цялата тази приказна котловина с високи стени и така мястото да стане непристъпно. Градът щял да се разрасне и по-късно да я изпълни. Там щели да се стичат хора отвсякъде. Този спомен за Сердика, с белите, леки мраморни постройки и приказната природа, карал Константин да мечтае за града. Той казвал: „Сердика е моят Рим.” Всичко това накарало Константин да избира новата столица между Сердика (днес София) и Византион (днес Истанбул). Той знаел, че трябва да избере специално място за новия Град на градовете, защото това трябвало да стане Вторият Рим. Градът, който, освен да властва, трябвало да разпръсва искрите на цивилизацията, Светлината и вярата в света. Затова мястото на този град трябвало да бъде специално.

Византион се намирал на кръстопът. Това място не било толкова добре защитено, нито имало топли извори, но пък било на границата между Изтока и Запада, между Европа и Азия. Там имало пристанище, което било като врата, през която всеки трябвало да мине. Всичко това натежало в полза на Византион и така той станал Вторият Рим, новата столица на света – Градът на градовете. Обкръжението на Константин успяло да се наложи и така императорът се сбогувал с детската си мечта по Сердика и приел прагматичния избор. Скоро станало точно така, както императорът бил предрекъл, хиляди хора се стекли в новата столица и днес това е най-големият град на света…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Човек трябва да се обгражда с красота, да твори с нагласата във всяко нещо да вплита красотата

8-Tuki_small„Евдокия често се усамотяваше на различни места в двореца. Там тя търсеше покой и място за уединение. Императрицата обичаше спокойствието и красотата. Тя опитваше да се обгражда с неща, които са красиви, избираше места, които са уникални. Изключително красива, нежна и чувствителна жена беше тази, която някога се наричаше Атинаида. Сега тя се бе върнала в спомените си във времената, в които беше езическа жрица. Тогава баща й Леонтий се опитваше да я научи как да гледа на света и да разбира връзките между отделните части в него. Той беше софист и философ, тя обаче беше жена. Атинаида не беше като Хипатия, тя имаше женска природа и от малка се научи да се възползва от предимствата, които тя й дава. Въпреки че беше обучавана като философ, тя възприемаше живота като поетеса, с нежна и чувствителна душа. Тя смяташе, че от самия човек зависи дали ще живее в ад и ще превърне живота си в нещо неприятно и отблъсващо, или ще блаженства сред красотата в рая. Атинаида имаше усет към баланса в душата си, тя преследваше симетрията и хармонията навсякъде. Тази жена бе една от малкото, които можеха да си позволят да обърнат внимание на душата си и атинянката се възползваше от това. Тя обаче не беше като Пулхерия и останалите християнски монахини, които разбираха грижата за душата си само с това да се молят и да се отдават на Исус Христос. Не! Евдокия също беше християнка, но знаеше, че християнството обещава грижа за душата в отвъдното. Елия не можеше да чака и да се довери на отвъдното, тя също се молеше за душата си, но само за да се презастрахова. Всъщност нейната идея бе да живее, като се грижи за нуждите на душата си. Да направи така, че да задоволява всички пориви на безсмъртната си душа. Не поривите на тленното и на тялото, а на душата. С годините Атинаида бе изминала едно пътешествие в себе си. Тя разбра, че именно душата подтиква хората да се занимават с изкуство, поезия, да четат пречистващи и извисяващи текстове, да слушат музика, да рисуват или гледат красиви творения, да ваят, да се наслаждават на великолепни скулптури или строежи. Това беше чистата душа. Можеше по този начин да се грижиш и за тялото си, като го правиш красиво. Затова Елия се грижеше за сградите на двореца, за украсата. Тя дори помагаше на архитектите при изграждането на новите сгради на Втория Рим. Разбирането й за красота отначало бе затворено само в двореца, но с времето то се разпростря над целия Константинопол. Евдокия знаеше, че дори храната може да се приготвя вкусно и в нея да се влага красота и отношение и не е важно да се натъпчеш, а да заситиш и душата си, дори чрез блюдата. Човек трябваше да се обгражда с красота, да твори с нагласата във всяко нещо да вплита красотата, изяществото, личното отношение. Тя се опитваше да внуши на хората около себе си, че такъв е правилният начин на живот и мислене. Тя се обграждаше с хора, изповядващи нейната идея за живот. На това учеше и децата си, възпитаваше ги да имат сетива за красотата. Непрекъснато излъчваше това свое послание и около себе си. Неуморно изграждаше един свят на красота, на етични и чисти отношения, свят като нарисуван от ръката на опитен художник, излязъл изпод перото на прекрасен аед, изпята от ангелогласен рапсод. Понеже не можеше да промени света с едно махване на ръката, тя бе разделила света на различни сфери. Най-близо до себе си допускаше само хора, които имаха нейното мислене и изповядват идеята й за света. В него се намираха Теодосий, децата им, внучките. Колкото по-груби ставаха хората, толкова по-далеч от себе си ги държеше императрицата. Отначало тя въздействаше на света около себе си, а после се опитваше да наложи своя отпечатък върху покоите, двореца, града на василевса и така да промени и империята. Императрицата живееше в непрекъсната идилия и изграждаше такава около себе си и това й харесваше. Дори на политиците и на Хризафий се опитваше да внуши, че красота може да има дори в политиката. Искаше да го превърне в искрен християнин, него и всичките сановници, да им вмени идеята, че грижата за душата и хората е най-важното нещо в този свят и е дълг на всеки християнин. Хората в двора и около мъжа й обаче отказваха да проумеят нещата, за които тя говореше. Те бяха хора прости и праволинейни и разглеждаха света плоско и двуизмерно. Техните най-сложни категории бяха: приятели и врагове. Повечето от тях бяха воини или политици. И двете категории не можеха да проумеят за какво говореше императрицата…“

откъс от осма книга „Туки“ от поредицата „Тангра“

1 коментар

Filed under История, Книги

Според много историци името на Орфей всъщност произлиза от древната дума за арфа

Орфей бил роден във Филипопол. Днес неговите наследници живеят сред нас. Той бил певец, владетел и създател на орфическото учение. Това учение останалите траки смятат за ерес, точно както християните наричат ерес всяко ново тълкувание на божествената същност на Христос.

Според преданията Орфей бил син на тракийския владетел на река Хебър (днес Марица) – Еагър или Ойадър, и музата на епическата поезия Калиопа (Хубавогласната). Историкът Диодор споменава, че Еагър бил лудо влюбен в Калиопа.

Според много историци името на Орфей всъщност произлиза от древната дума за арфа, съставена от думите „аур” – светлина и „рофае” – лекувам. Бил наречен така, защото лекувал душите на хората с вълшебната сила на музиката.

Някои хора смятат, че Орфей бил син на самия Аполон, защото всички изкуства и музиката произлизат от Аполон. Има историци, които смятат, че Орфей живял по времето на Мойсей, пет века преди Омир и Троянската война и тринадесет века преди Христа.

Орфей бил избран от Язон да участва с него в пътешествието на Арго, в търсене и похищаване на Златното руно. Той се отличил при това пътешествие.

Кратка и драматична била любовта му. В деня на сватбеното си шествие неговата любима, горската нимфа Евридика, била ухапана смъртоносно от змия. Орфей толкова обичал Евридика, че слязъл в подземното царство. Там аедът с лирата си трогнал дори сенките на мъртвите. В земята, където нямало страст и живот, неговата музика успяла да разцепи мрака и мълчанието. Орфей успял да разплаче боговете на подземното царство Плутон и Персефона. Те позволили на тракийския певец да изведе своята любима, нещо което не се е случвало никога преди и след това. Единственото условие, което поставили боговете, било Орфей да не се обръща назад. Орфей повел Евридика, но по някое време престанал да чува стъпките й. От копнеж и притеснение той обърнал взора си назад. В този момент водачът на душите отново сграбчил Евридика и я върнал обратно. С разкъсана душа от повторната загуба на своята любима, самообвиняващият се Орфей се върнал в родната Тракия, която изпълнил с мъката си.

След тази загуба, Орфей заживял във Филипопол, отблъсквайки всяко женско присъствие. Заради пренебрежението му към жените, при една нощна оргия, която се провеждала в храма на Дионисий при скалите на Трихълмието, жените-жрици вакханките го убили с камъни и разкъсали тялото му на парчета. Главата му била отрязана и хвърлена от скалата долу в мътните води на реката Хебър. Дори отсечена, главата продължавала да пее и да поддържа световната песен. Водите я отнесли чак до остров Лесбос, където бил издигнат храм-прорицалище, посветен на Орфей, в който оракул предсказвал съдбите на хората. Смята се, че неслучайно именно там се родила сладкогласната поетеса Сафо.

Ученикът на Орфей, легендарният Лин, наредил своя учител като пръв сред писателите. Той нарекъл Орфей най-велик сред разказвачите и го славел повече като разказвач, отколкото като музикант.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“ на Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги