Tag Archives: история

Пулпудева, Евмолпия, Филипопол, Тримонциум – откъде идват многобройните имена на град Пловдив

5-Viktor_small„– Филипопол е градът на едно от най-известните племена, така наречените сатри или беси. Те населяват планината Родопа, но стигнали и до тук, където върху три от хълмовете изградили крепост с високи непристъпни стени. Този град бил наречен Пулпудева. Дева на тракийски означава град, а Пулпу е езеро.

– Защо езеро? Има ли езеро около града?

– Някога Хеброс е обграждала града, а точно под трихълмието е имало голямо езеро (Днес на мястото на Тунела, Чифте баня, Съдебна палата и гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“). По-късно градът се наричал Евмолпия.

– Защо Евмолпия? – попитах аз.

– Има една легенда за Евмолп. Евмолпиас означава „Сладкопоен”. Това име му било дадено като прозвище. Той бил легендарен тракийски владетел, син на Посейдон и Хиона, която, за да скрие прегрешението си с Борей (северния вятър), хвърлила новороденото си в реката. Посейдон го спасил и го пренесъл в Етиопия, за да го отгледа Бентесикюме…

По-късно градът бил наречен на Филип Македонски, който бил враг на всички гърци и траки. Той обаче не харесвал Филипопол.

Филип бил във Филипопол само един или два пъти. Много от учените смятат, че градът не е наречен на този Филип, бащата на Александър Македонски, който се наричал още Филип ІІ Аминта – в разговора се намеси Приск. – Знае се, че той разрешил единствено на един град да носи неговото име и това бил град, който се намира на северния бряг на морето, в древността наричано Тракийско (днес Бяло Море). Този град днес се нарича Филипи. Мнозина смятат, че Филипопол е наречен на други двама императори, носещи името Филип. Единият бил Филип V, който управлявал Римската империя в продължение на 26 години и укрепил най-вече Филипопол. Той дал дъщеря си за съпруга на тракийския владетел Терес ІІ, който управлявал Тракия от Филипопол. Другият император се наричал Филип І Арабина, който дал много пари за изграждането на града. Това станало, докато той бил император и през 274 година решил да отбележи 1000 години от създаването на град Рим. Тогава той отпуснал огромни средства за облагородяване на главните градове на провинциите. Така Филипопол станал много по-красив.

Градът бил наричан още Тримонциум, което на латински означава „Трихълмие”.

– Има обаче една голяма заблуда сред хората, а може би и сред вас, историците – каза влиятелният филипополец. – Много от вас смятат, че Филипопол е построен от бащата на Александър Македонски. Няма как Филип да е изградил Филипопол, защото той е много древен град. Много преди Филип и Македония въобще да ги е имало. Дори има нещо друго. Ние знаем, че Филип не е превземал Филипопол. Той се опитал да го разруши, след като с вероломство влязъл в него. Дори той не влязъл, а останал на стан извън града…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“

1 коментар

Filed under История, Книги

Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци

„– Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци. Там те били водени от един велик владетел, който по-късно бил провъзгласен за бог от хората, живеещи в Междуречието. Този владетел се наричал Мардук.

– Чувал съм нещо за този Мардук – каза Атила. – Не беше ли обаче бог? Може би ти си ми разказвал.

– Да. Мардук бил главният бог на Шумер, но някога той бил жив владетел и българин. За него се говори, че можел да се превъплъщава в крилат дракон със змийска опашка. Барадж или Мардукан – така ние наричаме Мардук, бил символ на това, че българите са издръжливи, че ще устоят на всички трудности. Той станал символ на държавата и на нашите владетели. Знае се, че всички Дуло, всеки, който е бил кан на българите, имал змей в себе си. Това със сигурност е Мардукан или Барадж. Ние обаче наричаме змея верени още и с вашите понятия Елбеген и Леу.

– Защо не си ми разказвал за всичко това? Аз още като бяхме деца ти разказах за Барадж – каза Атила.

– Така е – съгласи се Авитохол. – Тези неща ги научих при обиколката си из света. Българите не говореха много за това. Те мълчаха и за кана нищо не казваха. Чак по-късно попаднах в Етеменанки и в истински зикурат в Ур. Когато влязох в зикурата, разбрах смисъла на българските думи зирата и зиарат. Така ние наричахме зикурата, което на български означава място за покой, гробище. Тогава проумях, че най-големият зиарат, този във Вавилон, който се нарича Етеменанки, а хората познават като Вавилонска кула, всъщност е гробницата на древния български владетел Мардукан, онова е мястото, в което живее духът на Мардук…“

откъс от осма книга „Туки“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Филипопол – един от най-древните градове в света

„– Мнозина автори смятат, че това е най-древният град в света. Води се спор дали Дамаск, или Филипопол е по-древен. Тук са живели хора от най-древни времена. Това е уникално разположение, тепета, които осигурявали защита, плодородната низина е изхранвала жителите му, а реката Хеб (Хебър) давала вода на гражданите му както за пиене, така и за напояване. Филипопол е много по-древен от Атина, Константинопол и Адрианопол. В сравнение с него Александрия и Рим са пеленачета. Тук е имало селище, откакто по земята има хора. Мнозина смятат, че точно тук е бил раят.

През града минава един от главните пътища, пресичащи тази част на света – Виа Милитарис. Филипопол отговаря на всички изисквания, за да бъде голям град. Има река, естествено е защитен от тепетата, доведена е вода от планината и е естествен център на цялата тази широка равнина.

Приск още не беше спрял да говори, когато развълнуваният Флавий Мантан заговори:

– Не, тук не е бил раят. Раят и днес се намира тук. Всички граждани на Филипопол живеят в рая. Това е най-плодородната земя, слънцето затопля земята и през лятото, и през зимата, а водата от Хеб напоява нивите на селяните. Водата тук се намира толкова плитко под земята, че всеки има кладенец в нивата си. Тук е раят!

Хората по тези земи са богати и спокойни. Дори робите живеят добре, те са сити, здрави и се радват на добрия климат. За съжаление богатствата на тази земя винаги са привличали зли сили, които минават като мор и я плячкосват…“

откъс от многотомната поредица „Тангра“

 

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Какво не знаем за Омир и „Илиада“

„– Тумирите често идват при нас тук в саракта. Те знаят всичко, но то е кодирано и скрито в различни световни истории. Зад всеки мит или световна история стоят тумирите, които са вложили и скрили в тази история много важни неща за хората, бог и всеки един народ.

Чувал ли си за „Илиада”?

– Не, не съм чувал.

– В такива истории като „Илиада” например има кодирани важни неща за историята на човечеството. Само че разказът, за да бъде скрит, се прикрепва към някоя съвременна история. Така например в „Илиада” се говори за битката между различни светове и раси, но по-късно е вкарана в битката между народите, живеещи в тогавашния свят, около Морето в средата на земята (Средиземно море) и Евксински понт (Черно море).

Много хора, които не разбират, днес смятат, че в „Илиада” се говори за някаква война между гърци и троянци, всъщност няма нищо такова. Описаната битка въобще не е за този свят. Елена, Хектор, Агамемнон не са от този свят. Ахил е предвождал кимерийците, които днес са познати като българи. Иначе в тази история е описана една духовна битка между всички народи, живеещи на земята. Всеки един от тях е описан какво представлява и каква роля трябва да играе в света. В много по-късни времена гърците са присвоили тази история. Иначе, когато се е провеждала тази война, те въобще не са населявали днешните територии на Гърция. Древните пеласги са живеели на мястото на днешните гърци. Елините са живеели на север около град Пулпудева (днес Пловдив) и дори още по-насевер. И става така, че много столетия след Троянската битка елините се заселват по тези земи, но им харесва историята за Илион и си я присвояват. По същия начин те постъпват и с религиите и митовете на околните народи. Така например митовете за Олимп са били създадени за планината Арбат (Родопа), за планините в Мала Азия, но те ги взели и ги преразказали за планината Олимп.

Седем антични града спорят за това в кой от тях е живял Омир и къде точно е създал своето велико произведение. Тези хора са незнаещи и виждат само видимия свят. Те не са посветени и не знаят, че столетия преди да бъде записана, „Илиада” е била пята от аеди, разказвана и допълвана от много хора. Първият човек, който решава да я запише, е Ликург. Той пръв събрал първите 8 песни, направил това в град Кеми. Това бил град в Мала Азия, който не бил заселен с гърци и бил построен на мястото на древна Троя. Езикът, на който записал поемата, не бил гръцки, а кемийски. В продължение на триста години, след като „Илиада” била написана, гърците дори не подозирали за съществуването на поемата, а не знаели и за историята около Троя. Когато се запознали с книгата, те много я харесали, превели я и започнали да претендират за авторство. Но те не знаели, че истинското име на първия човек, разказал за Троя, било Боян.

– Боян!!! – възкликнах аз. – Да не е бил колобър?

