Цивилизацията оковава хората и ги прави зависими…

„Степта вля нови сили в тялото ми. Язденето на кон ме върна към живота. Бях в степта, която само преди 120 зими бе принадлежала на моя народ и бе управлявана от моите деди. Чувствах, че се завръщам в родната си земя. Аз бях в старата Велика България. Не беше трудно да си представя, че до мен яздят моите предци. Някой ден тук пак трябваше да бъде България. Имах чувството, че с всяка стъпка на коня ставам все по-голям и по-голям, като че ли цялата земя зад мен ставаше българска, а отпред бяха враговете ни. Едва сега разбрах защо българите сме деца на степта, защото само човек, живял в необятната шир и просторите на степта, знае какво е свобода. Византийците и гражданите познават свободата на лалугерите, криещи се в дупките си и смятащи, че колкото по-голяма и дълбока е дупката или колкото повече изходи има, толкова си по-свободен, но те не познават свободата на реещия се орел. Те бяха плъхове. И ние някой ден може би ще се превърнем в плъхове, ако се отдалечим от старата си вяра и корени. Бях живял във Византия и знаех, че така наречената цивилизация оковава хората и ги прави зависими. Тя се гради върху измама и лъжа. Чрез политиката, религията и пропагандата у хората се създаваше идея за това какъв да бъде животът им и как да живеят, кое е добро и кое лошо, но всъщност всичко това бе лъжа. Никой от управниците не вярваше в това и не живееше по този начин. Ромеите смятаха, че познават света и се опитваха да наложат своята вяра и империя на всички народи. Те не знаеха какво е свобода. Само в степта човек можеше да почувства свободата и само извън системата им можеше да бъде наистина свободен. Цивилизацията бе отрова за хората, но тя се вливаше във вените им непрекъснато. Съзнанието на цивилизованите хора бе толкова отровено, че те бяха станали зависими от нея. С тази зависимост и с удобството те бяха заменили свободата и духа си и се чувстваха добре. Всеки един от тях се опитваше да убеди другите, че това е истинският живот.“

исторически роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири типа

„– Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири типа. Това деление е напълно условно, но ще ти помогне да се ориентираш.

Първият тип разговори са тези, които се водят най-често. Това са разговорите за глупости. В повечето случаи хората говорят за това или онова, оплакват се от болежки, от това кой какво им е направил, какво се е случило през деня, но най-много говорят за храна. Те се отнасят към нея все едно най-важното нещо на света е да се наядат. Толкова много мислят и говорят за храна, че не им остава време да мислят и говорят за друго. За тях всичко се върти около яденето и храната. За тези, които пият, понякога виното или кумисът са по-важни дори от храната. Тези разговори са от клюкарски тип.

Когато слушаш тези разговори, не бива да се подвеждаш и да се вслушаш какво говорят хората. В този момент трябва да знаеш следното: когато хората говорят по този начин, изразяват неудовлетвореността си от живота си. Често те дори не разбират това. На тях им се струва, че животът е несправедлив, болестите ги преследват, зимата е студена, децата им не ги слушат, възрастните са глупави, храната не е вкусна, разказват си какво са пили или яли. Спомнят си някакви неща, случили се преди време. Понякога се смеят и се шегуват, забавлявайки се. Тези разговори са тъжни и никога не изразяват това, което хората искат да кажат. Истината е следната, понеже тези хора са незавършени и нямат цялост, те се чувстват наранени и неудовлетворени. На тях все нещо им пречи, „убива ги обувката“, но те не съзират, че всичко това е, защото са незавършени и наранени.

Този тип разговор или живот, отношения между хората се нарича тип „овца“. Нали знаеш какво е овца?

Овцете са стадни животни, те са тревопасни. За да оцеляват, те непрекъснато се врат една в друга, притискат се, като по този начин ограничават личната си свобода. Тяхната тактика е такава, да се притискат и хищникът да избере тяхната сестра вместо тях. Това предопределя те да са слаби, беззащитни, предателски настроени и лицемерни. Овцете са глупави и единственото, което по цял ден правят, е да блеят. Те имат дебело руно, с което се отделят от околния свят, за да не бъдат наранени. Обикновените хора са като тях. И те така се врат един в друг, зависят от мнението на стадото и се нуждаят от неговата подкрепа. Стадото обаче не може да се управлява, ако няма куче или овчар.

Затова нарекох този тип разговори „овца“, защото тези хора са като овце и блеят като тях. Тези разговори са блеене. Най-важното нещо, което трябва да знаеш за овцете, е, че те винаги гледат една от друга. Ако една глупава овца се хвърли в пропастта, другите, без да мислят, ще я последват. Овцете са последователи. Те следват една и съща религия, обличат се една като друга, учат се да харесват едни и същи неща, блеят по един начин, мислят по един начин. Това животно най-пълно разкрива начина на живот и разговорите между повечето хора.

Има обаче и втори тип разговори, които хората водят. Този тип е много по-рядко срещан от разговорите на овцете. Той представлява разговори уж за „дълбоки“ теми. Хората говорят дълбокомислено, уж споделят мъдрост, но всъщност само говорят. Правят си вятър на устата. Тези разговори приличат на духовни, но не са. Това са просто приказки за развлечение. Понеже не ги удовлетворяват разговорите на овцете, те често имат нужда да водят някакви по-сложни разговори, да оцветят живота си в някакви по-специални цветове. Тогава идват тези разговори и този тип живот. Към него спада и религията. Този тип разговори или отношения между хората могат да се нарекат „разговори на магарето“. Нарекъл съм ги на това животно, защото то не е благородно, силно и издръжливо е, но обикновено се прави на такова, каквото не е. Овцете са класически жертви, магаретата уж са свободни, уж са красиви, уж са силни, уж са умни, уж са коне, но не са. Такива са и тези разговори, уж са умни, уж са за изкуства, уж покриват потребности от духовност, но не могат да го направят.

Третият тип разговори са за работа. Българите основно говореха за две неща – за битки и коне. Всеки народ има свои такива разговори според това, което основно правят. Отделните съсловия в другите държави също имат свои професионални разговори. Търговците говорят за търговия, воините – за битки, селяните – за времето и реколтите, занаятчиите – за цените и за техни си неща, матроните – за червила, лакове, помади. Тези разговори са благородни, когато се водят, хората изведнъж стават сериозни и задълбочени, защото това е тяхната работа, от това зависи да живеят и оцеляват. За мнозина това е по-важно от техния живот. Те осъзнават, че зависят от тези разговори и са много сериозни по време на провеждането им. Понякога, когато слушаш такива разговори. може да се подведеш, че хората са зрели, с голяма духовна възраст, след това ги чуваш как говорят помежду си като овце и разбираш, че си се лъгал много сериозно, че хората са си „деца“ и „овце“.

Конете са по-благородни животни, те вършат основната работа и осигуряват лова, оцеляването при битки; в някои от другите държави дори ги впрягат. Понеже конете са основна тема на разговор за българите, наравно с битките, нарекох тези разговори, този тип отношения и начин за водене на живота от „типа на коня“.

Магарешките разговори всъщност искат да бъдат като конските.

Има и един последен тип разговори, това са най-ценните и редки разговори. Това са разговорите между зрели духовни хора с голяма духовна възраст. Тези разговори са задълбочени и сериозни. В тях става въпрос за живота на хората. Това са разговори, в които не се говорят пословици и поговорки, а хората открито и без заобикалки говорят за себе си, за живота си. Този тип разговори са най-благородни. Това са истинските разговори, които оказват влияние на човешкия живот. Всъщност човешкият живот е изграден само от времето, в което си водил такъв тип разговори или си живял живота си по такъв начин. Така се оказва, че някои хора са живели истински само няколко мига, а някои и по-малко. Аз винаги съм казвал, че човек е това, за което мисли. Сега бих допълнил: Само мислите, които не си водил като овца, магаре и кон имат значение, всичко друго е преходно и не е истински живот.

Ти, Тохол, някога замислял ли си се колко време всъщност си живял истински?

Такъв тип разговори могат да се водят от истински мъдреци и воини. Само самостоятелни хора, хищници, такива, които винаги са безупречни и в адекватност, са способни да живеят и да говорят така. Затова нарекох този тип разговори и начин на живот на „барса“. Всички хора искат разговорите им да бъдат като барските и се стремят към тях, но не могат. Повечето никога не постигат състоянието на барса. За тях това е недостижимо. Те ги имитират и подражават и тогава разговорите им стават тип „магаре“, но не могат да живеят и говорят така, защото са изпразнени от съдържание. И магарешките, и конските се опитват да ги наподобят, но не могат. Овчите въобще не знаят за тяхното съществуване. И често овцете, като се уплашат, се опитват да водят само магарешки разговори, защото барски не могат. А има хора, които цял живот се опитват да работят и да водят разговори от типа на „коня“. Останалите хора ги ценят, но ти трябва да знаеш, че това те правят от страх и защото не искат да водят овчи разговори.

Ти трябва да знаеш, че само един тип разговори и отношения между хората имат значение, само един тип мисли могат да осмислят живота ти и това е поведението на барса.“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“