Човек, макар да живее в настоящето, през цялото време съдържа миналото и бъдещето в себе си.

„Човек, макар да живее в настоящето, през цялото време съдържа миналото и бъдещето в себе си.

– Това не го разбрах – каза българинът.

– Човек съществува в настоящето, но спомените и мислите м`у винаги са насочени назад, натам, откъдето идва, в същото време една част от него е в бъдещето.

Когато мислиш за приятелите си, се опитваш да си ги представиш в бъдещето, а когато мислиш за враговете или неприятни неща и събития, си ги спомняш в миналото.

– Това също не успях да разбера.

– Слушай тогава, ще ти го разкажа по-издалеко.

Всички хора, които ни уважават и обичат, тези, които ни отделят от времето и мислите си, които искат да бъдат близо до нас, са обърнати с лицата си към нас. Всъщност всички хора в живота ни са обърнати към нас или с лица, или с гърбове. Хората с гръб са тези, които се отдалечават от нас, които си отиват, те са избрали с лицето си да бъдат обърнати към някого другиго.

Желателно е хората, които се намират близо до теб, да са с лица към теб, а не такива, обърнати с гръб. На никого не му е приятно и не би искал хората, които са близо до него, да са му обърнали гръб.

Ти какво би предпочел, хора, които са близо до теб, но са обърнати с гръб към теб, или такива с лице, но по-далеч?

– Разбира се, хора с лице към мен. Дори да са далеч, предпочитам да са с лице. Това ще означава, че те искат да са до мен, такива рано или късно ще се приближат, а бъдещето на тези с гръб към мен е да се отдалечават.

– Виждаш ли, когато оценяваш другари, винаги мислиш в бъдеще и с перспектива, а когато мислиш за враговете си, мислиш за тях в миналото, какво са ти сторили.“ – откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

https://orendabooks.com/poredica-blgariya/54-i-vi-tom-kubrat.html

Това е силата на този народ…

http://orendabooks.com/index/book/mainCategoryId/1/bookId/120

„Българите са способни хора, които създават неща, смятани за невъзможни от другите. Това е силата на този народ, който мечтае, дерзае, предизвиква Бог, макар и малък, дръзва да се сравнява с големите, изправя се дори срещу самата природа и може да съществува там, където всички се огъват. Той прави крачка напред, когато другите отстъпват, отстоява това, което останалите предават и забравят. Българите са горд народ, с чест и достойнство, които могат да будят само уважение.“

Този народ бе най-древният, съществувал още от зората на човечеството…

„През дългата си история Народът се бе наричал с различни имена. Може би затова неговото име не се споменаваше в аналите на историците, а само тумир знаеха цялата история. Другите можеха да го проследят само като някаква смътна сянка, която се появява ту тук, ту там. Навярно затова някои наричаха българите Липсващият народ. Историята на този народ беше жива, тя не се разкриваше на тези, които бяха недостойни да я научат, на негодните, слабите, страхливите. Тази история бе на славни хора, те бяха преплели душите си в историята на народа и продължаваха да го правят в саракта. Всеки, който знаеше историята на Народа, можеше да контролира душите на българите в саракта, затова историята се предаваше като магия, като ключ към саракта, към душите на воините. Тази история беше жива, защото българите бяха вечно живи и щяха да са живи, докато го имаше светът. Те никога нямаше да загинат и докато имаше и един жив българин, който да може да прозре мисията на Народа, той щеше да съживява орендата и да дава живот в душите на хората. Този мъж трябваше да е достоен, за да може да не осакатява душите и историята на своите предци…

Тумир знаеха, че историята на българите е жива и само като такава може да бъде пренесена и разбрана от следващите поколение. Не всички от Народа бяха достойни да я разберат. Обикновените хора никога нямаше да намерят сили на вникнат в истината. Само тези, които разглеждат историята като част от себе си, които свързват историята с настоящия си живот, които осъзнават, че в момента творят същата тази история, че са отговорни пред честта на своите предци, че имат дълг, можеха да разберат историята.“

www.orendabooks.com

Аз, Пресиан, воин от най-славният род от седемте богоизбрани…

„Аз, Пресиан, воин от рода Дуло. Най-славният род от седемте богоизбрани. Роден в година 6245 (736 по Христос). Като почувствах, че привършват дните ми, съдени ми да бъда на тази земя, и като завърших пътуването си, се оттеглих в една пещера в Мадара, където се отдадох на съзерцание и аскеза. Именно тук реших да опиша живота си и всичко, което ми се случи през него.

Пиша тези редове с думите на предците си, но с буквите на византийците, защото бог Тангра ни е дал знаци, с които да отбелязваме духовните неща, но не и да разказваме какво ни се е случило през деня. Знаците на Тангра са божествени, а гръцките знаци са за всичко. С тях можеш да запишеш и най-възвишените думи, но можеш и да ги изцапаш  и в най-мерзки слова. Тъй като моят живот не бе само духовен, а имаше и много болка, тъга и ежедневие, затова реших, че гръцките букви повече ще подхождат за него.

Не знам дали двадесет и четири букви ще стигнат, за да опиша целия си живот и дали ще са ми достатъчни, да предам всичките си чувства и премеждия, които преживях, защото душата на воин е широка като степта, а гръцките букви са направени да се пишат в сгради и ограждат като със зид душата на воина…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи

„За живота на Атила има разказани много лъжи. Една от тях е срещата му с папа Лъв І Велики, когато за пръв и единствен път римски папа посреща чужд владетел, пада на коляно пред него и моли за милост над Рим. Папата плаче и трепери от страх пред страховития владетел. Атила пощадява града и Италия, но отнема цялото злато на Ватикана. По-късно тази среща е разказана по съвсем различен начин. Рафаел в картината си („L’Incontro di Leone Magno con Attila“, 1514г., Рафаел Санцио да Урбино) рисува Атила като страхливец. Християните разказват лъжата, че като видял папата, Атила се разтреперил. В това време над главите на двамата мъже летели свети Петър и Павел и, признавайки тяхната мощ, а с това и силата на християнството, каганът на хуните се сринал на земята и запълзял пред папата. Тази сцена е типичен пример за това как истината може да бъде извъртяна и представена по съвсем различен начин.

В нашата история също много сражения са били „изкривени“ от хронисти. Това се отнася и до нашите християнски автори, които превратно са описали не само битки. Само няколко години след като насилствено ни е било наложено християнството, те пишат презрително за своите славни и достойни предци като за „онези варвари“, „езичниците“. Така превратно е разказана историята и за Владимир Расате, който отначало е описан като достоен и смел владетел, но когато се връща към отческата си религия, за него вече се говори като за куче, неверник, отстъпник и се използват всякакви обидни думи. Симеон и Борис също са описани невярно и превратно. В своите книги „България“ и „Покръстването“ ще се опитам да развенчая пропагандата на подобни лъжи, описани и внушавани ни най-вече от византийските и християнски източници. Неведнъж съм казвал, че за съжаление нашата история винаги е била писана от враговете ни. Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи, да я осветим със собствените си умове. Аз съм Токораз Исто, което означава „тумир“, но в същото време съм воин, колобър и кан. Последвайте ме в това пътешествие към нашите корени, за да разберем настоящето и да създадем бъдеще за себе си и децата си! Това бъдеще не е задължително да бъде свързано нито с територия, нито с държава, то е в саракта. Тази книга създава и възражда саракта на българите!“ – Токораз Исто

Има една пещера, в която се съхраняват всички знания на света

–  Елините се смятат за най-учените и умни хора, но това, което те знаят за света, е отделено от живота. Те като че ли тепърва откриват света и се възхищават от откритията си. В сравнение с тях нашето знание и мъдрост са древни. Ние, тумирите, сравнени с елинските философи сме като мъдри старци. Те са деца, учудващи се и гледащи на света с широко отворените си очи. Понякога са шумни, понякога се карат и плачат. Гърците се смятат за много умни, римляните са техни наследници, но това не е съвсем вярно. Още шумерите, по-късно и египетските жреци също могат да се похвалят със знанията, които са дали на света. Китайците също имат големи философи. Ние винаги сме търпели по-младите от нас народи и сме им помагали, без те да забележат. Ние, тумирите, винаги сме стояли в сянка, но сме търсели умните хора и сме им помагали, за да могат по-бързо да минават през трудните си периоди. Винаги сме се опитвали да учим хората на добро. Но нашите знания многократно превъзхождат знанията на другите тумири.

