Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата…

„Същата вечер трябваше да премина сериозно изпитание, при което щях да получа мъжкото си воинско име. Името, което родителите ми бяха дали при раждането ми, беше само за да ме наричат с него, но то не беше мое истинско име. Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата. Отначало всички ние получавахме детски имена и едва с встъпването в бойна зрелост имахме право да получим истинското си име. Това беше нашето воинско име. То не беше просто наименование на човека. В него беше кодирана съдбата и сакралната същност на всеки воин. Не е чудно, че много от великите воини не разкриваха истинските си имена, защото се страхуваха някой да не се възползва от тях. Те се представяха с измислени имена. Имаше хора, които не успяваха от първия път да научат името си. Те опитваха много пъти и се подлагаха на страшни изпитания, докато успеят. Но понякога се случваше воините никога да не получат благодатта на Тангра и въпреки това те се опитваха до края на живота си да разберат името си.

С баща ми се качихме в една пещера, която се намираше над селото ни. Там той ме остави само с един мях с вода. Трябваше в продължение на няколко дни да остана зазидан в пещерата, докато не получа знак как да се казвам. В нея трябваше да се отдам на съзерцание. Седнах и останах така дълго време. Постепенно загубих представа за времето и само вътрешното ми чувство ме караше да поддържам идеята от колко време съм в пещерата. Гладът въобще не ме измъчваше, но първата нощ едва издържах без сън. Клепачите ми натежаваха, но всеки път щом се унасях, главата ми тежко се отпускаше и се събуждах. Втората вечер вече се чувствах доста зле. От дългото стоене неподвижен и поради това, че не бях спал две нощи, изпаднах в състояние на транс. Започнах да получавам странни видения. Изведнъж пещерата започна да се движи и да се изкривява. Добивах усещането ту че летя, ту че потъвам. Това продължи и на втория ден. Напълно загубих контрол над себе си. Вече не знаех кой съм и къде се намирам. Започнах да чувам гласове, а бях сигурен, че съм сам в пещерата. После почувствах как някой поставя ръка на рамото ми. Бях подготвен, знаех, че това са заблуди на моите усещания и не се поддадох. Третата нощ нещата станаха нетърпими. Тялото ми страдаше. Не знаех дали съм буден, или сънувам, чувствах се като в кошмар. Исках и трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Ту изпадах в състояние на активност, което бе съпроводено с бурни измамни видения, ту в състояние на апатия – тогава стоях срещу стената, а часовете минаваха, без да ги усещам, все едно, че бях мъртъв.

 Изведнъж всичко се промени, помислих, че умирам. Чух изключително силен тътен. Гърмът беше толкова силен, че както бях седнал срещу стената, подскочих и паднах назад. От ударната вълна дъхът ми секна. Боляха ме гърдите и коремът. Въпреки това пак седнах и продължих да гледам към стената. Изведнъж пред мен възсия ярка светлина. Тя бе толкова силна, че за миг ме заслепи. Пред очите ми се появи огромен конник. Не изпитвах никакъв страх. Гледах страховития воин право в очите. Веднага разбрах – това беше бог Тангра. Тропотът на коня бе толкова силен, че отекваше в цялото ми тяло. Изведнъж конникът спря пред мен, а аз го гледах отдолу. От очите му струеше светлина. Той държеше в ръката си копие, което също като него светеше…“

откъс от книгата „Пътуването“, автор Токораз Исто

Конникът го бе забелязал и сега се приближаваше към него…

„Само за миг вдигна глава, за да разбере какво става и накъде тича, и видя чудна картина. От пътя пред него „изплува” конник. Той яздеше огромен кон. В първия момент Яне помисли, че е човек от неговите преследвачи и потрепери, защото това означаваше, че след миг смъртта ще го споходи. Изправи се още повече. Ако това беше пехливанин, той беше загубен. Но човекът върху гърба на коня, макар и само силует, не приличаше на пехливан. Той беше нисък, дребен и прегърбен. Беше толкова гърбав, че в мрака на Яне му беше трудно да определи кое е гърбицата и кое главата на мъжа. Изведнъж се случи нещо странно. Мъжът идваше от пътя към Боляровия хан и все пак беше на фона на по-светлото небе. Така Яне видя странната метаморфоза, която яздещият претърпя. Той като че ли се разлисти, като младо зелено листо. Както беше гърбав, изведнъж мъжът започна да се изправя и пораства. Той растеше все повече и повече. Ставаше по-голям и по-голям, като че ли досега е бил наведен. Мъжът се променяше и променяше. Той приличаше на пеперуда, на която й порастват криле и от какавида се трансформира в друго същество. Яне беше слушал приказки за това как хора се превръщат във върколаци и се вцепени. Нима ставаше свидетел на нещо подобно?! Досега беше смятал, че това са само приказки. Толкова голям бе ужасът, който го обзе, че не можеше да помръдне. Скоро силуетът се оформи като на съвсем нормален човек, но с огромно тяло. Той бе голям като Голиат, като някой архангел същи. Мъжът беше по-едър от пехливаните. Дали не беше самият Кая? Яне се сви. Зад гърба му пехливаните бяха застинали. Те също бяха видели чудната картина, която се бе разкрила пред очите му. Всички бяха сигурни, че това бе някакво митично същество и че присъстват на някакъв свръхестествен, мистичен акт. Човекът върху гърба на коня, ако въобще беше човек, се втурна към Яне. Момчето падна на земята и изпусна ханджара. Оръжието се изтърколи и изчезна в мрака. Не искаше конят на мъжа да го стъпче. Макар и паднал, успя да види как само с едно движение на лявата си ръка мъжът архангел успя да свали от седлото един от пехливаните. Не само го свали, но и го изхвърли назад. Каква сила имаше този мъж! Какво тайно оръжие! След малко, по същия начин, друг пехливан се оказа на земята. Мъжът не беше Кая, това беше сигурно. Той се беше появил, за да ги защити. Сега вече Яне имаше време да помисли за дядо си. Той се огледа. Нощта се бе изпълнила с викове и стонове на ранени и умиращи. Трябваше да бяга! Колкото се може по-скоро трябваше да напусне това място! Дядо му сигурно беше направил същото и то отдавна. Яне мислено благодари на спасителя си и побягна. Тичаше към мрачния силует на Родопа планина. Беше изминал няколко крачки, когато пред него се изправи силует на конник. Момчето се закова на място. Отзад се носеха виковете и стоновете на ранените. Той направи крачка напред. Конникът го бе забелязал и сега се приближаваше към него…“

откъс от петлогията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто