Tag Archives: Каталаун

С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива

„Двамата римляни препускаха към него. Те бяха оставили място между себе си, точно колкото той с неговия Вилам да премине от там. Изглеждаше така сякаш ще го атакуват от двете страни едновременно. Това нито за миг не го смути. Атила виждаше късите, широки и здрави остриета на техните паранзониуми. Плоските им остриета за миг отразиха залязващото слънце и го заслепиха. Атила не се страхуваше. Отдавна бе забравил лошите предзнаменования от сутринта. Битката бе като горещата вода на терма. Той се потапяше в нея, отдаваше й се. Тя бе като мехлем за душата му. Атила беше сигурен, че мечът му ще пресече едновременно двете вражески остриета, пък били те и на паранзониуми. Той знаеше, че всички воини наоколо следят това, което се случва между него и двамата римски генерали. За миг изпита опиянение. Беше наясно, че ако победи двамата римляни, неговите хуни ще се нахвърлят върху отстъпващите легионери, както орел над опитваща се да избяга и да се скрие змия. Ако той победи, това щеше да бъде половината победа и ясен знак за следващ разгром. Поражението на Рим щеше да бъде такова, че Западната империя щеше да рухне. Сега всичко бе в неговите ръце и в този единствен удар. Толкова силно стисна дръжката на меча, че ако не беше толкова здрава, сигурно щеше да я счупи. Това оръжие бе изковано от Бог в момента на Сътворението, преди още да ги бе имало хората, зверовете и земята, и бе дадено на хората. Само външно приличаше на всички други мечове. Атила знаеше, че моменти като този вещаеха пътя на неговата лична легенда. Това, че римските генерали Авит и Майориан го атакуваха едновременно, беше шанс, подарък от боговете. Каганът осъзнаваше, че му предстои най-голямата победа в живота му, с един удар само щеше да пресече двата паранзониума. По този начин щеше да покаже, че хунското оръжие е по-добро от измислиците на западните воини и нещастните им опити да му се противопоставят. С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива. С един удар само щеше да реши тази битка, да покори целия западен свят. Докато препускаше, без да намали и най-малко ход, насочи Вилам между конете на Авит и Майориан. Стисна дръжката на меча и се изправи на стремената. Високото седло и стремената му даваха предимство. Отгоре виждаше волевите им лица. След миг, само след миг те щяха да са други, те щяха да се срещнат с десницата и меча на Бог…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История

Въздухът беше сив и се движеше като някаква тъмна пелена

„…Преди миг той се намираше върху гърба на своя лактофаест жребец, а ето сега вече бе стъпил върху сухата, безплодна земя на саракта. Всичко около него беше мрачно. Целият свят бе оцветен в нюанси на сивото. Въздухът също беше сив и се движеше като някаква тъмна пелена, като черна мараня, която караше всичко да оживява, а краищата на черните растения се разтваряха в тази мараня и губеха ясните си очертания. Всичко около него бе потънало в полумрак. Авитохол се оглеждаше, но беше нащрек. За пръв път сарактът му се струваше така развълнуван. Той беше като живо същество и като че ли реагираше на битката, която в този момент се водеше на Каталаунското поле. Българинът се оглеждаше малко припряно, защото осъзнаваше, че тук, където и полъхът на вятъра е като движение, ще му бъде много трудно в здрачевината да различи „сянката“. Тук „сянката“ беше като у дома си и можеше да се скрие навсякъде. Чия можеше да е тази „сянка“? Душата на велик български воини, преминала през преградите на световете, черната душа на някой зъл враг или могъщ владетел, който искаше да навреди на хуните или воините на Атила, а може би българин, решил в този момент да накаже хуните и Атила за това, което бяха сторили с неговия народ?! Авитохол беше сигурен, че в тази битка душите на българите, макар унищожени и унизени от хуните, бяха на тяхна страна. Мъжът беше нащрек. „Сянката“ го бе примамила, беше го следила и наблюдавала. Ето сега той беше тук, но нея я нямаше, това го притесни още повече. Като воин той знаеше, че щом изпуснеш противника от очи, това вещае лошо развитие на ситуацията. А може би сянката беше на някое божество или демон? Авитохол осъзна, че се разсейва. Сега най-важното беше да намери „сянката“. Забрани си да мисли за странични неща и дори да разсъждава върху въпроса чия може да е сянката, дори да беше на воин, демон или на смъртта, сега това не беше важно. Трябваше по най-бързия начин да я открие.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто