Тези три цвята са краските на българите

„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

– Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Тези три цвята са краските на българите

„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

– Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Въпреки предчувствието за грозния край, който ме очакваше, не изпитах никакъв страх…

„Светът около мен се клатеше странно. Отворих очи, виждах каменната пътека, по която се бях движил толкова време. Освен нея виждах и стените на клисурата, изградена от отвесни каменни стени. Какво ставаше? Защо всичко се клатеше? Главата ми се движеше, като че не се държеше от врата ми. Ръцете ми бяха увиснали над главата ми. Висях върху нещо с главата надолу. Не можеше да има грешка, защото виждах ръцете си. Наоколо цареше дрезгав полумрак. Веднага си спомних всичко, което се бе случило с нас през последните дни и седмици. Слепият монах, нападението на йети, бягството през цепнатината в скалите. Какво беше това сега? Тъй като не можех да видя и разбера всичко, с ръката си опитах да опипам нещо. Напипах дълга козина. Опипах още малко от козината, като внимавах съществото, което ме носеше, да не разбере. Грешка нямаше. Това беше йети. То ме бе преметнало на рамо и сега ме носеше нанякъде. Сигурно ме бе намерило и ме беше помислило за мъртъв и сега ме отнасяше някъде, в пещера или където живееше, и щях да послужа за негова храна. Бях сигурен, че в момента, в който разбере, че все още съм жив, ще ме убие, затова реших да се преструвам на мъртъв. Не че имах някаква надежда, че ще ми се размине, но нямах избор. Продължих да вися на рамото на йети, но сега поне се оглеждах, доколкото мракът ми позволяваше. Знам ли, можеше да ми се наложи да се върна по същия път.
Скоро забелязах промяната около мен, всичко стана някак по-светло. Чудовището ме носеше на гърба си от много време. Това показваше голямата сила, която то притежаваше. Чувствах силната му остра миризма. Сега вече като стана по-светло, можех да различа светлата му козина. От това, че от много време стоях с главата надолу, започна да ми става лошо. Изведнъж това, което видях, накара дъха ми да спре. Неочаквано главата ми увисна над пропаст. Грешка нямаше, висях над висока пропаст. Инстинктивно се стегнах да не падна. Чудовището се катереше по някакви отвесни скали, а аз все така висях безпомощно преметнат през рамото му. Изпитах истински ужас. Гледах към пропастта и не можех да повярвам, че това се случваше на мен. С каква сила трябваше да разполага това същество, за да се катери по тези заледени скали с човек на рамото си?…“

откъс от поредицата „Тангра“

Още като се родил, орендата ни подсказала, че се е появил изключителен учител

„– Учителю Баян, а какво бихте ми казали за бога на ромеите?

– Евреите го наричат Исус Христос, а ние му казваме Иса. Той е бил колобър. Още като се родил, ние сме получили знак. Орендата ни подсказала, че се е родил изключителен учител. Колобрите изпратили цели трима тумири.

– Махатми?

– Да, индийците ги наричат махатми, а останалите народи – влъхви. Влъхвите са мъдреци и понеже те идвали от изток, евреите решили, че са от Персия и ги нарекли така – Тримата влъхви. Матей в своето евангелие разказва, че това били халдеи. Понеже нямало как да обяснят пророчеството на колобрите, ние сме създали мита за това, че по звездите халдеите предсказали появяването на нов голям цар. В този мит се разказва, че на небосклона се появила опашата звезда, наречена Витлеемска. Всъщност в съзвездието Риби се създала аномалия и небето трепнало, внезапно се изместило. Тримата влъхви тръгнали на 17 април 5502 българска година. (7 год. пр. н.е) (Съществува спор кога точно е роден Исус. Според последни данни на учените и някои езотерични текстове това не става в годината, която се приема за начало на днешното летоброене, а седем години по-рано. Съществуват и други версии за рождената дата на Исус и всеки според своята логика и доказателства посочва различна дата.) Всеки един от тях носел различен дар. Те били българи, но както всички тумири нямали имена, затова са останали в историята както различните народи ги наричали. Древните народи нарекли единия от тях Херпестат, същия гърците нарекли Мелхиор. Втория нарекли Яздегарт, гърците му дали името Каспар. Третия древните народи нарекли Перознад, а гърците му дали името Балтазар. Тези тримата били олицетворение на източната мъдрост и най-дълбоко пазените тайни в света. Те всъщност представлявали саракта и това място. Те се движели и били направлявани от орендата и звездите, както се казва в легендата. Когато стигнали Юдея, те се срещнали с тамошния цар, който се наричал Ирод Велики. Предупредили го за целта на своето пристигане. Ирод, макар да не бил юдей, бил подкрепян от колобрите. Те му помогнали за построяването на всички храмове, дворци и за укрепване на царството му.

