Българин означава човек на духа

„Българин не се раждаш! Българин ставаш! Роденият българин може да бъде такъв, но цял живот да живее като „ромей“. Българин означава човек на духа, осъзнат, светъл човек. Не всички родени като българи са такива. Мнозина се наричаха българи, но не бяха такива. Всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана). Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата).“ – писателят Токораз Исто

Канът олицетворява държавата, той е носител на орендата…

„– Българските кане са убивали всеки, който ги види в момент на слабост, тези, които са имали злочестата участ да видят кански сълзи, не са доживявали, за да разкажат някому за това. Ти, като кан на българите, трябва да внимаваш много, защото, когато твоите врагове видят сълзи в очите ти, това не е толкова страшно, понеже ще са причинени от яростта, която изпълва гърдите ти. Така или иначе нещастниците, дръзнали да ядосат кана ювиги до такава степен, че да плаче от ярост, биват избивани като кучета. Ако обаче си позволиш да пророниш сълзи пред воините си и най-близките си хора, тези, които обичаш, то това би било пагубно за всички тях. Канът олицетворява държавата, той е носител на орендата и всяка проява на слабост от негова страна ще разколебае вярата на хората. В душата им ще се прокрадне съмнение в силата на кана, неговата непогрешимост и правото му да управлява. Канът е връзката на народа с Тангра, той е човек, но в същото време е мост, по който протича Силата. Едно камъче от този мост да се отчупи и цялата конструкция ще рухне. Канът е кан, защото някога хората са приели това да е така. Когато това е станало, канът се е отказал от човешките си слабости, емоции и страсти. Оттук насетне той не принадлежи на себе си, а на народа. В очите на хората канът ювиги е богоравен, той няма право да греши, не може да си позволи да е слаб. Разбира се, реалността е различна, канът е човек, както всички останали, и като такъв може и да греши, да има своите съмнения и слабости, но никога, повтарям никога, не трябва да допуска някой да го види в тези моменти! Това би било предателство спрямо всички мъже, жени и деца, които стоят зад него. Всяка пролята сълза е равносилна на хиляди убити, когато водиш хората в битка, те трябва да са абсолютно сигурни в победата, в правотата ти, защото съмнението е най-големият враг на воина. Запомни, очите на хората винаги ще са вперени в теб, ако ти не излъчваш сила и увереност, ако си слаб и несигурен в действията си, те няма да те следват, няма да ти се подчиняват, ще започнат сплетни, а това в битка е равнозначно на пълен крах! И всяка сълза на кана може да бъде отмита единствено с ведра пълни с кръв.

Най-скъпото нещо в света са сълзите на кана на българите, те са по-скъпи от злато и диаманти. Това е така, защото са изключително малко – Атей продължаваше да говори, – има поверие, че диамантите (брилянтите) са сълзите на кана, а рубините – кръвта му. Кръвта е свързана със сърцето, с тялото в настоящето, а сълзите идват не от очите, както много хора смятат, а от душата, от един друг свят. Само децата и глупаците реват заради егото си…„

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Този народ бе най-древният, съществувал още от зората на човечеството…

„През дългата си история Народът се бе наричал с различни имена. Може би затова неговото име не се споменаваше в аналите на историците, а само тумир знаеха цялата история. Другите можеха да го проследят само като някаква смътна сянка, която се появява ту тук, ту там. Навярно затова някои наричаха българите Липсващият народ. Историята на този народ беше жива, тя не се разкриваше на тези, които бяха недостойни да я научат, на негодните, слабите, страхливите. Тази история бе на славни хора, те бяха преплели душите си в историята на народа и продължаваха да го правят в саракта. Всеки, който знаеше историята на Народа, можеше да контролира душите на българите в саракта, затова историята се предаваше като магия, като ключ към саракта, към душите на воините. Тази история беше жива, защото българите бяха вечно живи и щяха да са живи, докато го имаше светът. Те никога нямаше да загинат и докато имаше и един жив българин, който да може да прозре мисията на Народа, той щеше да съживява орендата и да дава живот в душите на хората. Този мъж трябваше да е достоен, за да може да не осакатява душите и историята на своите предци…

Тумир знаеха, че историята на българите е жива и само като такава може да бъде пренесена и разбрана от следващите поколение. Не всички от Народа бяха достойни да я разберат. Обикновените хора никога нямаше да намерят сили на вникнат в истината. Само тези, които разглеждат историята като част от себе си, които свързват историята с настоящия си живот, които осъзнават, че в момента творят същата тази история, че са отговорни пред честта на своите предци, че имат дълг, можеха да разберат историята.“

www.orendabooks.com

Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест

„Вечерта Баяр ме повика при себе си. Влязох в юртата, която толкова добре познавах. Багатурът стоеше изправен. Най-почтително подгънах коляно и го поздравих. Знаех, че Баяр иска да ми каже нещо важно. Той обаче не заговори. Приближи се до мен, докосна двете ми рамене, подхвана ме и направи знак да се изправя, след това ме накара да облека пълното си бойно снаряжение. Аз го направих. След това с особена тържественост той ми подаде меча си. Много добре познавах оръжието на багатур-багаина, много пъти се бях възхищавал на качеството на изработката на острието и ръкохватката. Това беше изключително оръжие, много по-леко от останалите мечове. Въпреки че беше по-тънко от всички остриета, които бях виждал, беше много по-силно от тях. Освен всичко то бе изковано от две части. Вътрешната беше гъвкава и позволяваше то да се огъва и да не се чупи и така поемаше силата на чуждите удари, а външната бе закалена и всеки път нащърбяваше острието, с което се срещнеше. Често, след като се упражнявахме двамата с моя учител, острието ми заприличваше на трион и ми се налагаше да нося меча си за поправка на ковач, за да възвърне гладкостта на острието ми.

Държах меча и го гледах с благоговение. Въпреки че украсата беше много по-проста и беше направена от мед, той си беше все така красив и стойностен. Никога не бях виждал толкова красив меч.

Самият Баяр носеше на бойния си колан меча на кавкана Иратаис, който той му бе подарил. Така всеки един от нас щеше да бъде с меча на своя учител.

Българските мечове, освен по всичко останало, се различаваха и по регалиите. Само канът имаше право да носи меч украсен със злато. Обикновено това бяха изключителни оръжия, при нас те не се предаваха от един владетел на друг, както беше при някои народи, а бойното оръжие се погребваше заедно с него. Сребърни регалии можеха да носят само „хранените хора” на кана. Това бяха най-висшите владетели на българите. Всички останали българи бяхме длъжни да носим мечове украсени само с желязо и мед. Така че Баяр беше приготвил личния си меч за мен.

Друг жест, който ме потресе изключително много, беше това, че Баяр ми подаде един красив български колан. Всеки български воин имаше такъв. На него се закачаше торбичка с огниво, малък мех с вода, нож, меч и други неща. Коланът бе съставен от метални плочки, богато украсени със сребро, мед и злато, на които задължително бе отбелязан родовия знак на воина. На колана ми най-отпред от злато бе апликиран знакът на рода Вокил. Тъй като сегашният кавкан Иратаис и Баяр бяха главите на рода, коланът показваше, че аз произлизам от най-висшите владетелски кръгове на рода Вокил.

На всеки български колан се отбелязваше длъжността, която воинът заемаше, описваше се бойното му ниво и дори се отбелязваха всички битки, в които е участвал. Коланът беше свещен предмет. Ние смятахме, че в него е заключена душата на българския воин и когато българинът го препаше, той се слива с бойната си душа и добива единство. От момента, в който воинът получеше бойния си колан, трябваше винаги да го носи, никога да не се разделя с него и да внимава да не го загуби. Върху колана се отбелязваше целия живот на воина. Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест. Въпреки че коланът се погребваше заедно с починалия воин, някои колани се предаваха в родовете като семейна реликва. Наказанието за загубен колан беше много тежко. Смяташе се, че така Тангра показва, че е оттеглил благоволението и орендата си от воина и той, независимо до какъв ранг е израснал и какво място в саракта заема, трябва да започне бойния си път отначало.

Поех бойния си колан и в същото време погледнах колана на човека, който ми го подаваше. Коланът на Баяр беше най-красивият и отрупан колан, който бях виждал. Личеше си, че принадлежи на велик воин.

Баяр забеляза погледа ми и докато ми подаваше колана, сухо каза:

– Нека Тангра ти даде сила и оренда и ти предначертае Път, в края на който коланът, който ти давам, да бъде по-красив от този, който гледаш! Знай, че всеки орнамент по колана, освен красива и блестяща страна, има и друга, а тя се състои в това да търпиш лишения, да страдаш, да те раняват и тъпчат и всеки път трябва да ставаш, да продължаваш и побеждаваш! Ти гледаш колана ми и смяташ, че съм велик воин, но аз не нося тези украшения, за да се хваля и да показвам на останалите кой съм и какъв е бойният ми Път, а за да си напомням откъде съм тръгнал, колко Път съм изминал, колко пъти съм се изправял и какво съм преживял! Нося колана, за да ми напомня, че съм велик воин и нямам право да отстъпвам дори стъпка назад от бойния си Път, както това не съм правил никога досега!

Стоях срещу Баяр и тръпнех от вълнение да получа колана си. Почти не чувах какво ми говореше. Когато свърши и ми постави колана, бях истински щастлив.

Накрая традицията бе спазена докрай и получих истински боен кон. Върху коня си видях дамгата на Баяр и рода Вокил. Бях щастлив, чувствах се завършен воин. Някога бях мислел, че дамгата върху конете ми може би трябва да бъде като знака на медальона ми, но знаех, че ако това се случи, ще бъде много по-късно. Почти през цялото време докосвах ръкохватката на меча си или гладката хладна повърхност на колана си и това ме изпълваше с гордост. Аз бях щастлив!…“

откъс от първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“