„– Учителю Баян, а какво бихте ми казали за бога на ромеите?
– Евреите го наричат Исус Христос, а ние му казваме Иса. Той е бил колобър. Още като се родил, ние сме получили знак. Орендата ни подсказала, че се е родил изключителен учител. Колобрите изпратили цели трима тумири.
– Махатми?
– Да, индийците ги наричат махатми, а останалите народи – влъхви. Влъхвите са мъдреци и понеже те идвали от изток, евреите решили, че са от Персия и ги нарекли така – Тримата влъхви. Матей в своето евангелие разказва, че това били халдеи. Понеже нямало как да обяснят пророчеството на колобрите, ние сме създали мита за това, че по звездите халдеите предсказали появяването на нов голям цар. В този мит се разказва, че на небосклона се появила опашата звезда, наречена Витлеемска. Всъщност в съзвездието Риби се създала аномалия и небето трепнало, внезапно се изместило. Тримата влъхви тръгнали на 17 април 5502 българска година. (7 год. пр. н.е) (Съществува спор кога точно е роден Исус. Според последни данни на учените и някои езотерични текстове това не става в годината, която се приема за начало на днешното летоброене, а седем години по-рано. Съществуват и други версии за рождената дата на Исус и всеки според своята логика и доказателства посочва различна дата.) Всеки един от тях носел различен дар. Те били българи, но както всички тумири нямали имена, затова са останали в историята както различните народи ги наричали. Древните народи нарекли единия от тях Херпестат, същия гърците нарекли Мелхиор. Втория нарекли Яздегарт, гърците му дали името Каспар. Третия древните народи нарекли Перознад, а гърците му дали името Балтазар. Тези тримата били олицетворение на източната мъдрост и най-дълбоко пазените тайни в света. Те всъщност представлявали саракта и това място. Те се движели и били направлявани от орендата и звездите, както се казва в легендата. Когато стигнали Юдея, те се срещнали с тамошния цар, който се наричал Ирод Велики. Предупредили го за целта на своето пристигане. Ирод, макар да не бил юдей, бил подкрепян от колобрите. Те му помогнали за построяването на всички храмове, дворци и за укрепване на царството му.
Тумирите открили току-що родения Христос в един обор. Всеки един от тях носел различен дар и според това, към кого се насочело бебето, такъв щял да стане. (От този обичай води началото си днешния български народен обичай, известен като прощъпулка.) Първият от даровете бил злато, то олицетворявало вечността. Ако бебето посегнело към златото, това означавало, че ще стане цар, че ще бъде от боилите. Вторият дар бил смирна. Тя се използвала при балсамиране и лекуване. Била скъпа точно колкото златото и се обменяла като злато. Ако Исус посегнел към смирната, това щяло да означава, че ще стане лекар, но не такъв, който да лекува телата на хората, а техните души. Това означавало, че ще стане мъдър човек и ще бъде тумир. Третият дар, който носели със себе си влъхвите, бил тамян. Това била смола, също скъпа колкото златото, с нея прикадявали, за да пречистят дадено място и да призоват бог. Тамянът означавал, че детето ще стане жрец или ще бъде колобър. Но Исус, вместо да се насочи към един от даровете, посегнал и взел всичките дарове. Влъхвите се разочаровали и решили, че това е най-обикновено дете, което иска да държи всичко в ръцете си, и че това е от егото на детето и тъкмо когато се готвели да се връщат, Исус погледнал даровете, а след това захвърлил и трите. Влъхвите се стъписали, не можели сами да определят какво означава това и се притеснили. Те прозрели мъдростта на детето и видели как то скъсало с егото си. Така те разбрали и потвърдили неговата божественост. Уговорили се с Йосиф и Мария. Скоро влъхвите се върнали през Йерусалим и казали, че са открили това, което търсили. Ирод изчакал да си тръгнат и избил всички младенци, защото се притеснил от това пратеничество и помислил, че колобрите оттеглят подкрепата си от него. Мария и Йосиф обаче напуснали Юдея и скрили детето в Египет. Сред хората съществуват няколко мнения за това, което станало след това. Едни смятат, че влъхвите откраднали Исус и го отвели със себе си още преди Ирод да избие младенците. Други твърдят, че след като Мария и Йосиф избягали в Египет, от там сме го взели. Според трети, като разбрали каква горка участ очаква Исус, Мария и Йосиф сами го дали на влъхвите, а изиграли пред останалите бягството в Египет, а легендата за Египет е измислена, за да заблуди Ирод. Както и да е, важното е, че Исус се появил в Юдея, когато бил на тридесет години. Преди това той е бил тук при нас и е научил всичко, което трябва да знае.
Иса е бил тук, но не е стоял при нас през цялото време. Монасите от будисткия манастир в Ле все още могат да ти покажат дървото, под което Иса е проповядвал. Много хора смятат, че тези години Иса е бил в Египет. Той наистина е бил и там, но много повече от времето прекарва тук, в планините, и при нас. Може би затова, ако някой ден се запознаеш по-добре с неговото учение, ще проследиш тънката нишка, която свързва неговите думи с тези на Шакя Муни.
Евреите обаче се оказали неподготвени за неговите думи и за нивото на учението, което той им свел, и го разпнали на кръста. Неговите ученици, които се наричали апостоли, след това извратили думите му и насочили учението му в друга посока. Имало и хора, които опитали да запишат истинските думи на Иса, но скоро техните гласове били заглушени…„
„Изведнъж иззад едни гъсти храсти Яне видя пъстър поток от хора. Стъписа се. Не очакваше тук в планината да види толкова много хора. Отначало предпазливо отгърна гъстите клонки. Листенцата и пъпките по тях бяха още твърде малки, за да могат да го прикрият, затова беше изключително предпазлив. Все още си спомняше дръжката на бича на огромния пазвант. Внимателно огледа хората. Те се движеха в две посоки, по една не много тясна пътека. Всички бяха облечени в празнични премени – шарени дрехи, аби гайтанлии, а жените с шарени кесирии. Яне беше озадачен, не видя място за волски каруци, нито дори коне и магарета. Какво правеха тези толкова много хора в планината и защо едни отиваха нанякъде, а други се връщаха? Чак тогава се сети. Спомни си параклиса, около който бе спал. Сега всичко му се изясни и за миг се сети къде се намира. Веднъж вече бе идвал тук. Това бе толкова отдавна, а и го бе видял от друга гледна точка. Това място се намираше точно над село Бачково. От манастира една пътека се виеше нагоре, към планината, от страната на манастира, но от другата страна на рида. На половин сахат път от манастира се намираше аязмо. Аязмото е параклис, в който има свещен извор, благословен от бог Исус Христос или Божията майка. Над аязмото се намираше малък скален манастир, обитаван от един луд монах, когото всички наричаха поп Глигорко. Той, подпомаган от Бачковската света обител, се грижеше за скалното манастирче и аязмото. Чак сега Яне разбра, че предния път бе видял именно аязмото, но от горната страна, а не както го бе виждал като дете – отдолу, откъдето се бяха качвали с дядо му, баба му, майка му и баща му, всички облечени точно така – в празнични носии. Всяка година, точно на деня Света Богородичка, хиляди хора от планината и от низината се стичаха към Бачкьой, както турците го наричаха, и после задължително посещаваха аязмото. Местността се наричаше Клувията, а малко над нея се извисяваше огромна отвесна като стена скала, в която се отразяваше залязващото слънце. Когато това станеше, цялата скала се обагряше в пурпурни цветове и затова я наричаха Червената стена. Може би в самия камък имаше нещо, което правеше червения цвят на залязващото слънце толкова ярък. Яне не знаеше, но тогава бе гледал като омагьосан залязващото слънце и бе слушал легендата за това как най-ценната манастирска икона – „Света Богородица Троеручица”, една нощ сама напуснала манастира, за да се спаси от турско нападение, а на сутринта благодарните монаси я открили в параклиса на Клувията. Тази икона бе чудотворна, за нея се говореше, че тя е изрисувана от ръката на самия евангелист Лука. Същият онзи, който написал едно от четирите евангелия. В скалния манастир имаше каменна стена, на която, ако сложиш пара и си безгрешен, тя залепва и остава така на камъка, като привлечена от невидима божествена сила. Яне и Петко си бяха играли много, но паричките и на двамата все не искаха и не искаха да залепнат, а момчетата, „чуруликайки”, продължаваха да опитват и опитват, чудейки се за коя ли точно беля Божията майка ги упреква…“
Токораз Исто 