Tag Archives: колобър

Всеки човек или предмет оставя следи в света на ароматите…

Орендата може да се възприема по различни начини. Аз притежавам способността да я възприемам като миризма. Да! Виждам, че си изненадан. Аз възприемам света чрез ароматите. Целият свят е изграден от аромати. Всеки предмет мирише, всяко вещество има някакъв аромат, но аромат имат и емоциите, и дори мислите. Когато застана пред някой човек, аз възприемам аурата, излъчването му, освен като светлина и като аромат, мога да помириша не само тялото на човека, но и неговата душа и мислите му. Всеки човек, не просто тялото му, а цялата му същност има определена миризма. Тя е неповторима. Когато ти се разколебаеш, аз дословно го надушвам. Това умение е нещо, което ми е много полезно.

Момчето слушаше внимателно.

– И искаш да кажеш, че ти помириса това, че се колебая?!

– Да. Аз го видях, защото орендата, освен като аромат, може да се възприема и като светлина, колобрите имат такива способности. Обикновените хора и воините усещат орендата като предначертание и я виждат едва след като погледнат назад към нещата, които са им се случили, и направят анализ на живота си.

Всеки човек има собствен аромат и мирише по различен начин. Никога двама души не могат да миришат еднакво. Човек, когато се развива, променя аромата си, колкото по-възвишен е, толкова по-деликатен е ароматът му. Малките, егоистични същества, низките духом миришат много сходно, защото те не познават и не са развили себе си, собствената си индивидуалност. Такива хора по-скоро вонят. Те са като свине, дори всяко прасе да мирише различно, това не се усеща, защото всички те, вкупом, миришат на кочина. Това как изглежда човекът на външен вид няма нищо общо с това как миришат същността и душата му. Има млади, красиви момичета, които отвътре вонят на прокиснало, на леш и мърша, на кочина. Други жени са като букет цветя, ароматен, упойващ аромат се носи от тях. Има стари хора, които миришат по-приятно от младежи. Грозни жени, които ухаят, и красиви, които не са за мирисане.

Откакто станах колобър, аз много се промених. Вече възприемам света като сбор от аромати, те са навсякъде, пропили са всичко. Тези аромати не изчезват никога напълно, всеки човек или предмет оставя следи в света на ароматите. Те са като малки светещи паяжини, приличат на блестяща диря, която охлювите остават сутрин в степта.

откъс от поредицата „България“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество

– Откъде дойде любовта Ви към дедите ни и защо решихте духовността, която извира от Вас, да я облечете точно в история?

– Аз съм предимно разказвач и с история започнах да се занимавам случайно. Изучавах я в продължение на 20 – 30 години и осъзнах, че не е разказана добре, че е непозната, че ние сме отсъстващ народ. Разбрах, че сме народ, който смята, че знае историята си, но всъщност изучава тази, разказана от враговете му. Тя често е тенденциозна и манипулирана. Нашите владетели са представени в учебниците като двуизмерни образи, а аз се опитвам да ги опиша триизмерни, живи, да представя техните решения, драмите, които са преживели. Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество.

– Твърдите, че много неща в историята ни имат обяснение чрез познаване мисията на родовете?

– Да, така е! Някога номадските народи са създавали империите си по еднакъв начин. Винаги владетелският род се разполага в средата. Това място при българите се нарича оба, а по-късно тюркските народи заимстват и го наричат орду или орда. Около владетелския род се разполагат останалите родове, които са били като щит за владетелския род. При българите родът Дуло е богоизбран и само той има право да ръководи. Останалите родове никога не воюват за властта, а напротив, те я пазят, докато се появи водач от Дуло. Така става с Крум, който идва от Авария с брат си, казва, че е българин от рода Дуло и останалите родове му дават властта.

Самуил например е първият представител на Вокил. Той е бил изключително коректен, заема престола чак когато всички владетели от Дуло са умрели. Именно затова мести и столицата, тъй като няма как владетел от Вокил да управлява в престолнината на Дуло.

Въстанието на Асен и Петър също е доказателство за това как Вокил винаги помагат и подкрепят Дуло, неговото начало е поставено в Странджа Сакар. В този момент те са в Търново и заявяват, че са български царе. За историците е необяснимо, но е толкова ясно. Винаги Вокил са бранителите, те подават по периферията (в случая Странджа и Родопите), а наследниците на Дуло (Асен и Петър) се появяват в обата (Търново) и поемат властта.

Имаме и владетели, които са мултиплицирали драмата си върху целия народ. Такъв е бил княз Борис I Михаил, при който неуспешните опити да води войни и мечтата да е велик владетел прерастват в първата национална катастрофа за българите. Тогава се избиват 52 български рода, които са били елитът на България.

В историята ни всичко има обяснение, но никой не я разглежда от позицията на родовете. Мисията на всеки един от тях обяснява толкова неща, за които днес ние само гадаем. Не знам как може историците да не ги виждат, да не знаят какво е оренда, какво е тумир, какво е тангризъм, какво е Българския Бог.

– Твърдите, че днес всеки може да проследи рода си до тези седем. Как става това?

– Да, всеки един от нас е тук, защото е наследник на някой от тези родове. Но не е достатъчно да е само по кръв, трябва и да е по оренда.

– А какво е оренда?

– Орендата е връзката, която е съществувала между Бог и владетелите ни, но и целия ни народ. Тя е много фина и деликатна. Изразява се в това да правиш поредица от неща, но не ти е ясно защо. В ежедневието те ти се струват хаотични, не ги осъзнаваш, но след време разбираш, че са подредени много правилно. Аз съм човек на духа и орендата и се опитвам деликатно да ходя в света на силата, защото той е храм. Просто да премина, да огледам и да опиша. Средновековните писатели са смятали, че за да опознаеш Бог, за да бъдеш близо до реалността, до тук и сега, трябва да имаш малко его и много от всичко останало. Докато пиша, аз се опитвам да дам малко от себе си и много от Бог, за да може читателите да видят много от Бог и малко от мен, да не изкривявам нещата.

– Звучи така, сякаш навлизаме в саракта…

– Да! Всеки истински българин, роден не по кръв, а по оренда, по дух, „светла глава“ се докосва до саракта. Свещената земя на българите не е строго фиксирано място, а зависи от това как го изграждаме. По-точно колобърът във всеки един от нас гради саракта, тъй като истинският българин носи колобъра в себе си.

– Доста добре описвате шаманството в „Тангра“, откъде почерпихте сведения?

– В България има родове, които са змейски. При тях жените са били вещерки – лекували са, предавали са знания, много често са били акушерки, можели са да леят куршум, да гадаят. Аз смятам, че в нашето народно творчество е запазена голяма част от българския тангризъм, но е представен кодирано. Пример е фактът, че в България има много песни, в които се разказва за медно гумно със златен стожер. Но за да разбереш защо стожерът е златен, защо тугът трябва да е златен, какво е медното гумно, трябва да имаш особени познания. Аз се опитвам да представя уникалността на народното ни творчество, да обърна внимание на знанието, което носят песните ни. Във всички тях се крие истината за начина на живот на българите. Някога се е смятало, че на седем места в България трябва да се изградят капища. Предназначението им е на духовен щит, който да пази българите. Тази идея тумир после пренасят в нашето християнството, което е продължение на езичеството без особени промени. Вече над 30 години събирам информацията за седемте гумна със златен стожер. Чрез тях могат да се разберат и идеите на Крум, както и на другите наши владетели да владеят Константинопол и да забият копието си в златната му порта. Едното гумно се смята, че е било на река Берегалница в днешна Македония, другото е било в Овча купел, днес София. Като се проследят гумната, се вижда, че вървят по периферията на държавата, не по обата. Плиска е славянското име на града, който някога се е казвал Абоба, произлизащ от оба. Интересно обаче е къде е било централното, най-главното гумно.

Смята се, че в един сандък са събрани всички регалии на българите и са изпратени в Рим, но корабът катастрофира. Днес сандъкът е намерен в град Терасчина в храма, но е не се знае къде са отишли регалиите.

– Разкажете ни малко повече за тумир и колобрите.

– Някога е имало секта, която се наричала тумир. Тези хора са знаели историята на българския народ и са я разказвали. Били са седем души и всеки един от тях е стоял по 1 година в чертозите на кана ювиги. Слушал (тумир са били слепи) е какво се случва и на големи празници седемте тумири се събирали и всеки започвал да разказва историята последователно. Така я сглобявали цялата. Тумир винаги са се движили с малко момче, което да ги води. По-късно тази секта е продължена в България до XIX век от слепите гуслари. Те са разказвали цели епоси за българската история.

Нашите тумири и колобри са разпределили мисията на българите на няколко различни народа и са ги накарали да сънуват част от сънищата ни. Днес това са украинците, руснаците, хърватите, турците или по-точно тюрките от рода Ашина (Кайъ), германците, британците, французите. Във всички ученици на династията Дуло се наблюдава стремеж към Константинопол. Изведнъж този стремеж е пренесен в рода Ашина, чиито днешни наследници са турците. Твърди се, че Тангра бил турски бог, но доколко е така? Аз проследих владетелите от рода Ашина до началото, където става ясно, че те са ученици на Дуло. Повече от ясно е, че отново имаме пренасяне на мисията на българите върху други народи. Например от рода Ашина са: Ченгизидите, Моголите, които властват в Индия, родът Огуз, всички, които управляват Златната орда, владетелите на Крим и Северното Черноморие от рода Гираи. Ашина са и владетелите на почти всички средноазиатски народи. Родът Кайъ също е Ашина.

– А защо е този стремеж към Константинопол, какво има там?

– Загадъчен е, но Крум казва, че именно там трябва да се забие седмото копие, т.е., че там трябва да бъде седмото гумно със златен стожер. Явно той е знаел къде трябва да бъдат разположени, за да стане съвършен духовният щит на българите.

– Имате категорично становище относно създаването на българската държава, бихте ли споделили?

Не може да се каже, че една държава съществува от момента, в който някой я е включил в някакъв договор. В 680 и 681 г. нищо особено не се е случило и тогава не е началото на българската държава, нито на българите. А истинското име на Кубрат е било Куртбат („бат“ идва от това, че е бил старши) Кюнграт (името на майка му). Той е наследник на Дуло по баща, но майка му е от рода Ашина, който тогава е Кюнграт. Във византийските източници остава под името Кубрат, тъй като е било по-лесно за произнасяне и изписване. Той не създава България, тя му е подарена от неговия чичо Сибир кан, който е брат на майка му. Това става, когато се разпада Тюркутският каганат и Сибир кан дава цялата западна част на синовете на Албури, тъй като те са нейни наследници.

– Казват, че в рода Ви е имало и еничари…

– Днес еничар се превърна в мръсна дума. Смисълът, който се влага, е на ренегат, завърнал се да мъсти, но истината е малко по-различна. Безспорно еничарите са били насилствено помохамеданчвани, но голяма част от тях, след като стават елитът на нацията, не си променят вероизповеданието. Всички те били посвещавани в една секта в исляма, която се наричала бекташи. Това бил суфи ислям, който много се различавал от сунитския ислям на останалите османци. Това означава, че тази пропаганда не е била толкова проста и елементарна, колкото някои хора днес се опитват да ни внушат. Друго нещо, което не се знае, е, че след като се пенсионират, еничарите са се връщали по родните си места. Според мен някои от тях оставали скрити християни. Голяма част от черквите в България по онова време са построени с техни пари.

– Какво е мнението Ви за робството?

– Първо искам да кажа, че в България робство в смисъла на робство не е имало. В Османската империя робите са наричани кул или кулу, но българите са били рая. Не, че е било голяма привилегия, но поне са имали определени свободи. Имало е черкви, говорело се е на роден език, запазвало се е вероизповеданието. Били са принудително помохамеданчвани някои области, издевателствало се е над нас, но сме били рая и сме воювали. Не случайно сред българите е имало толкова много хайдути. Те не са се примирявали и предавали и не са били роби. Предпочитам днес ние да живеем достойно и да се смятаме за техни наследници, отколкото да се оправдаваме с това, че предците ни са били роби.

Все пак през тези 500 години ние сме съхранили своята идентичност и сме воювали с всички сили, за да оцелеем, а в момента сме овце. Днес ние спим, не приличаме на себе си, в България се появи нова категория хора – европейци. Те не са българи, дори когато са тук, техните мисли и дух са там, те мечтаят за Американската мечта и никога няма да се върнат.

– Имате предвид борбата за идентичност, за която говорите в поредицата „Тангра“?

– Да! От няколко хиляди години насам се води битка за идентичност. Ние скочихме в Европа като голи шарани в аквариум с акули – абсолютно неподготвени, наивни. Единствената мисия, която ни отредиха, бе на обслужващ персонал. Така от българи, от духовни същества, ни превърнаха в роби. В „Тангра“ се опитвам да обясня за тази борба за идентичност, за борбата между Ромулум и Варварикум. В момента се случва същото – западният свят, начинът му на мислене и на живот е превзел света. Американската мечта е пример за това как се воюва – като караш хората да мечтаят за твоя начин на живот. Но дали негрите там са добре, дали емигрантите са добре, няма значение. За съжаление, голяма част от българите днес са вперили взора си някъде другаде и не могат да разберат, че се мъчат да избягат, но от себе си. Не става обаче като промениш мястото, където отиваш. Да няма човек, да няма личност, да бъдем индивиди, сиви мишки, лесно маниполируеми – това е нещото, което те се опитват да ни наложат. Колкото обаче по-жестока е кризата на идентичност, толкова по-голям е шансът да се породи новото начало. И понеже сме в криза, смятам, че точно сега можем да създадем новото начало в света.

– А каква е връзката между Артур и Авитохол?

– Рицарските романи започват да се пишат X – XI век и се смяташе, че тогава е живял и Артур. Проучванията от последните 10 – 15 г. показват, че е властвал през V век в Англия. На Адриановия вал намериха камък, вкопан в земята, на който има надпис: „Тенгрийците бяха тук“. Доказва се вече, че народът на Артур не е от англичани, а от сармати – степни номадски воини. Английската история е на мнение, че Артур не е келт, че със сигурност е сармат, а на Запад сармати са наричали българите. Цялото рицарско въоръжение в Полша, Германия и във Франция е известно като „сарматско“. За хората може би тези факти ще прозвучат шокиращо, но все повече доказателства излизат в тяхна защита и именно на тях стъпвам, докато пиша поредицата „Артур“.

– В „Тангра“ давате много точно предположение къде се намира гробът на Атила…

– Гробовете на Атила и Чингис хан са най-търсените в света и все още не са открити.

Посветих много години в проучване на това къде може да е бил погребан Атила и смятам, че най-вероятно е станало на дъното на река Марош, там където се влива в река Тиса, близо до днешния град Сегет. В „Тангра“ съм описал как според мен е станало това.

– Пишете в подробности за граала – наследницата на Исус. Как се домогнахте до тази тайна?

– Още 30-ина години преди Дан Браун да напише своите книги, започнаха да излизат материали за Светата кръв христова и за Светия граал. Тогава взех участие в няколко диспута на тази тема. Днес се знае, че някои представители на рода на Меровингите носят кръвта на Исус и Мария Магдалена.

– Докосвали сте се до много ценни ръкописи, как се случи това, като не сте напускали България?

– Аз съм маниак на темата книги, особено стари, които носят оригиналната информация, и имам много такива. Събирам ръкописи и всичко ценно. Освен това работя с библиотеки от цял свят, а имам и много приятели в чужбина, които ми помагат с информация. На всички тях, а и на моите близки, съм благодарен, че ми подаряват от времето си, за да мога да следвам мисията си.

– Разкажете накратко за бойното изкуство Да Дао.

– Да Дао е наследник на древното българско бойно умение „Да“. Българите, както и номадските народи, са имали бойни изкуства на най-високо ниво. Ние сме предали знанието си на китайците, както и на почти всички западни народи. Японските бойни изкуства са изцяло производни на китайските.

Да Дао е контрапункт на всички бойни изкуства. При тях се спазва правилото, че за да победиш, трябва да имаш предварително подготвени готови решения. Затова бойците отработват удари и защити и могат да се нарекат „стратегически“. Аз обаче смятам, че всеки, който работи с готови решения, който не е адекватен по време на битката, е обречен. Боецът трябва да влиза в срещата така, че да е готов да реагира на променящата се действителност, тъй като нищо не е предварително очертано. Може всеки ден да се биеш с един и същ човек, но той всеки път е различен, защото вече е друг, нов. Затова не бива да се допуска никакво предубеждение. Да Дао (www.dadao.org) е създадено на основата на изграждане на тактически бойци, а не на стратегически. Боецът влиза в битката без готови решения, а с нужната нагласа и в момента я сътворява.

– Какво бихте казали на читателите на „Форум“, а и на всички българи?

– Надявам се, че моите книги ще помогнат на все повече българи да намерят път към себе си. Смятам, че само по този начин – като започнем промяната от себе си, можем да променим и отношението си към България и да я направим Велика.

интервю на Драгомира Георгиева за в-к „ФОРУМ“

1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи

За живота на Атила има разказани много лъжи. Една от тях е срещата му с папа Лъв І Велики, когато за пръв и единствен път римски папа посреща чужд владетел, пада на коляно пред него и моли за милост над Рим. Папата плаче и трепери от страх пред страховития владетел. Атила пощадява града и Италия, но отнема цялото злато на Ватикана. По-късно тази среща е разказана по съвсем различен начин. Рафаел в картината си („L’Incontro di Leone Magno con Attila“, 1514г., Рафаел Санцио да Урбино) рисува Атила като страхливец. Християните разказват лъжата, че като видял папата, Атила се разтреперил. В това време над главите на двамата мъже летели свети Петър и Павел и, признавайки тяхната мощ, а с това и силата на християнството, каганът на хуните се сринал на земята и запълзял пред папата. Тази сцена е типичен пример за това как истината може да бъде извъртяна и представена по съвсем различен начин.