 прочети още…

Вашият коментар

Filed under История

Всъщност Омир олицетворява цялата секта на тумирите и никога не е имало човек Омир

– Ти сам можеш да прецениш! Само искам да ти кажа, че някога колобрите и тумирите сме били едно и чак когато светът станал по-голям и знанията повече, сме се разделили. Така ние сме останали по-близо до истината за бог и до света на Тангра, а тумирите са се приближили до хората и до това, което те наричат наука.

Самите гърци от онова време потвърждават, че името на автора не е Омир, както твърдели по-късно техните съотечественици, и той не е грък, а кемиец. Те открито говорели, че името Омир не е собствено име и не е на автора, създал „Илиада”, а на техния език просто означава слепец. Според най-старите паметници името на Омир било Тумир, после с времето станало Томир и най-накрая Омир. Всъщност гърците изопачили името тумир. Отначало всички знаели, че тумир разказват епоса, постепенно вместо тумир започнали да го наричат умир, защото им било много трудно да произнасят „т“ отпред, по-късно умир станало Омир, но всъщност през цялото време това означавало тумир или слепец. Така в техния език е останало, че омир означава слепец. Именно сектата на тумир създала „Илиада”, тя тогава не се е наричала така, но освен този епос нашите тумир знаят още много други и във всеки един от тях е закодирана тайна, скрита част от историята, която е само за посветени.

 Всъщност Омир олицетворява цялата секта на тумирите и никога не е имало човек Омир.

– И човекът, когото срещнах, е бил тумир?

– Да, не ги подценявай, те са едно цяло с нас и ние ги изпращаме като наши посланици! Днес те са свързани най-вече с българите, но и това има своите изключения. Това е куриоз, тумир обикалят света, а са слепи. Ние, колобрите, сме приковани тук и не желаем да напускаме това място; когато го правим, е с болка. Затова ни бяха нужни българите. Те единствено бяха живи и пълноценни. От тях ние черпим своите сокове, те са нашите корени, с които сме се свързали с този свят…“

Вашият коментар

Filed under История

Най-добрите коне в света – „небесните коне“ на българите

„Конят, който ми дадоха, беше от най-чистокръвните „небесни коне”. Българите яздеха така наречените „небесни коне”. Това бяха най-добрите коне на света. Когато конете в Европа, Китай и Индия били дребни и неиздръжливи, българите разполагали с коне, които били много по-издръжливи, по-бързи и несравнимо по-силни. Твърдеше се, че те са наследници на земни коне и конете на Тангра. Тъй като неговите коне били много по-едри, така и кобилите, които те заплодили, родили по-едри и издръжливи кончета. Затова те се наричаха „небесните коне”. Всички народи се опитваха да придобият коне от българите. Днес китайските коне произлизаха от тринадесет небесни коня, които нашите предци им бяха продали преди столетия. Те ги купили на изключителна цена – за килограм живо тегло от коня плащали килограм злато. Освен че сме използвали жребците на Тангра, българските коне бяха най-добри, защото ние държахме нашите бойни коне свободни в табуни. Там властваха само най-силните и здрави жребци и така естественият отбор правеше нашите коне най-добри. Другите народи се намесваха в тези божествени процеси и в стремежа да „произведат” добър кон, го объркваха. Беше нормално ние да имаме най-добрите коне. Ние живеехме с конете, израствахме на седлата и всички бяхме отлични ездачи. Конят за нас беше не само животно, той беше наш приятел, боен другар, той ни даряваше свобода и ни позволяваше да опознаем и покорим света. Българите и конете бяха в едно неразривно цяло. До такава степен се бяхме сраснали с конете, че елините, след като се запознали с нас, измислили едно митологично животно, което нарекли кентавър. Българите сме послужили за прототип на кентаврите. Може би затова във всички гръцки истории кентаврите бяха смятани за мъдри и те учеха гърците на всичко – от бойни умения до това как да живеят…“

откъс от втори том „Ат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История

Свещеното знаме на българите – туг

2-At_smallСтоях изправен на коня и с широко отворени очи наблюдавах изгряващото слънце. То бе кървавочервено и бавно изплуваше над хоризонта. Сутрините в степите бяха хладни, въпреки че беше лято, затова може би потреперих. А може би почувствах толкова близко присъствието на Тангра, че то изпълни гърдите ми с оренда. Това слънце беше добър знак! Днешният ден щеше да ни донесе победа. Всички бяхме застинали и слушахме думите на кана, и като в унес наблюдавахме величествената гледка. Все едно, че присъствахме на някакво тайнство. Раждаше се слънцето, а с него и могъществото на нашия народ. Сигурен съм, че всеки един от нас си мислеше за това – че Тангра ни обещава победа. Изведнъж слънцето, като тежък меден диск, с мъка се отдели от хоризонта и засия пред нас с пълното си великолепие, очертавайки един съвършен кръг. Не това обаче приковаваше погледа на воините. Изведнъж като че ли стана по-светло и над нас се разля светлина. Явно от омарата и изгрева се създаде една съвършена илюзия. Появи се нещо като огнена пътека от разтопена лава между кървавия диск и народа. От гърдите на всички ни се изтръгна неволна въздишка на възхищение пред могъществото на Тангра и красотата на този свят. Всички бяхме убедени и напълно сигурни – очакваше ни славна победа и поредно доказателство за величието на Тангра. Той ни беше посочил огнения път пред нас. Ние, любимият му народ, трябваше само да пресътворим волята му в този свят, а тази воля беше победа. Тангра щеше да поведе една част от нас към победа, а друга – по-достойната – щеше да извика при себе си и да я дари с вечен живот. Тези, които не разбираха, биха казали, че това е гибел за тях, но те нямаше да са прави. Всичко, което се случваше пред нас, беше сакрално и велико, то нямаше нужда да ни бъде казвано и обяснявано, всеки един от нас го усещаше с цялата си душа и то не като лек повей на въздуха, а като бурен вятър, който помита всичко по пътя си. И ние така бяхме отнесени от силата на духа, когато пред нас се изправи знаменосецът на българската армия – туглу. Той държеше в ръката си нашето свещено знаме – туг. Като се появи пред нас, знамето като че ли оживя. Всеки косъм настръхна и за миг ми заприлича на отделно змийче, което настръхна срещу света. Копието с конската опашка беше нашата връзка с Тангра. Туглу застана там, където всички ние бяхме насочили нашия взор и допреди малко беше стоял канът ювиги, и започна да вдига копието нагоре. Неговият тъмен силует изпъкваше на фона на огнения диск. Всичко беше толкова красиво и нереално, всичко това беше създадено заради нас. Нашата въздишка на възхищение постепенно премина във вик на преклонение пред могъществото на Тангра. С всяко следващо вдигане на туг възгласите ставаха все по-силни и по-силни. Целият народ издаваше мощен вик, като един. Всички знаеха, че това не беше само вик, това беше краткото име на бог Тангра. Така народът го викаше да слезе и да бъде сред нас. Ние не се нуждаехме от помощ, от уважение канехме Тангра да участва в битката. Виковете ставаха толкова силни, че смятах, че повече няма да намерим сили в себе си да извикаме по-силно, но идваше следващото вдигане на конската опашка и следващият вик беше още по-силен. Имах чувството, че виковете ни отекват из целия свят. Бях сигурен, че тази сутрин ние събудихме земята. Виковете бяха толкова силни, че ме оглушаваха, те караха цялото ми тяло да трепти. Усещах вика физически, като силен натиск в гърдите, и понеже и аз в това време виках, имах чувството, че оставам без дъх. Тъй като не чувах собствения си глас, имах чувството, че не викам, а само отварям устата си и поемам от вика на останалите, че техният вик навлиза в дробовете ми и изпълва същността ми отвътре. Бойният зов беше толкова силен, че ме караше да отварям уста, а след това виках само за да извадя въздуха от себе си; ако не виках, силата на ревовете на моите другари щеше да ме разкъса отвътре. Виковете действаха пречистващо на съзнанието ми, те бяха моята молитва и с тях исках да покажа, че съм готов да посрещна смъртта си в днешния ден…“

откъс от втори том „Ат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under Книги

Атила – „Бичът Божи”

6-Atila_smallЕдин владетел, изсякъл името си в гранитните страници на историята, вървеше по пътеката на своята мисия и съдба. Този мъж съвсем скоро щяха да проклинат всички политици и воини, лицемери и християни от Запад. Неговото име щеше да стряска сънищата на всички, които смятаха себе си за цивилизовани, а останалите презрително наричаха „варвари”. Това щеше да продължи поколения наред. Този воин и владетел беше Атила. Един „варварин” щеше да смущава съня на мирните римски граждани, но в същото време щеше да плени въображението на хората и да посочи пътя на тези, копнеещи да бъдат свободни.

Съвсем скоро щеше да се разнесе мълвата за Атила – владетелят, Атила – воинът, Атила – просветеният, Атила – „Бичът Божи”, Атила – унищожителят на империи, Атила – човекът, който предизвиква стихиите и Бог.

Но те нямаше как да знаят, че той е българин… или поне една част от него.

 

1 коментар

Filed under Книги

Просветителската мисия на българите

„Някога в самото начало на сътворението на света, още по времето, когато и Тангра бил млад, ние, българите, сме живели навръх най-високите планини. Но Тангра пожелал любимият му народ да направи така, че другите народи, които по това време били диви и изостанали, да бъдат озарени от светлина. Той нарекъл българите светли, просветени хора и им завещал, и ги натоварил с тази мисия: където и да отидат, да просвещават народите.

Така народът ни започнал своето пътешествие, напуснал свещената земя на Тангра и поел тежестта на мисията си. Където отивали българите, навсякъде оставали своята следа и повдигали нивото на останалите народи. Това не винаги било съпроводено с благодарност и често народите, като се почувствали по-силни, се обръщали срещу своите учители. Това обаче никога не ни е спирало, дори когато сме срещали неблагодарност, сме отивали на ново място, сред нови народи и отново сме започвали просветителската си мисия.

Първото място, за което се знае, че сме създали държава, било между две велики реки. Останалите народи и историята учи, че по това време в Междуречието живеели два народа: шумери и акади, но това не била цялата истина. Тъй като Тангра забранил използването на истинското име, българите се наричали – ути и кути. В Междуречието българите общували с народа, който се наричал акади. Те били от семейството на така наречените семитски племена, наречени на Сем или Сим, един от синовете на Ной. В държавата, която създали, българите (шумерите, самарите) били висшата класа, те заемали всички ръководни постове, акадите не били роби, но били по-нисша класа, както знаеш ние, българите, никога не вземаме роби. Ние смятаме свободата за най-ценното нещо, което всеки човек притежава, по-ценно дори от живота. А свободният човек не може да има роби. Свободният човек живее сред свободни хора.

В Междуречието всички жреци, висшите воини и учените били шумери или самари. Религията, която се изповядвала, била нашата, но във всяко едно от местата, в които българите спирали, за да изпълнят мисията си, откривали само различни части от висшето духовно учение на Тангра…“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Всеки българин трябва да уважава предците си, да обича историята си, за да може да се нарече човек

„Човек, който не знае историята си, тази на своя род и родината си, не е човек, а зеленчук. Той не живее, а вегетира. Той се ползва от всички придобивки, постигнати от хората, живели преди него, но не е благодарен за това и не ги оценява. Вместо да познаят историята си и да я използват като фундамент, върху който да стъпят, върху който да градят, от мързел, страх и незаинтересованост такива хора оставят историята като мрачни непознати коридори в своята основа. И върху всичко това се опитват да живуркат. За тях историята им и техните предци се превръщат в черна сянка, в следа, която остава винаги зад гърба им и ги тегли назад. Там са техните неосъзнати неща и историята става част от тях.

Такива хора се смятат за много умни и хитри, защото не се ангажират с нищо, те само използват постигнатото от хората, живели преди тях, но не го разбират и не искат да признаят колко много са получили даром и какво точно. Така те не могат да разберат какво трябва да постигнат сами. Те са пълни егоисти и смятат, че светът започва и свършва с тях. Такива хора живеят само в настоящето, ден за ден. Защото не познават историята си и миналото, те не знаят какво трябва да бъде бъдещето им. Не осъзнават какво притежават, кои са, какви са възможностите им. Това размиване им е нужно, за да не си дават сметка, че самите те нищо не са постигнали. Тези хора няма да допринесат с нищо нито за България, нито ще оставят следа след себе си. Извинявам се, те не са зеленчук, а бурен. Такива хора не оставят след себе си нищо и няма с какво да бъдат запомнени. Те са като троскот и само изтощават плодородната нива, наречена България.

Всеки българин трябва да уважава предците си, да обича историята си, за да може да се нарече човек. За да живее пълноценно днес, човек трябва да знае кой е и откъде са корените му. За да се изправи днес на крака, трябва да знае къде са стъпили те, а това е миналото, историята. Предците са краката на всеки един от нас. И само така ще можеш да се почувстваш свободен и да бъдеш пълноценен днес, като познаваш миналото си и като не спираш да мечтаеш. И само когато си в миналото, настоящето ти ще има бъдеще и ще имаш право да се наречеш човек…“

откъс от първи том „Тохол“, автор Токораз Исто

2 коментара

Filed under Книги