Tag Archives: книги

Има ли змейове и самовили днес?

Enichar_3D_clear_fonВ началото Бог направил първите хора много дребни и ниски – джуджета. Те не можели да обработват земята и ставали жертва на животните. След като изчезнали от земята, Бог направил великаните – хора високи над три метра, с огромни глави. Наричали се исполини, елини, латини, жидове, къпинци. Те живеели в планинските пещери и се хранели със сурово месо. Гласовете им били толкова силни, че можели да разговарят по между си от далечни планински върхове. Те не се бояли от гръмотевиците и влизали в люти битки със змейовете. Единствената заплаха за живота им била къпината. Поради високия си ръст и тромавата си походка, исполините се спъвали в храстите на къпината, падали и умирали. Затова били принудени да й принасят жертви и давали курбан. Бог видял, че тези хора не са пригодни за земните условия и също ги унищожил. Накрая той създал средния човек и го опасал на кръста с пояс.

Много хора смятат, че от исполините са останали само така наречените елински, жидовски или латински гробища, които представляват огромни камари от камъни. (жид – великан или нечиста сила) Когато днешни хора минат покрай тях, трябва да хвърлят камък върху тях, в знак на анатема. Според други някои жидове не са изчезнали и са успели да имат деца от средни жени, които Бог създал след тях. Днес такива са почти всички хора. Такива хора не могат да прескочат къпина и не могат да станат кесиждии.

След средните хора Бог решил да създаде най-съвършените същества, затова създал змейовете. Женските змейове се наричат самовили. На тях обаче им било много трудно да имат деца, затова змейовете започнали да си вземат жени от средните хора. Самовилите, като останали сами, не можели да бъдат със средни мъже и станали вещерки. Така с времето останали много малко чисти змейове и самовили. Днес във всеки един човек има среден човек, къпинчо и змей.“

Защо хората се страхуват толкова много от змейовете и самовилите? Защо старата вещерка му беше казала, че ако вземе за жена самовила, поколението му ще бъде прокълнато до десето коляно?

Отговорът веднага се появи пред него и той беше толкова ясен. Яне се учуди как досега не беше разбрал това, като то през цялото време е било пред очите му.

В света от хилядолетия се водеше война между хората и змейовете. Хората избиваха змейовете, защото се страхуваха от тях. Кои ли бяха змейовете? Откъде ли идваха? Дали идваха някъде отдалеч, от звездите, или бяха в себе си ангели и серафими? Едва сега Яне разбра защо беше толкова различен от останалите, защо винаги вършеше нещата с лекота, защо се бореше и биеше толкова добре…

В поредицата „Ятаган и Меч“ Токораз Исто разказва много за змейовете и самовилите и по какъв начин народните вярвания и предания са преплетени с живота ни.

Гледай видео

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Човек може да обича само ако има в излишък

Влюбването е нещо, което произтича от тялото. Това е нагон. Когато тялото ти се нуждае от човек, с когото да ти е хубаво. Тогава ти се влюбваш, но влюбването си отива също така спонтанно, както и идва. То е неконтролируемо. Влюбването е тленно, защото е крайно. Влюбеният човек обикновено е такъв само известно време, най-много две-три до четири-пет години. След това влюбването си отива. След като двама души са заедно, влюбването започва да отстъпва място на друго нещо. Много хора не знаят това и искат постоянно да са влюбени. Те не могат да разберат, че е естествено влюбването да премине в някое от другите чувства: в обич, в съжителстване, и понеже търсят влюбването, те се насочват към друг човек. Влюбването не е възможно да бъде дълго време към един и същи човек, затова се прехвърля към друг човек. Така има хора, които непрекъснато се разделят с хората, в които са били влюбени преди. Те не обичат човека, а самото влюбване и се пристрастяват към това да бъдат в това състояние. Мъжете наричат такива жени курви или кучки, но и мъжете са така устроени, те харесват състоянието да бъдат влюбени и непрекъснато го преследват. Когато поживеят няколко години с партньора си, те се насочват към следващата жена, защото отново са влюбени в някоя. Това е влюбването. То е мимолетно.

Любовта е нещо много сходно до влюбването, но има съвсем друга природа. Докато при влюбването най-важното нещо е да ти е хубаво, при любовта трябва да загубиш егото си. Влюбването е чисто егово, то е продиктувано от това да ти е хубаво. Когато ти е хубаво с някой човек, си с него, когато престане да ти е хубаво, отиваш другаде. Любовта е нещо много по-възвишено. В основата на любовта винаги стои любовта към Бог. Затова се казва, че любовта е божествено качество. Някои хора смятат, че любов към човек въобще не е възможна, други твърдят, че изпитват към човек нещо много повече от влюбване.

Преди да обича някой друг, човек трябва да обича себе си, защото, ако не се обича, ако не се познава, няма как да обича другите. Човек може да обича само ако има в излишък, от недоимък не може да се обича. Обича ли човекът от липса, той не обича, а обсебва и използва човека до себе си за лекуване на раните и несъвършенствата си. Ако имаш много, тогава можеш да даваш, а любовта е даване, а не взeмане.

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Всеки египтянин живеел с ясното съзнание, че трябва да се подготви за отвъдния живот

„– Всеки фараон е бил син на Амон и на Богинята-майка и следващият фараон се появявал като бог, явяващ се в мъжки образ. И всеки път, когато фараон встъпвал на престола, това ставало от името на Амон. И тогава се пеело: „Това е истинският мой син и плътта му е моя защитник на моя престол, владика на Египет… Аз ще ти дам мощ и победи над всички чуждоезични страни… Аз ще низвергна твоите врагове и ще ги накарам да живеят под твоите сандали…” (автентично)

Според древната представа на нашите предшественици, небето било водна повърхност, това бил небесният Нил, по който през деня слънцето преминавало над земята. Под земята също имало Нил. Хапи, богът на Нил, обединявал трите Нила.

Всеки египтянин живеел с ясното съзнание, че трябва да се подготви за отвъдния живот. В края на краищата животът тук на земята продължавал няколко години, а вечността всеки един от нас щял да прекара в отвъдния свят. Отвъдният свят е продължение на този и никой от нас не бива да приема прехода драматично. Сега виждаме как хората отдават прекалено голямо значение на смъртта. Те я издигат едва ли не в култ. Превръщат я в нещо по-значимо отколкото е. Вина за това имат християните и тяхната представа за отвъдния свят.

Хората се страхуват, защото са неуки и ограничени. Те са привързани до такава степен с тази си форма, с тялото си, с ролята, която играят в този свят, че не могат да мислят по друг начин. Вече е много трудно някой да пожертва себе си в името на някоя идея. Днес егоизмът тържествува над духа. Повечето хора молят боговете за по-дълъг живот, а не за духовно израстване. Днес духовното превъплъщение се възприема като смърт. В наши дни всичко е с главата надолу. Невежите превзеха света. От пустинята изпълзяха камилари и мулетари, днес те определят нивото на познание. Жреците са избутани в ъгъла. Тези, които хилядолетия са носили духовната светлина, са подложени на поругаване и подигравки. Тези, които пазеха тайните за света, са заплашени от преследване и унищожение.

За да може човек да продължи живота си в отвъдния свят, тялото на умрелия трябва да се съхрани. Именно затова телата на египтяните трябва да бъдат мумифицирани.

Сега разбрах защо жреците бяха изстенали, когато бяха разбрали, че Нехер е изяден от зухос. Така бе отнета възможността му да живее вечно в отвъдното. Отново се заслушах в думите на жреците.

– Именно затова ние винаги сме отдавали такова голямо значение на заупокойните дарове, всеки един от нас е погребван в гробници, заедно със своите любими предмети, които да дават храна и вода на душата ни. Ние знаем, че душата на човек не е единна, както смятат други народи. Една част от душата съдържа идентичността на всеки човек и се нарича „ба”. Това сме ние. Хората, намиращи се на по-високо ниво на посвещение, възприемат себе си именно като „ба”. Душата обаче има и друга същност, тя е изобразена като душа-птица и се нарича „ка”. Тази част от душата е скитник. Тя се извисява до слънцето, пресича световете, скита и е равна на боговете, спуска се в подземното царство „дуат”. Душите на човек са самостоятелни, но всеки един от нас може да бъде цялостен, само ако притежава и двете си души. Тези души знаят заклинания и молитви, след смъртта те имат предимство пред тялото, което не е цяло.

Преди да встъпи в отвъдното, всеки човек бива изправен пред съда на Озирис. Тук става това, което гърците наричат психостасия – притегляне на сърцето на починалия на теглилки. От едната страна е истината, а в другото блюдо се поставяло сърцето на чакащия присъдата. Грешника го очаква страшно чудовище, което се нарича Амт. То е с тяло на лъв и глава на крокодил. Праведника го очаква щастлив живот в полетата иару. Оправдан от съда на Озирис може да бъде само човек, преживял така наречената „Отрицателна изповед”.

Животните в нашата митология били много популярни. Много хора знаят Апис и смятат, че той е обожествяване на бика, но всъщност свещените бикове са много повече, имало е още Мневис, Бухис, Бата. Богини крави са били Хатор и Изида. Много жреци вярват, че всъщност това са първите животински божества и всички богове отначало били крави и бикове, а чак след това добили чертите на други характерни за Египет животни. Именно затова отначало фараоните били наричани „теле”. Знае се, че на празника „Хеб сед” на дрехата на фараона се закачала бича опашка. Амон и Хнум станали овни, Себек станал крокодил, Баст станала кокошка; много богове приели лъвски образ, такива били Технут, Сехмет, Хатор. Анубис приел образа на чакал, Хор – на сокол, Тот – ибис. Змията била смятана за враг на боговете. Главният враг на бога на слънцето Ра бил огромният змей Апоп, олицетворяващ мрака и злото. В същото време обаче като змия била почитана и богинята на плодородието Раненутет, и останалите богини, пазителката на гробищата Меритсегер, Изида и Нефтида – защитницата на Озирис, както и пазителката на Долен Египет – Уто.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Гладиаторът не мислеше за това, че утре отново трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее

„За да избегна погледа му, насочих вниманието си към ремъците, които пристягаха бронята му. Виждах грубите ремъци, които се бяха впили в яките мускули отдолу. Гърдите му – обли и широки, здравите ръце и кривата сика. Той беше олицетворение на гладиатор. Гледах го на фона на стадиона. От одеве той бе обърнал взор към небето и се молеше на своите богове. Не беше ли Тангра неговият бог без, разбира се, той да знае това? Не го ли правеше ли самият Тангра толкова добър боец? Нямаше ли Тангра да направи така, че двамата да се изправим един срещу друг? Може би. Никой не беше казал, че ние, българите, имахме единствено право над Тангра. Може би и други народи, и други воини си бяха проправили път към сърцето на Бог. Пинас със сигурност беше един от тях. Той беше воин, цял живот беше живял като такъв и щеше да умре като такъв. Дали това щеше да стане от моята ръка?

Проследих погледа на Пинас и насочих взор нагоре, към синьото тракийско небе. Дали Тангра се намираше и тук, над Филипопол, в това небе? Можеше ли нашият бог да бъде толкова далеч от степта? С какво това небе беше по-различно от нашето? Скоро си отговорих на тези въпроси. Бях сигурен, че това беше най-красивото небе, което някога бях виждал. Тук небето бе изключително светло и чисто. Да, Тангра се намираше над нас. И дори Пинас да не знаеше за него, в този момент му се молеше. Молех се и аз. Моята молитва като че се закачи за тази на Пинас и аз видях неговата чистота и целеустременост. Гладиаторът не се молеше и не просеше за себе си, дори не благодареше, че е победил и че е по-силен. Пинас насищаше мига, той го изпълваше, беше забравил битката и това, че беше победил, той не мислеше за това, че утре пак ще трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее. Не! Пинас насищаше настоящето. Като гладиатор, той се бе научил да живее без минало и без гузна съвест. Всеки гладиатор, за да продължи да живее със себе си, трябваше непрекъснато да изчиства миналото си. Там, в миналото, бяха хората, убити от него. За всеки нормален човек би било непосилно да живее с мисълта за това колко много смърт, нещастие и мъка е предизвикал. Гладиаторите се учеха да живеят с това. Те изчистваха миналото си и приемаха, че трябва да убиват, за останат живи. И всеки гладиатор трябваше да е готов за това, преди още да е излязъл на арената.

Гладиаторите не се замисляха за бъдещето. Тяхното бъдеще бе свързано само с това да убиват или да бъдат убити. Ето защо това, което Пинас правеше, беше да се отдаде на мига, на настоящето. Всички останали хора живеят със спомените си, те са привързани към своето минало. Те мечтаят и искат утре да направят това или онова. Обикновените хора са винаги разчекнати между тези двете и никога не са в настоящето. Затова и не харесваха настоящето, не го усещаха и не можеха да го отделят. Всеки следващ миг за тях, както е бъдеще, изведнъж става минало. Обикновените хора се молеха в бъдещето и миналото. Гладиаторите напротив, само те живееха и можеха да познаят настоящето. Гледах към небето и разбирах толкова добре всичко това…“

откъс от многотомната история „Тангра“

 

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ…

„– Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ. Там където зеленият цвят на степта се слива със синьото небе и само сутрин и вечер кървавият залез и изгрев вкарват клин между тази неразривна връзка. Там хората са в непрекъсната връзка с природата. От там, от онова място идвам аз. Ние сме великите ездачи на степта. Нашите души не са ограничени от стени и прегради. Такава е и нашата вяра. Ние вярваме в един бог, силен и свободен като нас, създател на всичко около нас, на природата, на небето и земята, на най-силния воин, на най-красивия кон и на най-нежната тревичка. Този бог ние наричаме Тангра.

– Чували сме за този бог, това не е ли богът на онези скити, които живеят на изток? – каза Аспасий.

– Не! Повечето хора, които са идвали да изследват степта, бъркат народите в нея. Ние не сме скити и не сме тюрки, макар да сме живели на едно място, защото ние, народите на степта, се движим и се случва един народ след време да живее върху земята на друг народ. Ние не сме така привързани към едно място и не градим държавите си около територията, а около народа си. По това ние се различаваме от останалия, „цивилизования” свят. Ние държим на Небето, което винаги е едно и също и е над нас. Небето е нашият бог. Вие обратно на нас се прекланяте повече пред земята, вашите държави се определят от земята, върху която живеете. Вие живеете върху тези територии от хилядолетия и ги браните като живота си. Може би затова сте много по-привързани към тленното и към материалния свят. При нас Тангра е най-важен и макар да сменяме територията си, ние винаги оставаме с Тангра в сърцата си. Ние виждаме Тангра в тревичката, в пеперудата, в слънчевия лъч или в полъха на вятъра.

Останалите народи в степта вярват в Тенгри, но той е малко по-различен бог от нашия. Така народите ни, отвън погледнати, са еднакви, но ние сме различни…“

откъс от поредицата „Тангра“

3 коментара

Filed under История, Книги

Защо постигнатите вече цели стават незначителни дори за нас самите

„Ако човек можеше да сбъдне докрай желанията си, скоро щеше да изпита пагубното чувство на пресищане. Бог е направил така хората винаги да бъдат гладни. За да си жив, трябва да си гладен. Преситеният е мъртъв. Този, който реши, че е достигнал края, че е постигнал целите и сбъднал мечтите си, умира. Човек не става по-щастлив, когато реши, че вече е достигнал края. Тогава той остава без цели и смисъл на живота си. Ние сме като впрегнати волове, цял живот влачим хомота си и теглото ни няма край. Така е отредено, докато не умрем. Затова Бог е направил така, че никога да не сбъдваме мечтите си и едва постигнали някаква цел, пред нас веднага да се изправя друга още по-примамлива. Освен това постигнатите цели винаги изглеждат незначителни и биват неглижирани от самите нас. Изядената храна, пък била тя и най-вкусната, вече е пихтия и не ни привлича. От неща, от които сме се възхищавали, към които сме се стремили, която сме готвили с толкова любов, тя се превръща просто в нещо, което трябва да ни нахрани, да ни даде сила. Това е нещо, което е заложено във всеки един от нас.“

Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Този символ показваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра

тангристки кръст„…Единствената „украса” се намираше зад гърба на кана. Това беше един сребърен боен български щит, върху който беше изкован знакът на бог Тангра, зад него от двете страни бяха кръстосани меч и сабя, а най-отзад по средата изправено стоеше бойното знаме на българите – туг. То представляваше копие с конска опашка на върха си. Всичко това беше поставено зад гърба на кана и внушаваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра. Щитът олицетворяваше защитата на народа и на нашата религия. Мечът символизираше личните воински и доблестни качества на всеки български воин. Мечът е лично оръжие и най-често се използваше в единични двубои, затова той олицетворяваше личните бойни качества на всеки българин. Сабята бе оръжие, което се използваше в конна битка при вихрена атака, тя символизира единството, тактическите качества на българите и показваше българските воини в общите действия като армия и войска.

Докато щитът символизираше отбраната и защитата, мечът и сабята показваха нашата мощ и силата ни и в нападение. Копието с конската опашка символизираше връзката на нашия народ с Тангра. То показваше оста на орендата и върхът му като молитва бе насочен към нашия бог. Освен това долният край на копието идваше от земята, средната част беше скрита зад щита и оръжията, а горният край сочеше към небето. В този смисъл долният край показваше, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е туга, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Само ако познава себе си, човек може да живее свободно

„Атила, запомни – прошепна в ухото ми Бероес, а аз целият настръхнах от топлия му дъх, – човек трябва първо да опознае себе си, всичките си същности, всичко това, което е! Всичко! Без значение дали приема тази или онази същност, колко го боли, какво мисли. Едва когато опознаеш себе си, истинското същество, което представляваш, може да видиш Пътя си за спасение! Човек не е само това, което е изградил като представа за себе си в собственото си въображение. Ти си същество много по-могъщо и загадъчно от това, което познаваш. Това, което наричаш човек, всъщност е една парцалена кукла, събирана от шарените парцали на твоите мисли, страхове, въображение, съшити с вяра. Цветният конец, с който всеки пришива това, което познава като себе си, се нарича вяра. Ти трябва да унищожиш тази своя идея за себе си! Да я разкъсаш! Това е Пътят към свободата и към теб самия! Бори се със страховете си, преодолявай инстинктите си, унищожавай вярата, не се подчинявай на мечти и илюзии! Бори се! Бори се с всичко в себе си! Един ден трябва да разбереш, че тази кукла ти пречи да видиш истинския себе си, че тя те подменя. Когато направиш това, изведнъж ще разбереш, че няма страх от смъртта, че съществуването ти под тази форма е обречено, че бъдещето ти е свързано с това да те няма. Да оставиш Бог без теб. Само така можеш да се слееш с Бог. Не да се опитваш да отпечаташ себе си в Бог.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Няма как да живеем в общество от нов вид, ако ние сме старите

Токораз Исто за протестите в България

„Аз смятам, че протестите са напълно заслужени, защото хората твърде дълго бяха лъгани и малтретирани и беше подменяна тяхната воля. Искрено съм учуден и възхитен от това, че много от хората показаха изключителна зрялост, че не се поддадоха на провокации и запазиха яснота на исканията си. От много години чрез книгите си се опитвам да събудя българите и сега съм щастлив, когато виждам блясъка в очите им. Виждам желанието им да постигнат нещо повече от това да натъпчат търбусите си и да ги излъжат за пореден път. Много хора чувстват напъна на орендата и говорят за това, че трябва да се смени системата. Повечето от тях обаче не разбират това, което казват. За да се постигне смяна на системата, трябва да се стигне до „матрицата”. Единственият шанс да се постигне свобода е чрез разрушаване на „матрицата”. Следващата крачка е да осъзнаят „матрицата” или социума и да се изправят срещу него. Колкото и да се променя системата, ако не се надрасне „матрицата”, свобода не може да се постигне. Анархията също не е решение.

В протестите има едни хора, които се борят, за да напълнят тумбаците си, да излеят натрупания гняв или да не плащат несправедливо големите сметки. Техният устрем ще спадне пръв. Други се борят за свобода. Те обаче също ще спрат, когато се промени това, което наричат „система”.

Истинската промяна може да настъпи само ако хората надраснат „матрицата”. Това обаче не може да стане чрез социума. Хората в социума са оковани, несвободни и е задължително да бъдат експлоатирани. Върху този принцип съществува „матрицата”, тя изчерпва жизнените сили на всички, които участват в нея. В „матрицата” дори тези, които са на върха на пирамидата, не са свободни.

Според мен българите имат шанс да създадат нов свят, който дори не мога да нарека обществено-социална система. Той ще бъде отрицание на „матрицата”. В нейната основа може да стои единствено свободата.

За да се разруши „матрицата”, хората трябва да са духовно будни, просветени и осъзнати. Когато искаш да се пребориш с „матрицата”, трябва да разбереш, че всичко започва от човека и той проектира в „матрицата” себе си. Борбата трябва да започне от самите нас. Човек трябва едновременно да преследва пътя на освобождаване отвън и на смъкване на собствените си окови.

Знам, че много хора няма да ме разберат и ще сметнат, че това са просто думи. Няма как да живеем в общество от нов вид, ако ние сме старите. Не може да не сме зрели, да сме безотговорни, егоистични и зли, а обществото да е добро.

Много хора смятат, че пиша утопии и написаното в книгите ми е само философия. Искам да кажа, че всичко, което съм описал, е истинско и може да се живее по този начин. Искам да заявя, че в България има кан ювиги, тумири и колобри, България отново е жива, жив е българският саракт, орендата пулсира във вените ни, „Да” е живо, има живи българи (просветени хора).

Аз знам, че много хора са вдъхновени от книгите ми, но в същото време осъзнавам, че всеки ги разбира докъдето може да вникне в тях. За съжаление днес хората  не са готови за Велика България (Епохата на Водолея). Смятам, че те все още са оковани от страхове, вяра, скрупули, от идеи за любов, щастие. Всичко, което пиша в книгите си, е личен Път, той не може да бъде постигнат отвън, не може да бъде наложен и изискан. Всеки сам ще измине своя Път и ще създаде Велика България, когато е готов за това. Аз съм в саракта и ви очаквам!“

Вашият коментар

Filed under Токораз Исто

България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят

„…Българинът оседла великолепното животно. Помилва меката му муцуна, конят тръпнеше от допира със своя господар. Авитохол гледаше като омагьосан потръпващите, разширяващи се ноздри на животното. Той мечтаеше да лети върху гърба на този жребец. Kолкото и да обикаляше света, в него бе вродено чувството да бъде номад. Искаше да владее света от седлото на Аспа. Мечтаеше да бъде свободен, да се носи над степта, да прелита над широките свободни пространства. Това всъщност бе неговата представа за свобода, за живот и сила. Каквото и да правеше, стигаше все до това: да има един кон, едно седло и да притежава целия свят. Авитохол не се блазнеше от дворци, злато, имоти, пари. Неговият копнеж бе свободата. „Можеше ли да стане истински Световен владетел?” – това се питаше българинът. Или каквото и да станеше, той щеше да си мечтае за своето малко царство, за своите българи, за багатурите. Авитохол милваше черната, потръпваща муцуна на Аспа и се питаше: „Беше ли готов, имаше ли мащаб в душата си, за да властва над света?” В един момент се замисли. Защо му беше светът? Светът бе многолик и в същото време безличен. Да владееш хора беше безсмислено. Всеки човек беше отделен свят. Как да владееш всички светове? Само Бог можеше да владее света. Авитохол мислеше и за религиите. Какво като християнството беше огромна религия, след като всеки християнин вярваше в нещо свое си. Посветените сред християните се бяха отделили и се наричаха гностици. Останалите вярваха в различни, повърхностни, често смешни и недостойни неща. Християните се молеха, вярваха и бяха подвластни на страховете си. Това, което изповядваха, не беше религия, а нещо безформено, аморфно и безлично…

Съвсем друго нещо беше тангризмът. Всеки тангрист беше посветен и просветен човек. Той беше човек на духа, на самоосъзнаването. Да наричаш себе си тангрист означаваше ниво, отношение към света, към себе си и Бог. Авитохол се замисли. Дали искаше да бъде християнин само за да бъде частица от една от най-големите религии? Нуждаеше ли се душата му на воин от това? Не! Нямаше нужда да бъде част от нещо значимо, за да бъде щастлив, да бъде себе си. Авитохол беше завършен човек, той беше достатъчен на себе си. Той беше воин. Нямаше нужда да бъде част от силна армия, за да бъде силен воин. Авитохол можеше да върви по Пътя си сам. Той предпочиташе да бъде сам. Всъщност през целия си Път беше научил това, че само когато върви сам по Пътя, може да измине истински своя Път. Воинът е воин само когато е насаме със себе си и Пътя си. Едва сега разбра, че не искаше да бъде Световен владетел и да владее всички народи. Душата му на воин копнееше да възроди България. България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят. Авитохол искаше да създаде нещо смислено, да се бори за нещо, което си заслужава. Той трябваше да създаде отново България. Българите щяха да бъдат живи, докато го имаше него. Той беше последният българин. Вече знаеше своята мисия. Трябваше да поведе Аспа. Трябваше да измисли как да възроди България…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги