Когато не си готов, искаш да научиш тайната, а когато можеш да я научиш, вече не желаеш това…

„Едно от най-съкровените ми желания през целия ми живот освен останалите цели, които преследвах, беше това да вляза в кулата на древните и с пълни шепи да черпя знания направо от първоизвора. Тази моя мечта ме владееше още от времето, когато се обучавах в корпуса на багатурите. Сега като се спрях на едно място, си дадох сметка, че по време на цялото си пътешествие бях носил тази своя мечта със себе си. Издирването на книги и събирането на знания от всички места, до които достигнах, също бяха част от тази мечта. С времето израствах в йерархията на българската държава. Вече бях един от тримата, които имат право на достъп до кулата. Така че на пръв поглед мечтата ми се изпълни. За съжаление, постепенно с времето загубих интерес към кулата на древните. Разбрах, че изстраданото знание е много по-истинско и ценно дори от най-мъдрите слова, пък били те и прочетени от първоизточника. Нашият народ имаше много хубава поговорка за такъв случай: “Поставен ум в глава не стои”.

Въпреки че имах право да науча местоположението на кулата, да чуя нейната истинска история и да получа достъп до нея, аз нито веднъж не попитах за това колобър боила. Не исках да се разочаровам, ако се окаже, че кулата вече не съществува. Животът ми досега беше протекъл като на воин – просто и целеустремено. Не желаех да обърквам духа си с една толкова голяма тайна, каквато представляваше кулата. Знаех, че научаването на тази тайна ще промени живота ми, а аз не желаех това. Бях благодарен на колобър боила, че нито веднъж не ме принуди да науча нещо, което не желая. Така разбрах, всеки човек има нужда от тайна по време на живота си и със загубване на тайната се отнемат и част от мечтите му. Парадоксът се състоеше в това, че когато не си готов, искаш да научиш тайната, а когато можеш да я научиш, вече не желаеш това. Може би това беше най-голямата тайна на кулата.“ – откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Не те ли вълнува животът, не те ли омагьосва, значи вече не живееш…

„С колобър боила разговаряхме много. Всеки разговор с него беше крачка в моя духовен път. Той много обичаше да ме провокира. Така един ден той ме попита:

– Какво според теб е най-важното нещо в живота на хората?

Замислих се какво наистина е най-важното нещо за мен. Разбира се, честта и бойното изкуство. Докато се замислих има ли нещо друго, колобър боилът отговори сам на въпроса:

– Вълнението. Не те ли вълнува животът, не те ли омагьосва, значи вече не живееш, дори да си жив. – След тези думи, той посочи неопределено наоколо. – Виж повечето младежи – те са мъртви. Могат да се събудят, но те не познават нищо друго освен съня. Има право да ги събуди само човек, който ще поеме отговорност за тях и ще им опише реалността, превръщайки се в техен учител. Все пак изборът дали да си на топло и сигурно, или да изкрещиш и да тръгнеш по студения път, трябва да бъде личен и осъзнат.

– Това ли е най-важното? Да се събудим? – попитах изненадан, защото никога не бях разглеждал живота от тази гледна точка.

– Да, а след това да тръгнеш след мечтите си. Не след целите, защото целите си ги поставяме сами и само пречат да видим мечтите си. Най-важното за един човек е да мечтае. Едва тогава той започва да се различава от животните и става Човек.

(…)

Друг път попитах колобър боила: „Може ли чрез Тангра да разбера бъдещето?“

– Защо ти е да знаеш бъдещето? Тангра разкрива на всеки воин какво е бъдещето на душата. Защо би те интересувало какво ще се случи в този земен живот? Ти трябва да си готов да посрещнеш всички трудности като предизвикателства и изпитания, изпратени от Тангра. Как без препятствия можеш да изградиш и калиш душата си на воин? Какво би представлявал животът ни без трудности? Какъв ще е смисълът от него, ако знаеш какво ще се случи? Никой нормален човек не би искал да знае съдбата си. Повечето хора очакват, че ще чуят добри неща. Но ако научиш, че всичко, което правиш, е безсмислено, какво ще правиш тогава? Как ще живееш? Откъде ще намериш сили, за да продължиш? Това ще означава животът ти да остане без най-ценното си очарование – изненадата. Затова Тангра е велик, защото никога не би ни казал бъдещето. Той знае, че ние като воини никога не бихме се унизили до такава степен, че да го питаме за бъдещето. Само слаби, несигурни и несериозни хора биха искали да научат бъдещето. Те си играят на мистика, защото им е скучно да живеят и така си губят времето. Съобразявайки се с предсказанията, те ги сбъдват и унищожават смисъла от тях…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто