Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава

„– Ако искаш тези пратеници да идват тук, не само за да ти се подмажат, да те успокоят и да ти хвърлят прах в очите, трябва да създадеш империя от нов вид. За да имаш държава, в която всички искат да живеят, трябва да дадеш свобода на хората. Нека всеки почувства вътрешната си енергия свободно. Трябва да осигуриш защита на всеки човек и на неговия род и семейство. Добрата държава е тази, в която всеки се чувства значим, неговият живот има стойност, уважаван е и има чест и достойнство.

Държавата трябва да уважава отделния човек, да му дава възможност да ходи с високо вдигната глава. Данъците в нея трябва да са ниски, почти символични. Така правеха българите. Затова навсякъде, където те живееха, създаваха империи, защото всички народи около тях усещаха тяхната духовност и искаха да живеят под десницата на кана ювиги.

Хуните приобщават народите със сила. Трябва да направиш така, че всички доброволно да искат да се присъединят към твоята държава.

След като се погрижиш за телата на хората, трябва да обърнеш внимание и на техните души. Нека нашата империя бъде от осъзнати хора, воини на духа, от личности. Те трябва да създадат просветен народ. В тази империя не бива да има религия, а да властва личното духовно учение. Народът трябва да е обърнат към себе си и да следва своя Път, да изследва Бог, а не да го следва.

Какъв е смисълът да се създава нова империя, ако тя не е от нов тип? Всички стари империи умират. Каква е разликата дали над света ще властват персите, египтяните, асирийците или римляните? Дали са готите, хуните или българите? Има смисъл да създаваш империя само ако тя е нещо ново. Само тогава можеш да разчиташ тази империя да има участ, различна от тази на останалите империи.“

www.orendabooks.com

Копнеех някой ден името ми да остане втъкано в легендите на моя народ, да бъда най-великият воин

„В годината шегор, месец вечем, 5916 българска година от създаването на света, 407 година по Христа, моят учител багатур-багаинът Баяр, след като надълго и нашироко ми обясни как да се държа като млад български воин и какво трябва да правя, за да не петня честта на рода ни, ми връчи една кожена торбичка и ми заръча да открия и събера една определена билка, която трябваше да се намира в степта. Познавах тази билка, тя растеше навсякъде около юртите и то в изобилие. Тя беше нужна за приготвянето на мазило, с което да се налагат раните на бойците от нашето племе.

Багатур-багаинът водеше бойната група на нашия род, която трябваше да вземе участие в двубоите, провеждани по време на големия събор на народа ни. Всяка година разпръснатите родове и племена на народа ни се събираха на едно място. Тук, освен всичко друго, воините от различните родове премерваха сили помежду си. Мястото за празника се определяше от кана ювиги и колобрите. Този празник трябваше да покаже на Тангра, че сме оцелели след зимата, че народът ни е силен и готов за битки. Това беше начин да се преброи армията ни, воините от различните родове да се опознаят, да се сплоти народът, а върховният владетел на българите да затвърди властта си.

На този празник народът се веселеше и се извършваха жертвоприношения към бог Тангра. Провеждаха се ритуални борби, битки и игри, които също се приемаха като жертвоприношения към нашия бог. Бях на седем години, за пръв път имах право да присъствам на събора и да наблюдавам битките отблизо. Докато слушах моя учител, преметнах кожената торбичка на рамо и се заоглеждах като жребец, който са оседлали и тръпне да потегли на път, но не знае накъде. Слушах думите на по-стария воин и гледах с широко отворени очи. Всичко, което виждах, ме караше да тръпна от вълнение. Ноздрите ми се свиваха като на чистокръвен жребец. Бях преизпълнен с желание и енергия, бях толкова щастлив, че не ме свърташе на едно място, исках да побягна, да препускам, да живея. Исках да се впусна в някакво приключение, да ми се случи нещо интересно, нещо което тумир да разказват вечер край огнищата. Копнеех някой ден името ми да остане втъкано в легендите на моя народ, да бъда най-великият воин, да побеждавам врагове, змейове, да воювам, да обикалям света…

– Хъмм… – прочисти гърлото си багатур-багаинът и с това ме върна към реалността. Той се беше извисил над мен и ме гледаше със свъсени вежди, явно изисквайки цялото ми внимание. Тъй като бях все още малък, единствената работа, която имах, беше да се навъртам около бойците и да помагам с каквото мога. Багатур-багаинът не би ме търпял, но тъй като разбирах от билки и можех да масажирам и помагам при рани и натъртено, бях високо ценен от него и от нашите бойци. Освен това чистех, готвех, носех вода, грижех се за конете, не се оплаквах и вършех всичко с огромно желание, само и само да имам възможност да бъда близо до хората, които обожавах – бойците от нашия род.

Нямах баща и майка и бях израснал при своя дядо, който беше шаман на нашия род. Благодарение на него знаех толкова много за билките и лечението. Той ме беше научил да познавам всички билки, да мога да разговарям с тях, да зная кога е най-добре да ги бера и как. Тъй като дядо ми като шаман следваше собствения си Път, който често се разминаваше с Пътя на племето, през по-голямата част от времето, когато не бяхме в поселението, багатур-багаинът ме държеше в шатрата си, където се грижеше за мен като за собствен син.

– Синко – повтори моят покровител, явно решил, че не съм го чул първият път, – отиди в равнината около лагера и набери от билката, след което по най-бързия начин ми я донеси! Побързай, защото бойците ни имат нужда от нея!

После ме погледна втренчено и каза:

– Помни, изграждането ти като воин започва от изпълнението на най-малките заръки! Не подценявай нито една задача, колкото и малка и незначителна да ти се струва! Върши нещата бързо и безупречно и знай, че от това зависи дали ще станеш велик воин, или ще си останеш най-обикновен боец!“

 откъс първи том „Тохол“

Канът ювиги даде знак и цялата българска конница като един се „закова“ на място…

„От насрещния отряд се отдели един воин. Имаше две възможности – да бъде вестоносец или преговарящ – табар, или самият владетел на хуните Руа. За да провери каква е ситуацията, канът ювиги даде знак и цялата българска конница като един се „закова” на място. Българските коне бяха обучени при команда да застиват като изсечени от камък. Това винаги респектираше противниковите армии. Воините също стояха върху седлата напълно неподвижни. Единственото движение в нашата армия беше на гривите и опашките на конете, развявани от вятъра. Сега обаче и той, като че ли осъзнавайки напрегнатостта на ситуацията, се скри и се загледа в това, което ставаше. За миг ми се стори, че целият свят е спрял своето движение и напрегнат следи това, което ставаше пред очите ни.

Като гледах нашите воини, се сетих за българските медальони. Върху тях беше изобразен кон, а върху гърба му, без да се изобразява тялото на воина, се поставяше само главата му. Така конят изглеждаше като слят с българския воин. Като че двамата представляваха едно същество, включващо в себе си кон и конник слети в едно. Сега българските воини изглеждаха по този начин.

Когато се приближи на достатъчно разстояние, за да може да бъде разпознат, препускащият човек спря. След като българският кан видя, че това е канът на хуните Руа, тръгна към него и се приближи. Двамата владетели стояха един срещу друг и известно време разговаряха. След малко се обърнаха и всеки се отправи към армията си. Канът се обърна към българските воини и извика само една дума, която предизвика страхотно движение.

– Шпалир!

Конницата се разцепи, както монолитен ледник се пропуква и разтваря. Всички воини се наредиха в две редици на доста голямо разстояние един от друг. Те бяха толкова дълги, че достигнаха до нашия лагер. Редиците гледаха една към друга. Хората на ичургу-боила бяха от едната страна, а от другата страна срещу тях бяха воините на кавкана. Получи се широка алея, по която хунските воини започнаха да минават. Когато стигнаха в средата на шпалира, българите ги приветстваха, като вдигнаха мечове и ги развъртяха с викове над главите си. В първия миг помислих, че ще атакуват и ще ги съсекат.

Въпреки че на пръв поглед приехме хуните като добри домакини, във въздуха витаеше някакво скрито напрежение. Беше невъзможно българите да обърнат гръб на армията на хуните, затова ние ги пуснахме в шпалир. Имаше много рискове за хуните, но те сами се бяха поставили в това положение и се бяха натрапили като наши гости. Затова ние като домакини имахме право да определяме правилата. Хуните бяха принудени да се подчинят и дори да се разкрият пред нас и да покажат уязвимостта си.

По-късно се понесе мълвата, че канът Руа дошъл непоканен и е помолил българския владетел в името на старото приятелство да разреши на неговата делегация да се включи в българския събор. По смирението, с което хуните идваха, всички единодушно решихме, че канът им е решил да покани българите като съюзници в нещо, което е решил да предприеме…“

откъс първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Някога сред тумирите е имало толкова добри разказвачи, че лично бог Тангра е слизал да ги слуша

„Тумир беше специална секта сред българите, която се състоеше от седем разказвачи. Канът ювиги – върховният владетел на българския народ, беше глава на сектата на тумирите. Те бяха специални хора, тях ги посочваше лично бог Тангра, те помнеха цялата история на българите от най-древните времена до днес. Обикаляха из българската земя и разказваха приказки и истински истории, които се бяха превърнали в легенди и митове. За да не може историята на българите да бъде научена и използвана срещу нас от враговете ни, тя беше разделена на седем и всеки тумир знаеше само своята част. Това се правеше, защото в нашата история беше кодирана тайната за успехите на нашия народ и за битките, които сме спечелили. Единствено на големия празник на народа ни, който се провеждаше на седем години, седмината се събираха и последователно разказваха цялата история на народа ни. Племето притихваше и по цели дни слушаше историите на тумир.

Легендите разказваха, че някога сред тумирите е имало толкова добри разказвачи, че лично бог Тангра е слизал да ги слуша. Смяташе се, че да слушаш разказите на тумир е като да общуваш с Тангра, защото Бог присъстваше постоянно в разказите им. И всяка тяхна дума е като произнасяне на божието име и като молитва.

През останалото време тумир обикаляха из българските земи и носеха своите истории и в най-затънтените юрти. Да те посети тумир се считаше за голяма чест и той се приемаше като най-скъп гост. Всяка юрта, в която пожелаеше да отседне тумир, трябваше да се грижи за него. Домакините бяха длъжни да осигурят храна, подслон и сигурност на разказвача. Той можеше да остане при тях колкото пожелаеше. Колкото по-дълго останеше тумир, толкова повече истории щяха да чуят хората от юртата и толкова повече благодат щеше да излее Тангра над хората чрез него. Смяташе се, че лично бог Тангра направлява стъпките и действията на тумир. Тумир никога не ловуваха, не воюваха, не биваше да носят оръжие и ако те не заговореха първи, никой нямаше право да ги заговаря. Хората смятаха, че тумир непрекъснато повтарят наум историите, които трябваше да знаят. Смисълът на живота на всеки тумир бе да не забравя и да не промени историята, която трябва да разказва. Всеки тумир според дядо ми се отличавал с изключителна памет и ясен, силен глас. Старият шаман твърдеше, че е чувал всичките живи днес седем тумири.

Освен че беше чест да бъдеш тумир, беше голяма отговорност и тежко бреме, защото, за да не забравят да са винаги съсредоточени и за да останат винаги тумир, на младите разказвачи, когато достигаха бойна зрялост, им се избождаха очите. Така тумирите цял живот обикаляха със своите дълги черни власеници с качулки и се взираха с невиждащите си очи към върховния Бог на българите.„

откъс от поредицата „Тангра“