Тумирите открили току-що родения Христос в един обор. Всеки един от тях носел различен дар и според това, към кого се насочело бебето, такъв щял да стане. (От този обичай води началото си днешния български народен обичай, известен като прощъпулка.) Първият от даровете бил злато, то олицетворявало вечността. Ако бебето посегнело към златото, това означавало, че ще стане цар, че ще бъде от боилите. Вторият дар бил смирна. Тя се използвала при балсамиране и лекуване. Била скъпа точно колкото златото и се обменяла като злато. Ако Исус посегнел към смирната, това щяло да означава, че ще стане лекар, но не такъв, който да лекува телата на хората, а техните души. Това означавало, че ще стане мъдър човек и ще бъде тумир. Третият дар, който носели със себе си влъхвите, бил тамян. Това била смола, също скъпа колкото златото, с нея прикадявали, за да пречистят дадено място и да призоват бог. Тамянът означавал, че детето ще стане жрец или ще бъде колобър. Но Исус, вместо да се насочи към един от даровете, посегнал и взел всичките дарове. Влъхвите се разочаровали и решили, че това е най-обикновено дете, което иска да държи всичко в ръцете си, и че това е от егото на детето и тъкмо когато се готвели да се връщат, Исус погледнал даровете, а след това захвърлил и трите. Влъхвите се стъписали, не можели сами да определят какво означава това и се притеснили. Те прозрели мъдростта на детето и видели как то скъсало с егото си. Така те разбрали и потвърдили неговата божественост. Уговорили се с Йосиф и Мария. Скоро влъхвите се върнали през Йерусалим и казали, че са открили това, което търсили. Ирод изчакал да си тръгнат и избил всички младенци, защото се притеснил от това пратеничество и помислил, че колобрите оттеглят подкрепата си от него. Мария и Йосиф обаче напуснали Юдея и скрили детето в Египет. Сред хората съществуват няколко мнения за това, което станало след това. Едни смятат, че влъхвите откраднали Исус и го отвели със себе си още преди Ирод да избие младенците. Други твърдят, че след като Мария и Йосиф избягали в Египет, от там сме го взели. Според трети, като разбрали каква горка участ очаква Исус, Мария и Йосиф сами го дали на влъхвите, а изиграли пред останалите бягството в Египет, а легендата за Египет е измислена, за да заблуди Ирод. Както и да е, важното е, че Исус се появил в Юдея, когато бил на тридесет години. Преди това той е бил тук при нас и е научил всичко, което трябва да знае.

Иса е бил тук, но не е стоял при нас през цялото време. Монасите от будисткия манастир в Ле все още могат да ти покажат дървото, под което Иса е проповядвал. Много хора смятат, че тези години Иса е бил в Египет. Той наистина е бил и там, но много повече от времето прекарва тук, в планините, и при нас. Може би затова, ако някой ден се запознаеш по-добре с неговото учение, ще проследиш тънката нишка, която свързва неговите думи с тези на Шакя Муни.

Евреите обаче се оказали неподготвени за неговите думи и за нивото на учението, което той им свел, и го разпнали на кръста. Неговите ученици, които се наричали апостоли, след това извратили думите му и насочили учението му в друга посока. Имало и хора, които опитали да запишат истинските думи на Иса, но скоро техните гласове били заглушени…„

откъс от историческата поредица „Тангра“

Понеже дошли от изток, евреите решили, че са от Персия и ги нарекли Тримата влъхви

– Евреите го наричат Исус Христос, а ние му казваме Иса. Той е бил колобър. Още като се родил, ние сме получили знак. Орендата ни подсказала, че се е родил изключителен учител. Колобрите изпратили цели трима тумири.

– Махатми?

– Да, индийците ги наричат махатми, а останалите народи – влъхви. Влъхвите са мъдреци и понеже те идвали от изток, евреите решили, че са от Персия и ги нарекли така – Тримата влъхви. Матей в своето евангелие разказва, че това били халдеи. Понеже нямало как да обяснят пророчеството на колобрите, ние сме създали мита за това, че по звездите халдеите предсказали появяването на нов голям цар. В този мит се разказва, че на небосклона се появила опашата звезда, наречена Витлеемска. Всъщност в съзвездието Риби се създала аномалия и небето трепнало, внезапно се изместило. Тримата влъхви тръгнали на 17 април 5502 българска година. (7 год. пр. н.е) (Съществува спор кога точно е роден Исус. Според последни данни на учените и някои езотерични текстове това не става в годината, която се приема за начало на днешното летоброене, а седем години по-рано. Съществуват и други версии за рождената дата на Исус и всеки според своята логика и доказателства посочва различна дата.) Всеки един от тях носел различен дар. Те били българи, но както всички тумири нямали имена, затова са останали в историята както различните народи ги наричали. Древните народи нарекли единия от тях Херпестат, същия гърците нарекли Мелхиор. Втория нарекли Яздегарт, гърците му дали името Каспар. Третия древните народи нарекли Перознад, а гърците му дали името Балтазар. Тези тримата били олицетворение на източната мъдрост и най-дълбоко пазените тайни в света. Те всъщност представлявали саракта и това място. Те се движели и били направлявани от орендата и звездите, както се казва в легендата. Когато стигнали Юдея, те се срещнали с тамошния цар, който се наричал Ирод Велики. Предупредили го за целта на своето пристигане. Ирод, макар да не бил юдей, бил подкрепян от колобрите. Те му помогнали за построяването на всички храмове, дворци и за укрепване на царството му.

Тумирите открили току-що родения Христос в един обор. Всеки един от тях носел различен дар и според това, към кого се насочело бебето, такъв щял да стане. Първият от даровете бил злато, то олицетворявало вечността. Ако бебето посегнело към златото, това означавало, че ще стане цар, че ще бъде от боилите. Вторият дар бил смирна. Тя се използвала при балсамиране и лекуване. Била скъпа точно колкото златото и се обменяла като злато. Ако Исус посегнел към смирната, това щяло да означава, че ще стане лекар, но не такъв, който да лекува телата на хората, а техните души. Това означавало, че ще стане мъдър човек и ще бъде тумир. Третият дар, който носели със себе си влъхвите, бил тамян. Това била смола, също скъпа колкото златото, с нея прикадявали, за да пречистят дадено място и да призоват бог. Тамянът означавал, че детето ще стане жрец или ще бъде колобър. Но Исус, вместо да се насочи към един от даровете, посегнал и взел всичките дарове. Влъхвите се разочаровали и решили, че това е най-обикновено дете, което иска да държи всичко в ръцете си, и че това е от егото на детето и тъкмо когато се готвели да се връщат, Исус погледнал даровете, а след това захвърлил и трите. Влъхвите се стъписали, не можели сами да определят какво означава това и се притеснили. Те прозрели мъдростта на детето и видели как то скъсало с егото си. Така те разбрали и потвърдили неговата божественост. Уговорили се с Йосиф и Мария. Скоро влъхвите се върнали през Йерусалим и казали, че са открили това, което търсили. Ирод изчакал да си тръгнат и избил всички младенци, защото се притеснил от това пратеничество и помислил, че колобрите оттеглят подкрепата си от него. Мария и Йосиф обаче напуснали Юдея и скрили детето в Египет. Сред хората съществуват няколко мнения за това, което станало след това. Едни смятат, че влъхвите откраднали Исус и го отвели със себе си още преди Ирод да избие младенците. Други твърдят, че след като Мария и Йосиф избягали в Египет, от там сме го взели. Според трети, като разбрали каква горка участ очаква Исус, Мария и Йосиф сами го дали на влъхвите, а изиграли пред останалите бягството в Египет, а легендата за Египет е измислена, за да заблуди Ирод. Както и да е, важното е, че Исус се появил в Юдея, когато бил на тридесет години. Преди това той е бил тук при нас и е научил всичко, което трябва да знае.

Иса е бил тук, но не е стоял при нас през цялото време. Монасите от будисткия манастир в Ле все още могат да ти покажат дървото, под което Иса е проповядвал. Много хора смятат, че тези години Иса е бил в Египет. Той наистина е бил и там, но много повече от времето прекарва тук, в планините, и при нас. Може би затова, ако някой ден се запознаеш по-добре с неговото учение, ще проследиш тънката нишка, която свързва неговите думи с тези на Шакя Муни.

Евреите обаче се оказали неподготвени за неговите думи и за нивото на учението, което той им свел, и го разпнали на кръста. Неговите ученици, които се наричали апостоли, след това извратили думите му и насочили учението му в друга посока. Имало и хора, които опитали да запишат истинските думи на Иса, но скоро техните гласове били заглушени.

Сега разбираш защо възкресението не е чудо. За човек, запознат с техниките на йога, не е било проблем да изпадне в състояние, което наподобява смърт. Много от индийците вярват, че той умира много по-късно, след като на тридесет и пет години се завръща от Палестина, живее в Индия, Тибет, пребивава и тук. Много от индийците смятат, че тялото на Иса е погребано в „Гробницата на мъчениците” в град Шринагар.

Много от християните наричат тази земя „Царството на презвитер Йоан” и смятат, че в нея струи фонтан с жива вода, даряваща вечна младост.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Има една пещера, в която се съхраняват всички знания на света

–  Елините се смятат за най-учените и умни хора, но това, което те знаят за света, е отделено от живота. Те като че ли тепърва откриват света и се възхищават от откритията си. В сравнение с тях нашето знание и мъдрост са древни. Ние, тумирите, сравнени с елинските философи сме като мъдри старци. Те са деца, учудващи се и гледащи на света с широко отворените си очи. Понякога са шумни, понякога се карат и плачат. Гърците се смятат за много умни, римляните са техни наследници, но това не е съвсем вярно. Още шумерите, по-късно и египетските жреци също могат да се похвалят със знанията, които са дали на света. Китайците също имат големи философи. Ние винаги сме търпели по-младите от нас народи и сме им помагали, без те да забележат. Ние, тумирите, винаги сме стояли в сянка, но сме търсели умните хора и сме им помагали, за да могат по-бързо да минават през трудните си периоди. Винаги сме се опитвали да учим хората на добро. Но нашите знания многократно превъзхождат знанията на другите тумири.

Не издържах и грубо прекъснах стареца.

– А има ли място, където да се съхраняват тези знания?

– Да, в главите на всеки един от седмината тумири – отговори той.

– А има ли място на земята, в което да става това? – продължих аз.

– Да, има една пещера, в която се събират всички знания на света. Тя се намира в най-високата, Златната планина.

– А вие били ли сте някога там? – продължих да настоявам с любопитството си.

– Говори се, че там има много книги, керамични и каменни плочи, има папируси, брезова кора, върху която се е пишело.

Старецът като че ли се сепна от унеса си и сякаш моят въпрос едва сега достигна до съзнанието му.

– Да, бил съм в тази пещера, но знаеш, че там могат да влизат само колобрите и ние, тумирите, а ние сме слепи. Тези знания ние не ги събираме за себе си, това са знания, които събираме за хората. Ние знаем много повече от това, което е затворено в пещерата.

Тези думи събудиха интереса ми и аз продължих да се интересувам:

– А кой знае къде се намира тази пещера? Ако стигна там, кой ще реши дали да вляза? Кой живее там?

Старецът се изненада от страстта, с която питах. Той като че ли се притесни от това да не ми е казал нещо повече и се сви. Продължи да ми отговаря кратко сякаш се уплаши, че целта на въпросите ми може да бъде да потърся и да похитя нещо от пещерата. Затова вече много по-сухо той каза:

– Само най-старшият колобър, водачът на всички колобри – канът колобър, може да те допусне в пещерата, но той има определени знаци, по които се добира до нея. Когато в тази пещера ходи тумир, той оставя своя водач отвън и следва някой колобър. Досега никога в пещерата не е влизал зрящ човек. Ние, тумирите, сме слепи в тоя свят, а колобрите виждат в този свят, но истинският им взор всъщност е насочен към другите светове. Ето защо ти казвам, че в пещерата не е влизал зрящ човек.“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Тангра изпратил на българите най-голямата сила – орендата

„Според едно древно българско сказание Тангра изпратил на българите най-голямата сила – орендата, тя трябвало непрекъснато да напомня на българите за Тангра. Тази сила е в основата на голямата сила на българите. Орендата е чудна сила, тя няма нищо общо със силата на другите народи. Те също познават вътрешната сила, но при тях тя не е с божествен произход. Личната сила те смятат, че е някаква човешка сила, но Тангра не им е разкрил божествената връзка, както е направил с нас, българите. На нас Тангра ни е разкрил как вътрешната ни сила да се слее с вътрешната сила на Бог, а неговата вътрешна сила е орендата. Орендата е част от нашия Път на извисяване, нашия Път на придвижване напред, тя е нашият духовен Път. Но орендата в същото време е и нещо повече, тя определя Пътя на движение на всеки един българин. Орендата предопределя съдбата на всеки български воин. Орендата не е само божия воля, тя дава свобода на всеки воин да има свободна воля. Тя дава свобода и не задължава българите, давайки им достатъчна свобода и свободен избор.

Орендата води българските воини по бойния и духовен Път. Това дали воинът ще допуснете тя да го води в живота му зависи изцяло от него. Тази сила е върхът в търсенето и проявите на така наречената „свободна воля”. Само воините притежават свободна воля и могат да се докоснат до орендата. Повечето хора нямат сила да приемат съдбата си и се страхуват от орендата, за тях е по-лесно да я отрекат. Това, че някой не признава Силата или се прави, че тя не съществува, не намалява съкрушителната й безмилостност.

Орендата води българите от седемте свещени рода и всеки, който е българин, притежава оренда. Щом човекът е роден българин, той завинаги остава такъв. Все пак има два вида българи – изявени и неизявени. Неизявените българи са тези, които имат оренда и тя ги води, но те дори не подозират за това. Дори да вярват в друг бог, да се нарекат с друго име или да се отрекат от себе си, те си остават българи и орендата продължава да ги води. Такива хора, ако приемат друга вяра, когато почувстват орендата, смятат, че ги води друг бог, но всъщност това е Тангра.

Източните народи наричат вътрешната сила – чи или ки, персите я наричат хварно, индусите – прана, християните – Свети Дух, а елините – пневма. Но всички тези народи преразказват за истинската сила или познават само някаква част от нея. И това кой и доколко да владее познанието за божествената сила зависи от колобрите – българските жреци на Тангра.

Тумирът като че ли се беше сетил нещо и вметна последните думи, но след това се върна към предишните си думи.

– Българите имат вярата, че орендата е толкова силна, че никога не изчезва. Ние смятаме, че каквото и да прави човек, каквато и вяра да приеме, както и да се нарича, с който и народ да се смеси, той запазва своята оренда. А орендата има следното свойство, тя може да стои скрита в продължение на поколения, но рано или късно се активира и избухва. А с това тя връща отново у човека познанието за истинското духовно учение на българите и истинския български бог – Тангра.

Има хора, които чрез делата си привличат орендата в себе си и й дават водещо място в живота си. Това са истинските българи. Те веднъж са българи, родени и притежаващи оренда, а после са хора на духа и на орендата – българи по Път и призвание.„

откъс от многотомната поредица „Тангра“

Познанието е като кама, колкото повече натискаш в другите, толкова трябва да вкараш острието в себе си

„– Освен голям военачалник, Соломон бил и много справедлив водач. Чувал ли си за неговите притчи?

Допреди малко не бях чувал за Соломон, а какво остава за притчите му. Поклатих глава.

– За да го контролираме, ние сме изпращали наши пратеници при него. Ние, колобрите, винаги правим така, изпращаме пратеници – тумир. В историята този пратеник е останал с името Савската царица.

– Савската царица? Нима има тумири жени? – изумих се аз.

Мъжът като че не чу въпроса ми, а продължи:

– Затова в историите се разказва колко мъдра и знаеща била тя, как двамата със Соломон се уединили и тя го изпитвала в продължение на дълги нощи. Разказва се, че Соломон налял вода, защото подозирал, че тя вместо женски има кози крака и копита. Всичко това закодирано е начин да се каже, че Савската царица била тумир. Казва се, че детето на Соломон, което по-късно управлява Юдея и Израил, е от нея. Тя го е родила и по-късно той се върнал да управлява Йерусалим. Тя го отгледала при нас и чак когато бил готов, се върнал да управлява Израил. По-късно именно той отново върнал кивота на завета при нас.

– Кивота!? – попитах аз.

– За кивота, юдеизма и Соломон ще ти разкажа по-късно. Сега ще ти кажа, че Авраам също е бил тук. Тук са били Зороастър, Мани, Патанджали, тези, които днес се смятат за богове…

Изведнъж поисках да попитам нещо, което ми се стори интересно.

– А от нашия народ много хора ли са идвали?

– Естествено, най-много.

– Моят учител Баяр бил ли е тук? Той ми е разказвал колко много е скитал по света.

Мъжът не отговори, той ме погледна с умните си очи, но в тях прочетох твърдост и разбрах, че няма да ми отговори. Тогава ми хрумна нещо друго.

– А, учителю, от хуните имало ли е хора, които да посещават това място?

– От хуните не е имало хора, които да идват тук, но е имало пратеник, който сме изпратили при тях. Той се срещнал с кана на хуните Каратон. Занесъл им познание за това как да водят битки и да обединят степните народи. Познанието не е като нож, да има тъпа и остра страна, то е като кама. Колкото повече натискаш в другите, толкова трябва да вкараш острието в себе си.

Това го бях чувал, когато Баяр ми беше разказвал за Пътя на воина.

– Та този наш пратеник имал за задача да помогне на хуните да станат велик народ, защото преди това те били един от множеството народи на необятната степ. Разбира се, сред тях се появили още добри военачалници: канете Каламбер, този, когото наричали още Баламбер и Щчек Алп, Донат и неговият син Алп Бий, който пък после чрез делата си започнали да наричат кан Арбат, кан Дере, Улдин. Синът на Алп Бий – Каратон, също като предците си бил силен и волеви човек. Той бил смел и с твърда десница и в същото време спокоен и справедлив. Именно него ние избрахме, за да създаде кодекса и законите на степните воини. За съжаление скоро след това той почина и така знанието остана като нож, но бяхме загубили ефеса (ефес –гард, предпазител). Каратон остави четирима сина: Руа, Октар, Муенчак и Ойбарс. Насочихме своите усилия към третия от братята, Муенчак, който беше урус-таркан при Каратон. Прескочихме най-големия брат, защото той беше много импулсивен и жесток, човек с твърда воля, но подвластен на славата и искащ да притежава властта. Най-големият брат се нарича…

– Руа – казах аз.

– Да, Руа.

– Той сега е кан на хуните.  А, учителю, не са ли стремежът към слава, твърдата воля и десница и стремежът към власт нещата, които правят всеки владетел велик? Защо не харесвате Руа?

С тъжна гримаса Баян каза:

– Така е. Точно това са качествата, които правят владетеля голям, но не и велик. За да си велик, освен всичко това, трябва да имаш и човечност. Човечността е много важна. Да не забравяш никога, че макар и владетел на много хора и техните души и съдби, ти си човек като тях. Да не летиш сред облаците, да не забравяш, че и ти си смъртен. Човечността е тази, която смекчава десницата ти и те кара да бъдеш добър с хората. Може би точно това не притежава Руа. Той ще направи хуните велики, но няма да бъде запомнен като велик кан само заради това, че не е човечен.“

откъс втора книга „Ат“ от поредицата „Тангра“

Защо днес Светият граал е една от най-строго пазените тайни?

„– Тази чаша не е за теб. Ти беше само неин приносител!

– Вие откъде знаете, че е така? Тя ми беше дадена от един свят човек. Щом я е дал на мен, това означава, че трябва да е в мен. – На Авитохол не му хареса това, че магът бе решил, че чашата вече не му е нужна. – Искам си чашата!

Бероес не беше доволен. Той бръкна в някоя от диплите на робата си и от там извади чашата, върна я на българина, без да каже нито думичка. Авитохол я взе, помилва топлото дърво и това го успокои. След това я закачи на бойния си колан, където бе стояла толкова много време.

– Това е най-ценната чаша! – каза Бероес след малко. – Тя е участвала в церемониите на всички народи. Тя е била позната на скитите. Те смятали, че в нея техният бог им изпраща благодатта си. Тази чаша е вземала участие в церемониите на шумери, вавилонци, халдейци, египтяни, още от най-ранните дни на света. Тя е била почитана в Елада и Тракия. Това е чашата на боговете. Същата чаша е била пратена на Христос.

– Това ли е Чашата? – попита той.

– Да! – кимна магът.

– Може ли чашата да е дадена на Христос от тримата влъхви, които го посещават?

– Да! – каза магът.

Авитохол вече знаеше, че тримата влъхви не са били нито персийци, както смятаха повечето, нито са били от различни народи. Тримата влъхви бяха колобри или тумир. Те бяха българи. Посветени. Точно те бяха занесли чашата на Христос. Четиристотин години по-късно бяха дали чашата на него. Не беше ли това знак? Авитохол вече беше сигурен, че това е Чашата.

– Тази чаша е присъствала на тайната вечеря, от нея пиели вино апостолите и самият Исус – каза магът. В нея по-късно Йосиф Ариматейски събира кръвта на разпнатия, умиращ Исус, когато той е прободен от Лонгин на кръста. Това е граалът или както тук го наричат сангреал – Светия граал.

Това обаче не е цялата истина. Тази чаша има много по-дълбок смисъл. Тя символизира идеята, че в света има един род, който е специално избран от Бог. Този род е свещен и трябва да бъде пазен от хората, като тяхно съкровище.

– Аз знам кой е този род – каза Авитохол. – Този род се нарича Дуло. Това е родът на българските владетели. Той е един от седемте свещени български рода.

– Именно с чашата, която носиш, е свързана нашата задача – каза магът. – Тази част от историята, свързана с чашата, е само материалната, но тази легенда има още много страни. Аз обаче искам да ти разкажа за една друга част от легендата за Светия граал. В християнската черква се говори, че той е бил потир. Във всеки християнски храм има такава чаша, с която се извършват церемониите. Черквата или не знае истината, или се опитва да я скрие.

Освен всички други начини, по които може да се разгледа Светият граал, има и още един и това е начинът на поколенията. Ти вече знаеш, че Исус и Мария Магдалина са били заедно.

След като Христос е разпнат на кръста, Мария се оттегля. Няколко човека застават зад нея и я извеждат от пределите на Юдея и Галилея.

– Тези хора юдеи ли са били? – попита Авитохол.

– Не! – каза Бероес. Авитохол не питаше случайно. Някаква идея назряваше в него.

– Може ли тези, които са извели Мария Магдалина, да са били като онези, които са му дали чашата?

– Да, мисля, че са били същите хора.

– Значи са били влъхвите.

Авитохол беше сигурен, че хората, извели и спасили Мария Магдалина, са били българи. Те са били тиуни. Едва ли слепите тумири или колобрите са можели за запазят Мария.

– Мария била бременна. В себе си тя носела дете, то било от Исус. Тази част от историята за граала разказва, че именно Мария Магдалина е Светият граал. Светата кръв в нея е кръвта на Спасителя. Корабът с Пазителите и Мария акостирал на южния бряг на Галия, някъде в Лионския залив. След време Мария Магдалина родила момиченце. Именно братята на Исус и Мария Магдалина и дъщеря й можели да претендират за това да са наследници и да познават в най-голяма точност учението на Исус. Черквата обаче ги унищожила и никъде не ги споменава. Днес граалът е една от най-строго пазените тайни. От този момент родът на Христос и Мария имали само по една дъщеря. Те се женели за Пазителите. С времето пазителите намалявали. От известно време тази тънка нишка е заплашена да бъде прекъсната…“

откъс от поредицата „Тангра“