Не издържах и грубо прекъснах стареца.

– А има ли място, където да се съхраняват тези знания?

– Да, в главите на всеки един от седмината тумири – отговори той.

– А има ли място на земята, в което да става това? – продължих аз.

– Да, има една пещера, в която се събират всички знания на света. Тя се намира в най-високата, Златната планина.

– А вие били ли сте някога там? – продължих да настоявам с любопитството си.

– Говори се, че там има много книги, керамични и каменни плочи, има папируси, брезова кора, върху която се е пишело.

Старецът като че ли се сепна от унеса си и сякаш моят въпрос едва сега достигна до съзнанието му.

– Да, бил съм в тази пещера, но знаеш, че там могат да влизат само колобрите и ние, тумирите, а ние сме слепи. Тези знания ние не ги събираме за себе си, това са знания, които събираме за хората. Ние знаем много повече от това, което е затворено в пещерата.

Тези думи събудиха интереса ми и аз продължих да се интересувам:

– А кой знае къде се намира тази пещера? Ако стигна там, кой ще реши дали да вляза? Кой живее там?

Старецът се изненада от страстта, с която питах. Той като че ли се притесни от това да не ми е казал нещо повече и се сви. Продължи да ми отговаря кратко сякаш се уплаши, че целта на въпросите ми може да бъде да потърся и да похитя нещо от пещерата. Затова вече много по-сухо той каза:

– Само най-старшият колобър, водачът на всички колобри – канът колобър, може да те допусне в пещерата, но той има определени знаци, по които се добира до нея. Когато в тази пещера ходи тумир, той оставя своя водач отвън и следва някой колобър. Досега никога в пещерата не е влизал зрящ човек. Ние, тумирите, сме слепи в тоя свят, а колобрите виждат в този свят, но истинският им взор всъщност е насочен към другите светове. Ето защо ти казвам, че в пещерата не е влизал зрящ човек.“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Светът, в който живеем, е отражение на нашата душа

„Ако на един човек му е хубаво, ако се чувства щастлив, това означава, че е добър човек. На лошите хора им е отнета възможността да бъдат щастливи. Те могат да бъдат нахранени, да имат много жени, коне, злато или сребро, но не могат да бъдат щастливи, защото нямат душа.

Само добрите хора могат да бъдат щастливи. Такъв човек се чувства запълнен. Той никога не прави злини, защото се чувства цялостен. Злините идват от липси, а не от излишества, не защото човек е лош, а защото няма. Тези липси обаче не са от този свят, а са в душата му.

Владетелят не тръгва да завладява нови земи, защото тия, дето ги има, са му малко. Той има много земя и не му е нужна повече. Той тръгва на война, защото в душата му зее дупка. Така цял живот опитва да я запълни, но не осъзнава това. Всички злини в тоя свят са заради празните места в душите на хората, но те не го разбират. Ако можеха да го разберат, щяха да осъзнаят, че светът, в който живеем, е отражение на нашата душа и не бива нищо да се върши навън, ако не е направено вътре в нас. И ако искаш много да имаш нещо, не се опитвай да го придобиеш в тоя свят, а погледни дали нуждата ти не е в душата ти и там се опитай да я запълниш!

Всеки човек има две очи, с лявото гледа в душата си, в отвъдния свят, а с дясното в настоящето, в тоя свят. На повечето хора не дясното им око е гладно, а лявото, но те не разбират това. Ето защо човек трябва да раздели себе си и да се научи да вижда и с лявото, и с дясното око, и чак тогава ще разбере кой глад откъде идва. И ще проумее, че повечето чревоугодници хранят левия глад, войните са от лявата страна, желанието да властваш също е от там, горделивостта, дребнавостта, отмъстителността, любовта, властта, всички тези са от лявата страна.“

откъс от първа книга „Тохол“

Богатството на човек не е в това, което притежава, а в това, което може да загуби

„Богатството на човек не е в това, което притежава, а в това, което може да загуби. Не, по скоро богатството се измерва със страха за това, което можеш да загубиш. Всъщност мерната единица за богатството е страхът.

Тези, които са привързани към тленното и материалното, се боят да не го загубят, те са обсебени от този свят и не могат да познаят другите си същности и светове. Така богатството и страхът са едно и също проявление на еговата същност на човека. Тези, които притежават „богатство”, се страхуват да не го загубят и накрая се оказва, че те са обвързани и всъщност са бедни, защото не притежават себе си и безсмъртната си душа, а са я продали за дрънкулки и храна.

Истински богатите хора са тези, които имат себе си и само те притежават възможността да живеят свободно.“

откъс от седма книга „Етцел“ от поредицата „Тангра“

Историята се пише от победителите…

„– Историята не е наука! Всеки човек манипулира реалността и живее в свой измислен свят. Как можеш да си сигурен, че ще предадеш на другите това, което знаеш? Ако не можеш да разбереш хората днес, как ще разбереш тези живели в други времена, вярвали в други богове? Според мен светът е нещо нереално. Всички ние живеем на едно място, в един свят, но всъщност всеки един от нас възприема това място и този свят по различен начин. Хората само привидно живеят врата до врата. Всъщност те гледат на света с различни очи и всеки един от тях живее в собствения си свят, който, като стъклена сфера, го отделя от световете на другите. Когато човек опитва да разбере света на другите, прави това като го пречупва през собствените си очи. Това пречупване не е само според вярата и знанията, то е и според това кой човек какъв е.

Историята е „наука”, написана от хора за свят, който те възприемат според себе си. Те разказват историята на други хора, които отново променят чутото според себе си. Къде тук е науката? Има ли въобще някаква обективност в тази „наука”? Освен това историята винаги ни е разказана от някого. Херодот ни описал древния свят, но според гърците. Ако можехме да видим света описан от друг човек, щяхме да различим съвсем други картини. Дори друг грък, ако ни я опише, ще бъде различна.

– Но истории пишат много хора, не е само Херодот.

– За съжаление повечето историци преписват един от друг и така създават една привидна реалност, която няма нищо общо с истинския свят. Често те живеят в привидната реалност, измислена от тях. Те я манипулират, променят, разтягат и смятат, че са властелини на реалността, но всичко, което правят, е само в полето на историята. След като настоящето е далеч от реалността, какво да говорим за миналото и историята?

Историята се пише от победителите. Често те разказват нещата както им е изгодно. Все още ли смяташ, че историята може да бъде наука?…“

откъс от поредицата „Тангра“

Българите са създали повечето легенди, които са разпространени по света

„– Татко, ти си ми разказвал много истории, които после съм чувал като хунски, слушал съм ги разказани като тюркски, готски и германски, като галски и келтски, като кумански и хазарски, дори като славянски. Защо е така? Когато се опитам да им кажа, че тези истории са български, те ми се подиграват. Те са като лешояди, разкъсали и погълнали тялото на българската история. Това ме обижда!

– Историите на всеки народ се градят върху легенди. Нашият народ е създателят на повечето легенди, които днес са разпространени по света. Макар отдавна да са забравили откъде идват, от кой народ точно, те са били разказани първо от нашия народ. Ние сме хората, създали легендите на повечето народи.

– Българите не са ли се притеснявали, че другите народи крадат историята и легендите им?

– Не! Всеки народ, всяко племе има собствена душа. Българите нямат своя душа, защото притежават душата на цялото човечество. Затова те не се притесняват да не бъдат ограбени и не изпитват ревност към историята и митовете. Те осъзнават, че няма как някой да им ги открадне, защото тази история е на всички. Българите не се стремят да притежават, както и не им се налага да крадат. Наистина, много народи крадат нашата история, но ние не се чувстваме ограбени, защото сме над тази дребнавост. Ние сме толкова древни, че имаме повече история, отколкото можем да понесем.

Тези, които разчитат само на историята, правят това, защото в настоящето нямат нищо стойностно. Българите живеят в настоящето и осъзнават, че във всеки един момент творят история. Защо им е мъртвата, изживяна, преминала вече история?  Тумир помнят историята не за да я преразказват, взирайки се в славното минало, а защото тя им помага да направят следващата си стъпка и да стоят твърдо на краката си в настоящето.“

откъс от многотомната история „Тангра“