В нашата история също много сражения са били „изкривени“ от хронисти. Това се отнася и до нашите християнски автори, които превратно са описали не само битки. Само няколко години след като насилствено ни е било наложено християнството, те пишат презрително за своите славни и достойни предци като за „онези варвари“, „езичниците“. Така превратно е разказана историята и за Владимир Расате, който отначало е описан като достоен и смел владетел, но когато се връща към отческата си религия, за него вече се говори като за куче, неверник, отстъпник и се използват всякакви обидни думи. Симеон и Борис също са описани невярно и превратно. В своите книги „България“ и „Покръстването“ ще се опитам да развенчая пропагандата на подобни лъжи, описани и внушавани ни най-вече от византийските и християнски източници. Неведнъж съм казвал, че за съжаление нашата история винаги е била писана от враговете ни. Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи, да я осветим със собствените си умове. Аз съм Токораз Исто, което означава „тумир“, но в същото време съм воин, колобър и кан. Последвайте ме в това пътешествие към нашите корени, за да разберем настоящето и да създадем бъдеще за себе си и децата си! Това бъдеще не е задължително да бъде свързано нито с територия, нито с държава, то е в саракта. Тази книга създава и възражда саракта на българите!“ – Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Истинският воин не служи на егото си, а го изгражда като свой противник и воюва срещу него

тангристки кръст„– Пътят на воина има някои дефекти, в основата на всички тях стои егото. Човекът тръгва и воюва чрез егото си, той постига целите си, но всички те са продиктувани от егото. Целта е да се преодолее егото, а не да се задоволява, защото, колкото повече му даваш, толкова по-силно става то. Егото на човек е безкрайно и е голямо, колкото е голямо въображението му. Истинският воин не служи на егото си, а го изгражда като противника си и чрез яснотата на своето разбиране воюва срещу него. Всяка частица от победеното его той превръща в аз. Така се достига до момента на преодоляване на егото.

Всеки човек има три начина, по които може да се справи с егото и разделението в себе си.

Пътят на колобъра е, когато противникът се преодолява с противоположното. На воина се противопоставя добрината и мъдростта. На силата и агресията се противопоставя любовта. Всъщност думата „противопоставя” не е съвсем точна.

Пътят на воина е да го преодоляваш със същото. Срещу воина противник се изправя друг воин.

Пътят на тумир е, когато нещата се изследват и човекът опитва да ги опише, изведе и осмисли. Пътят на тумир е Пътят на мъдростта.

Истинският българин е човек, който използва и трите подхода едновременно. В душата на всеки българин живее колобър, тумир и багатур. Символът, който изразява тази борба и това състояние, се нарича тангристки кръст.

Помни! Силата идва със смирението! Воинът е смирен! Той знае, че всяка победа, колкото негова, толкова е и на Бог. Има случаи, когато победителят го е направил без чест, но в повечето случаи този, който побеждава, го прави с чест, а другите умират в безчестие!

– Значи силата на воините се определя от правдата? – попита Ирник.

– Не, от Бог! Силата и правдата произлизат от смирението, от липсата на воина. Когато човек разбере, че е единен, но не само със себе си, а когато прозре, че е едно с Вселената.

shema_tangr_krust

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Копнеех някой ден името ми да остане втъкано в легендите на моя народ, да бъда най-великият воин

„В годината шегор, месец вечем, 5916 българска година от създаването на света, 407 година по Христа, моят учител багатур-багаинът Баяр, след като надълго и нашироко ми обясни как да се държа като млад български воин и какво трябва да правя, за да не петня честта на рода ни, ми връчи една кожена торбичка и ми заръча да открия и събера една определена билка, която трябваше да се намира в степта. Познавах тази билка, тя растеше навсякъде около юртите и то в изобилие. Тя беше нужна за приготвянето на мазило, с което да се налагат раните на бойците от нашето племе.

Багатур-багаинът водеше бойната група на нашия род, която трябваше да вземе участие в двубоите, провеждани по време на големия събор на народа ни. Всяка година разпръснатите родове и племена на народа ни се събираха на едно място. Тук, освен всичко друго, воините от различните родове премерваха сили помежду си. Мястото за празника се определяше от кана ювиги и колобрите. Този празник трябваше да покаже на Тангра, че сме оцелели след зимата, че народът ни е силен и готов за битки. Това беше начин да се преброи армията ни, воините от различните родове да се опознаят, да се сплоти народът, а върховният владетел на българите да затвърди властта си.

На този празник народът се веселеше и се извършваха жертвоприношения към бог Тангра. Провеждаха се ритуални борби, битки и игри, които също се приемаха като жертвоприношения към нашия бог. Бях на седем години, за пръв път имах право да присъствам на събора и да наблюдавам битките отблизо. Докато слушах моя учител, преметнах кожената торбичка на рамо и се заоглеждах като жребец, който са оседлали и тръпне да потегли на път, но не знае накъде. Слушах думите на по-стария воин и гледах с широко отворени очи. Всичко, което виждах, ме караше да тръпна от вълнение. Ноздрите ми се свиваха като на чистокръвен жребец. Бях преизпълнен с желание и енергия, бях толкова щастлив, че не ме свърташе на едно място, исках да побягна, да препускам, да живея. Исках да се впусна в някакво приключение, да ми се случи нещо интересно, нещо което тумир да разказват вечер край огнищата. Копнеех някой ден името ми да остане втъкано в легендите на моя народ, да бъда най-великият воин, да побеждавам врагове, змейове, да воювам, да обикалям света…

– Хъмм… – прочисти гърлото си багатур-багаинът и с това ме върна към реалността. Той се беше извисил над мен и ме гледаше със свъсени вежди, явно изисквайки цялото ми внимание. Тъй като бях все още малък, единствената работа, която имах, беше да се навъртам около бойците и да помагам с каквото мога. Багатур-багаинът не би ме търпял, но тъй като разбирах от билки и можех да масажирам и помагам при рани и натъртено, бях високо ценен от него и от нашите бойци. Освен това чистех, готвех, носех вода, грижех се за конете, не се оплаквах и вършех всичко с огромно желание, само и само да имам възможност да бъда близо до хората, които обожавах – бойците от нашия род.

Нямах баща и майка и бях израснал при своя дядо, който беше шаман на нашия род. Благодарение на него знаех толкова много за билките и лечението. Той ме беше научил да познавам всички билки, да мога да разговарям с тях, да зная кога е най-добре да ги бера и как. Тъй като дядо ми като шаман следваше собствения си Път, който често се разминаваше с Пътя на племето, през по-голямата част от времето, когато не бяхме в поселението, багатур-багаинът ме държеше в шатрата си, където се грижеше за мен като за собствен син.

– Синко – повтори моят покровител, явно решил, че не съм го чул първият път, – отиди в равнината около лагера и набери от билката, след което по най-бързия начин ми я донеси! Побързай, защото бойците ни имат нужда от нея!

После ме погледна втренчено и каза:

Помни, изграждането ти като воин започва от изпълнението на най-малките заръки! Не подценявай нито една задача, колкото и малка и незначителна да ти се струва! Върши нещата бързо и безупречно и знай, че от това зависи дали ще станеш велик воин, или ще си останеш най-обикновен боец!

 откъс първи том „Тохол“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Това не беше сблъсък между двама воини или два народа, а битка за благоволението и милостта на Тангра

Tohol_3D_New_small„В този момент осъзнах, че един срещу друг се изправяха двамата ни учители. Битките, които се провеждаха всяка пролет на събора, имаха за цел да умилостивят Тангра, да го подтикнат да изпрати нов живот на природата и племето. Те бяха жертвоприношение, молитва за здраве и успех. Чрез тях нашият бог изпращаше послание на народа си каква ще бъде предстоящата година. Чрез тях колобрите гадаеха какво ще се случи и добро или зло ще е то за народа на българите. Никой досега не беше чувал в тези битки български воин да е бил побеждаван от боец от друг народ. Хунът беше първият воин, който изглежда можеше да го направи и той щеше да се изправи срещу най-добрия български воин – Баяр. Името на хуна обикаляше тълпата и предизвикваше уважението на българите.

– Грот! Грот! – повтаряха българските воини. Въпреки че беше от друг народ, воините ветерани изразяваха своето уважение и оценяваха хуна по достойнство.

Никой, включително и Баяр, не знаеше какво ще направи Тангра, ако воин от друг народ стане победител в свещените битки. Всички около нас смятаха, че или небето ще се продъни и ще ни приеме всичките, или най-късно до есента хуните ще ни покорят. Именно поради това напрежението бе изключително голямо. Това не беше просто сблъсък между двама воини или два народа. Това беше битка за благоволението и милостта на Тангра. Всички бяха убедени, че от изхода на този сблъсък ще зависи дали въобще ще ни има нас българите. Тълпата все още беше вцепенена от силата, която двамата бойци излъчваха. Никога досега залогът в една битка не се беше вдигал толкова много. Всеки български воин се бе слял с Баяр, те всички искаха да му помогнат и да участват в битката срещу хуна.

Без знак двамата мъже се раздвижиха и започнаха да се дебнат. Те се движеха в кръг около дървената колона. Двамата ми заприличаха на опитни ловци, които се опитват да се „уловят”. Всеки искаше да превърне другия в жертва. Изведнъж, без никакво предупреждение, Баяр скочи напред, хвана се за колоната и, използвайки я за опора, повдигна така тялото си, че кракът му се извиси и, разчитайки на изпреварващата си бързина, ритна главата на хуна отстрани. Той направи това със свободно, широко движение, все едно рита тиква. Всичко изглеждаше сякаш това бе най-лесното и естествено нещо, което можеше да се направи. Ритникът уцели хунския воин в слепоочието отстрани.

Знаех, че ние, българите, сме единствените, които в бойното поле имаме колона, и беше ясно, че Баяр ще се възползва от това, че е провел много битки по този начин. Само за миг, докато го ритна, погледнах нагоре. Нощното небе ми се стори мрачно и черно, като че облаците на притеснението не бяха затулили само моето вътрешно небе, а и природата. Там, на фона на черното небе, видях белия туг, острието като че пронизваше нощната небесна твърд, бялата конска опашка сияеше, осветявана от отблясъците на огньовете и факлите.

След ритника, хунът беше зашеметен и за миг като че ли се разклати. Стон се изтръгна от гърлата на хилядите български воини. Не можех да повярвам на лекотата, с която Баяр бе успял да ритне хуна. Само за миг вярата ми в неговите сили се върна обратно. Изсмях се на притеснението, което ме бе сковало, след като бях видял хуна. Баяр беше истински воин и явно щеше да победи с лекота поредния си противник. Ядосах се на себе си заради лекотата, с която бях решил, че Грот е много добър и дори по-силен от учителя ми. Изпитах възхищение и истинска гордост от това колко смел е учителят ми. Грот обаче веднага се окопити и атакува. Той подскочи към Баяр като планински леопард. В миг видях колко дребен изглеждаше Баяр в сравнение с хуна и изтръпнах. Не знам дали Баяр бе повярвал, че е победил, или изненадата и бързината на Грот бе толкова голяма, но хунът успя да сграбчи моя учител. Черните му ръце обгърнаха тялото на Баяр. Той го привлече към себе си и го притисна в смъртна хватка. Виждах огромните като щитове гърди на хуна, тялото му като буре, силните като могъщи клони ръце и малката главичка, която караше тялото му да изглежда още по-силно. От Баяр не се виждаше почти нищо. Хунът дишаше тежко, но стискаше българския воин с унищожителна мощ. Знаех обаче, че Баяр е намазан с мазнина специално за такива случаи. В този момент той използва миг на слабост при опита на хуна да прихване ръцете си, за да може още по-силно да го стисне, и се изплъзна. Грот беше задъхан и гневен, гърдите му се повдигаха заплашително. Той атакува изплъзващия се Баяр. Грот риташе и удряше, а Баяр се защитаваше, като опитваше да се изтегли, за да се „събере”. Той се биеше енергично и пръскаше силата си, от която имаше в изобилие. Отстрани все повече ми приличаше на бик. Баяр се бранеше наистина перфектно, с чисти, икономични, отмерени движения. Тъкмо когато мислех, че успя да успокои хуна и се изплъзна от преследването му и вече се чудех каква ще бъде следващата му атака, Грот отново хвана Баяр. Този път го стисна с всичка сила. Баяр опита да се освободи, бях сигурен, че ще успее. Този път обаче Грот реагира мълниеносно. Той изпусна ръце, хвана глезена на Баяр, завъртя го с такава сила, че Баяр се изправи като тояга и го удари в дървената колона. Тътенът беше страхотен. Багатур-багаинът се огъна като тръстика ударена в дърво. При удара се чу изпращяване. Бях сигурен, че хунът счупи кости и ребра на учителя ми. Това беше краят. След удара над българския стан се разнесе дълбок стон. Баяр беше обречен. Може би беше мъртъв. Знаех, че няма начин да победи, но дали нямаше да загуби живота си в тази вечер, тук, под тези звезди и това небе? Така ли щеше да завърши животът на моя учител? Натъжих се. Не бях очаквал, че това може да се случи и то толкова внезапно. В този момент проумях колко тънка е границата между победата и поражението, между живота и смъртта. Такава беше участта на воините. При тях всичко беше на границата.

Докато си мислех всичко това, видях Баяр бавно да се изправя, личеше си, че е сериозно наранен. Грот обаче не го оставяше. Той се спусна напред, сграбчи го, стисна го и продължи да го блъска в колоната. Това, което трябваше да бъде предимство за Баяр, сега се превърна в негова прокоба. Най-накрая Баяр се предаде, той отпусна глава. Грот го стисна, но този път обхвана с ръце колоната и така го притискаше още по-силно, без да му дава възможност да се изплъзне. Тишината над множеството беше такава, че се чуваше пращенето от чупенето на костите на моя учител. Седях безпомощно, нищо не можех да направя, освен да стискам юмруци в безсилието си. Не можех да гледам как учителят ми бавно умира, задушаван като в хватката на огромна змия. Не можех да гледам Баяр така прикован към колоната с туга отгоре, исках да извърна поглед, но не можех. В това имаше някакъв дълбок символ, Грот, който в свещеното бойно поле, върху гумното с туга отгоре, бавно убиваше Баяр. Дали това не беше краят на България? Не беше ли Грот като народа на хуните, които притискаха българите и искаха да ги прогонят от степта? Колоната беше Тангра и може би той бе решил да прехвърли благодатта си към народа на новите господари на Великата степ. Тангра стоеше безучастен и наблюдаваше всичко това.

Грот стискаше Баяр, но сигурно започна да се изморява или помисли, че Баяр се предаде, защото леко отпусна хвата си. Баяр явно бе чакал този миг. С невероятна бързина той се изплъзна, а в следващия момент реагира инстинктивно, сграбчи хуна и с мощен вик на болка го вдигна над главата си. Грот беше много по-тежък от Баяр, а и бях сигурен, че багатур-багаинът има счупени кости и ребра, въпреки това той го вдигна над главата си все едно беше перце. Баяр бавно се завъртя и ни показа как е хванал хуна, като че ли се хвалеше и искаше да ни убеди, че той е изцяло зависим от волята му. В погледа му имаше блясък, но не беше свирепа жестокост или загуба на контрол, личеше си, че действията му са ръководени от великата десница на предопределението и силата на Тангра.

Грот беше стъписан. Той се опитваше да се освободи от срамното положение, в което бе изпаднал. Хунът се бореше, но Баяр успяваше да го задържи. Колко ли силен беше Баяр, за да задържи огромния воин така? Все пак скоро Баяр сви ръце и го отпусна върху врата си.

След като обходи всички посоки, оглеждайки ни като орел, който стиска в ноктите си своята жертва, изведнъж багатур-багаинът се обърна към българския владетел. Канът беше седнал на трона си, върху който бяха наметнати животински кожи. До него на малко по-нисък стол седеше хунският владетел Руа. Баяр гледаше кана ювиги в очите, като че ли искаше да изсече тази картина в неговата памет завинаги. А може би очакваше знак, за да спре. Имах чувството, че Баяр продължи да гледа кана цяла вечност. Канът обаче не помръдна, по лицето му не трепна нито едно мускулче. Тогава, без да промени изражението и с нещо да подскаже какво ще прави, Баяр внезапно повдигна нагоре тялото на започващия да се окопитва хунски воин, а после силно го дръпна към земята, но вместо да го удари в нея, той бързо подложи левия си крак напред и приклекна в дълбок напад. Тялото на хуна се удари с всичка сила в бедрото и коляното, които Баяр бе заложил. Чу се силно изпращяване, а гръбнакът на хуна грозно и страшно се прекърши. Тялото му увисна като дрипа, само от време на време то биваше разтърсвано от мощни конвулсии. Смъртта на хуна беше грозна и страшна, но не дойде веднага. Хунът продължаваше да потрепва и да се тресе, българинът го държеше, без да помръдва, а погледът му, все така отсъстващ, продължаваше да гледа напред в небитието. Наблюдавах цялата тази гледка отстрани, но имах усещането, че една част от мен гледа през очите на моя учител. Бях сигурен, че Баяр не осъзнава ситуацията, той сякаш не обръщаше внимание на никого, а и на тялото, което още конвулсираше в ръцете му. След смъртта на хуна, Руа се бе изправил на крака и се беше хванал за дръжката на меча си. Изглеждаше, че във всеки момент ще скочи и ще съсече българския воин. Знаех, че това нямаше да се случи, защото би било най-голямото безчестие за един владетел. Това би покрило името на Руа с позор и всеки хун би се срамувал заради спонтанността и емоцията, която техният владетел си е позволил да покаже.

 откъс първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги