Отдолу чувстваше бездната, която го притегляше…

„Двамата запълзяха нагоре. Когато стигнаха до пропастта, Манол се просна и тръгна да преминава. Чак сега Яне разбра. Това беше изсъхнал дънер на едно дърво, което мъжете от върха бяха проснали над пропастта. Яне гледаше как Манол пълзеше по гладкия ствол и целият изтръпна. Опита се да погледне надолу, но нищо не виждаше, само с лицето си усети бездната. Ситни капчици като че ли летяха нагоре и полепнаха по лицето му. Тялото му бе изнурено и мускулите му се бяха вдървили. Напрегна сили, но под корема му нещо започна силно да трепери.

– Хайде, Яне, давай! – чу вика на Манол. – Тръгвай по дървото!

Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше станало хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придвижи напред към ствола. Въпреки това легна и бавно запълзя. Чувстваше се много зле.

– Мечка страх, мен не страх! – каза си тихо той и тръгна. Пълзеше бавно и вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя беше страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигорко, Манол и Кара Тозю бяха минали преди него? Тогава стволът сигурно е бил по-сух. Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдваше. Изведнъж усети как се хлъзга настрани. Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните му. Чувстваше как стволът бавно се извърта. Мъжете пред него викаха нещо, но какво? Яне се вкопчи с всичка сила в дънера.

– Поддава! Поддава, земята е мокра! Дръжте! – крещяха мъжете.

– Яне, дръж се! – крещеше Манол.

Яне се държеше, но въртенето на ствола продължи и скоро усети как увисна. Краката му висяха над бездната. Държеше се единствено с ръцете си, които беше сключил около дървото. Опита се да повдигне краката си. Беше толкова добър на маймунски бой, но мокрите дрехи му пречеха и така си остана, увиснал над бездната. Мъжете опитваха да издърпат ствола към тях. Яне само висеше, нямаше какво друго да направи. Струваше му се, че това продължи цяла вечност. Най-накрая почувства как силата на мъжете се увеличи и те го изтеглиха. Яне така се бе вкопчил и мускулите му бяха толкова вкочанени, че дълго не успяха да го отделят от дървото. Макар да бе лято, той чувстваше как е премръзнал и целият се тресе. Дълго време не успя да повярва, че е жив и че е прескочил пропастта. Как щеше да се върне назад? Не искаше сега да мисли за това. От ужас беше забравил и за турците. Отдолу се чуваха пронизващите звуци на зурни.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка!

„– Инокентие, искам лист, за да напиша писмо на Али Бабаджан! Дай и перо!

Инокентий вдигна вежди, не можеше да повярва. Останалите кауци също бяха чули и сега не можеха да повярват на ушите си. По петите им препускаха стотина конника, въоръжени до зъби и решени да им видят сметката, а войводата писмо щеше да пише.

– Ти, Кара Тозьо, ми дай трите най-точни пушки и ги зареди с повече барут! Едната да бъде с нормален куршум, а двете – с кух!

– За Али специално съм подготвил сребърен куршум!

Кара Тозю беше доволен. Първото желание на войводата беше налудничаво, но поне това беше нормално и успокои байрактаря.

После Яне накара Стоил Спасов да занесе една тиква напред в поляната. Там той отъпка едно място.

– Дайте вода! – каза Яне и се опита да успокои дишането си. Пи вода по майсторския начин. Остана доволен, ръката му не трепна. Кара Тозю го гледаше и сбута останалите кауци.

– Гледайте какво става! Вижте колко спокоен и сигурен е войводата, ръката му не трепва преди битка! Това е истински хайдутин, като него трябва да бъдете!

Стоил скоро се върна при кауците. Беше отъпкал едно място в поляната на около хвърлей с пистолет от мястото, където бяха налягали кауците. Кауците бяха сигурни, че войводата готви пусия на Али Бабаджан. Мястото обаче беше твърде близо до гората и след изстрела конниците на Али щяха да пристигнат за миг при тях. Вярно, че склонът, който преди малко бяха изкачили, беше доста стръмен, конниците щяха да са изморени, но пък все щяха да имат сили да се нахвърлят върху хайдутите. Ако се приближаха много, кауците не знаеха дали мечовете им щяха да свършат работа. Досега не ги бяха изпитвали срещу връхлитащи конници. Мъжете обсъждаха всичко това, чудеха се за какво ще послужи тиквата. „Сигурно войводата ще командва залп точно когато турчинът спре да види тиквата” – мислеха си те.

В това време Инокентий вече се беше приготвил и Яне тихо му диктуваше какво да запише. Накара монаха да го напише на турски с арабски букви, иначе на български и той сам можеше да го напише.

– Високоуважаеми Али Бабаджан пехливан, чувал съм, че славата ти… – Яне продължаваше тихо да диктува, а Али, начело на конниците си, се появи в началото на дългата поляна. Турците не бързаха, а вървяха бавно, явно се притесняваха от засада тук, в тясното на планината, където пушка може да пропука съвсем наблизо, без да я видиш и конницата не може да се разгърне. Музиката беше спряла да свири. На зурнаджиите сигурно им беше излязъл солукът, защото само те не яздеха коне. Сега те се движеха най-отзад. Отпред все така напет яздеше Али Бабаджан.

Като стигнаха до средата на поляната, Али поспря за малко. Строят се беше разтегнал и трябваше да се събере, а това беше най-добре да стане на поляната, но в същото време турците бяха уязвими и знаеха това. Али се оглеждаше така, все едно предизвикваше гората и хайдутите в нея.

След малко пак продължи напред, все така бавно и величествено. Все повече наближаваше отбелязаното място и тиквата. Писмото беше написано. Яне го сви и го подаде в ръката на Инокентий.

– Инокентие, сега всичко зависи от теб! Побързай, излез от гората и направи така, че точно когато Али се изравни с тиквата, ти да му подадеш писмото! Айде, побързай!

Смел човек беше монахът, с душа на воин. Инокентий излезе без страх от гората и спази всички заръки на войводата. Като го видя, Али Бабдажан се забърза към него. Монахът също трябваше да побърза и дори повдигна расото си. Всичко обаче беше наред. Али Бабаджан направи знак на войската да спре.

– Кой си ти? – извика той на турски.

Също така на турски Инокентий отговори:

– Праща ме Яне войвода хабер да ти сторя!

– Абер от Яне, чувал съм, че праща абер на тия дето после бастисва! Да не е решил, че ще ме бастиса скоро?

– Не знам, чети! – и Инокентий почти насила бутна писмото в ръцете на кърагаларина. (кърагалар – водач на войскова част, потеря или башибозук)

Той взе и зачете бележката, след малко погледна наляво. В този миг откъм гората изпука пушка и чалмата на един от хората му излетя във въздуха. Тя беше пробита от куршум, конят на човека се изправи на задните крака, а нещастникът падна назад по врат. Другите конници от страх се чудеха какво да направят. Някои започнаха да слизат от конете, за да се прикрият, по-задните хора започнаха да ги обръщат, за да бягат, а предните тръгнаха напред. За всички беше ясно, че са попаднали в засада и трябваше веднага да действат. Али Бабаджан обаче не помръдна. Той стоеше като изсечен от камък. След малко турците и най-вече конете им се успокоиха. Али погледна надясно, там на земята видя тиквата. Неговите хора проследиха погледа на главатаря си и също погледнаха натам. В този момент от гората отново проехтя изстрел и за изненада на всички тиквата експлодира пред очите им. Парчета от нея се разлетяха във всички посоки и изцапаха повечето конници. Али все така стоеше като закован. Хората му усещаха, че става нещо нередно. Защо техният водач не командваше атака? След малко той изчисти очите си и продължи да чете. Когато прочете писмото, направи знак на хората си да се върнат назад, а той застана начело на групата. Яздеше пак отпред, но беше ни жив, ни умрял. Така войската от преследвачи в пълна тишина се връщаше обратно към село Оряхово…“

 откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните му…

„Двамата запълзяха нагоре. Когато стигнаха до пропастта, Манол се просна и тръгна да преминава. Чак сега Яне разбра. Това беше изсъхнал дънер на едно дърво, което мъжете от върха бяха проснали над пропастта. Яне гледаше как Манол пълзеше по гладкия ствол и целият изтръпна. Опита се да погледне надолу, но нищо не виждаше, само с лицето си усети бездната. Ситни капчици като че ли летяха нагоре и полепнаха по лицето му. Тялото му бе изнурено и мускулите му се бяха вдървили. Напрегна сили, но под корема му нещо започна силно да трепери.

– Хайде, Яне, давай! – чу вика на Манол. – Тръгвай по дървото!

Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше станало хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придвижи напред към ствола. Въпреки това легна и бавно запълзя. Чувстваше се много зле.

– Мечка страх, мен не страх! – каза си тихо той и тръгна. Пълзеше бавно и вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя беше страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигорко, Манол и Кара Тозю бяха минали преди него? Тогава стволът сигурно е бил по-сух. Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдваше. Изведнъж усети как се хлъзга настрани. Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните му. Чувстваше как стволът бавно се извърта. Мъжете пред него викаха нещо, но какво? Яне се вкопчи с всичка сила в дънера.

– Поддава! Поддава, земята е мокра! Дръжте! – крещяха мъжете.

– Яне, дръж се! – крещеше Манол.

Яне се държеше, но въртенето на ствола продължи и скоро усети как увисна. Краката му висяха над бездната. Държеше се единствено с ръцете си, които беше сключил около дървото. Опита се да повдигне краката си. Беше толкова добър на маймунски бой, но мокрите дрехи му пречеха и така си остана, увиснал над бездната. Мъжете опитваха да издърпат ствола към тях. Яне само висеше, нямаше какво друго да направи. Струваше му се, че това продължи цяла вечност. Най-накрая почувства как силата на мъжете се увеличи и те го изтеглиха. Яне така се бе вкопчил и мускулите му бяха толкова вкочанени, че дълго не успяха да го отделят от дървото. Макар да бе лято, той чувстваше как е премръзнал и целият се тресе. Дълго време не успя да повярва, че е жив и че е прескочил пропастта. Как щеше да се върне назад? Не искаше сега да мисли за това. От ужас беше забравил и за турците. Отдолу се чуваха пронизващите звуци на зурни.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

От какво бяха тези белези, от турски ятаган или диво животно?

„След това всички хайдути се бориха с Яне и той успя да тръшне всеки един от тях на земята. Всички бяха учудени, но това не ги отказваше. Само Манол гледаше отстрани и се усмихваше.

Скоро Кара Тозю се съвзе и не беше доволен от всичко, което му се беше случило. Той стана и изръмжа като ранено животно. Но не някаква рана, а нараненото му самолюбие го караше така да ръмжи.

– Искам пак да се борим, пале такова!

Тук обаче се намеси Манол, който каза:

– Повече борба не!

Той също познаваше Кара Тозю, а сам се беше убедил колко добър пехливанин е Яне и не искаше приятелят му и дясна ръка пак да бъде унизен. Ако това пак се случеше, той сам не знаеше какво щеше да стане.

– Да се бием с ятагани! – изрева Кара Тозю.

Яне се стресна. Той не беше толкова добър с ятаган. Тогава умът му започна трескаво да работи. Една мисъл се мярна в главата му. Нямаше какво да рискува и реши да действа.

Всички очакваха Яне да се дръпне и да откаже, а Манол байрактар да ги усмири и сдобри. Вместо това момчето каза:

– Вместо с ятагани, ако искаш може да се бием с пешкири. Ние Болярови така тренираме сеченето с ятаган. Така хем е безопасно и никой не може да бъде лошо наранен, хем се вижда кой колко е добър.

Кара Тозю явно беше очаквал момчето да се уплаши и да моли за прошка и сега и той зяпна от изненада. Манол също беше учуден и известно време не можеше да измисли и да каже каквото и да е.

– Какво? Какво говориш? Какви пешкири?

– Бой с пешкири. Така в нашия род се учим да сечем с ятагани.

Кара Тозю не харесваше това, в което го въвличаше Яне, но нищо не можеше да направи, затова търпеливо продължи да пита:

– Какво представлява боят с пешкири?

– Хващаш едни пешкир и с него удряш противника.

– Само това ли е?

– Да?!

– И защо трябва да въртя пешкири и да се излагам, вместо да ти отсека главата?

– Защото той ще секне твоята! – изкрещяха в един общ глас останалите хайдути и се заляха в смях. Очевидно мъжете много се забавляваха с това, което се случваше.

Думите на мъжете и това как се хилеха и шегуваха за негова сметка искрено разсърди Кара Тозю. Суров човек беше той и не беше свикнал някакво сукалче да го бори, а после и да го прави за смях.

– Ние въртим пешкири, за да не се нараним – отговори Яне.

Момчето чувстваше, че се оплита и че ядосва все повече мъжа, но след всеки опит да направи нещо, ставаше все по-лошо. След всяка разменена реплика лицето на мъжа ставаше все по-червено и по-червено.

– И какво, теб те е страх да не те нараня ли? – Кара Тозю беше радостен, че беше „уловил” Яне.

Тук обаче се намесиха останалите мъже, които искрено се забавляваха.

– Не, страх го е да не нарани теб! – и отново се заляха във вълна от смях.

Кара Тозю се изчерви още повече. Яне разбра, че нещата отидоха твърде далеч и искаше да се откаже. Той не желаеше да ядосва човека, с когото цяло лято бе работил. От него бе видял само хубаво и той трябваше да го подготви за изпита.

– Ако искате да не се бием, учителю!

– Оооо, момчето ти прощава! – останалите мъже продължаваха да се шегуват за сметка на двамата.

– Давай пешкирите! – изкрещя Кара Тозю.

Мъжете угоднически донесоха два бели пешкира на малки каренца. Яне пое своята кърпа и я нави веднъж на ръката си. Кара Тозю го гледаше и повтаряше действията му.

– Сега двамата започваме да се удряме – каза Яне.

– Това е глупаво! Отказвам да участвам в глупости! Това е за някакви деца! – каза Кара Тозю.

– Ако искате мога да ви покажа и по-трудния начин – каза пак момчето.

– Уплаши ли се? Той иска да ти покаже по-трудния начин. Уплаши ли се от по-трудния начин? – продължаваха да наливат масло в огъня останалите хайдути. Само Манол не вземаше участие в това.

– Давай! – изкрещя Кара Тозю.

След това Яне накара да намокрят двата пешкира и така те станаха много тежки. Двамата мъже се съблякоха голи до кръста. Яне вече беше виждал големите заоблени мускули на Кара Тозю, но сега пак им се възхити. Всичко в неговия противник беше някак обло и макар да нямаше гъвкавост беше много силно. Дори ситните къдрави косъмчета по гърдите и корема на мъжа подчертаваха тази заобленост.

– Много е опасно и боли! – каза Яне, а останалите мъже отново се заляха в смях.

– Много е опасно! – крещяха те.

Когато Яне съблече бялата си риза, мъжете възкликнаха. Целите гърди на момчето бяха раздрани, а белезите все още се виждаха отчетливо. От какво бяха тези рани? Кой ги беше направил? Турски ятаган или диво животно?“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“