Tag Archives: Константинопол

Мъжът знаеше, че нарича българи не хората родени като такива, а тези, живеещи като достойни…

„Докато разговаряха, мъжете бяха влезли в банята и бавно се потопиха в басейнчето с топла вода. Българинът въздъхна дълбоко от удоволствие и облекчение. От много време тялото му бе копняло за такова блаженство. Той се отпусна и продължи да слуша думите на своя домакин. Колкото повече го слушаше, толкова уважението му към този умен и спокоен мъж нарастваше. Този бе истински господар и знатен римски гражданин. Личеше си, че е мъж достоен и умен. За българина бе удоволствие да го слуша. Мъжът продължаваше да говори:

Днес гърците, които наричат себе си ромеи, са най-преданите и ревностни християни. Човек, ако не знае историята, би помислил, че те първи са приели християнството. Това обаче не е така. Аз съм трак, но по-късно моите предци започнали да се смятат за гърци и римляни. Днес ние се наричаме ромеи, което означава „римляни“, но се смятаме за гърци, макар да знаем, че нашият произход е тракийски, мога да се нарека и елин, но днес това име вече е равнозначно на езичник.

Елин всъщност не означава само грък. Елин не е име на народ или племе. За елини са се смятали много хора и достойни мъже, които не са били от гръцки произход. Елин не означава произход и народ, елин е цивилизационна категория. Елини са се наричали всички, които са се борили за знанието, за развитие на културата, изкуствата, цивилизацията. Много от онези мъже са принадлежали на други народи.

Авитохол слушаше внимателно. Тези думи му напомниха за нещо, което цял живот бе мислил. Хората се обединяваха по народност и произход, но по-важно от това кои са роднините ти бе това какви принципи изповядваш, към коя група сам се причисляваш и често това кои са приятелите ти, какви възгледи изповядваш, какъв е вкусът ти към изкуства, какво обичаш да четеш, как мислиш, колко си цивилизован и чувствителен, как възприемаш света е по-важно от роднините. Роднините и родителите си не можеш да избереш, но приятелите можеш и го правиш. Мъжът знаеше, че нарича българи не хората родени като такива, а тези, живеещи като достойни, просветени, осъзнати, духовни личности. Той наричаше българи дори хора, които бяха от други народи. Не бяха ли българи Сиджими, Деел, Меровей, Гундлеус и много други достойни хора, които бе срещал през целия си живот? Както някога елин бе означавал човек, борещ се за наука, цивилизация, така българин означаваше човек живеещ достойно, мъж на честта, доблестта и справедливостта, този който преследва осъзнат живот, духовен, мистичен, мъж на Светлината. Днес всички мъже, които бяха наследници на елините, смятаха, че трябва да изграждат Ромулум. Днес римските граждани, тези, които живеят в Рим и Константинопол, са наследници на същите онези елини, българите пък са тези, които дават смисъл на Варварикум. Римляните ги наричат варвари и ги обиждат и презират, но мъжът знаеше какво означава българин. Светът бе поделен между елините и българите, между Ромулум и Варварикум. Едните бяха осъзнатата част от „цивилизования свят“, а другите се бореха за Свободата и Светлината.

Откъс от поредицата „Артур“, автор Токораз Исто

Реклами

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин…

Tohol_3D_New_small„На форума се извисяваше голяма църква, която носеше името „Свети Апостоли”. Зад нея имаше пазар с много хора, всеки викаше и предлагаше собствената си стока. Докато минаваха и оглеждаха това, което се предлагаше, Едекон забеляза някакъв римски патриций, който явно бе изпаднал в тежко състояние. Въпреки че бе прокъсана и мръсна, тогата му със син кант подсказваше, че е от знатен произход. Мъжът предлагаше великолепен дървен стол, целият в дърворезби. На единия подлакътник на стола имаше гравирана сърна, а под другия – вълк. Хризафий се загледа в стола само за миг. Това бе стара изработка, сега такива мебели не се правеха. За съжаление сега не беше време за покупки.

Едекон също огледа стола.

– Сега няма къде да го сложа, а в юртата също ще стои смешно – каза огромният хун.

Като изгледа внимателно хуна, евнухът каза:

Градът има много лоши страни: шумът, насилието, пренаселеността, тук смъртта дебне от всеки ъгъл и не можеш да я усетиш, но в същото време тук е събрано цялото богатство на света. Градът е притегателен център за най-умните хора в света, тук са всички учени, писатели, най-добрите занаятчии, политици, най-богатите търговци, тук има много разкош. Има хора, които не познават града. Може цял живот да живеят в палатиум, без въобще да общуват с тази паплач. Животът тук е прекрасен и лесен. Бих дал живота си, но не бих напуснал този град! Не мога да живея никъде другаде освен тук!

Кир Едеко, ти искаш ли да живееш в този град? Да имаш собствен дворец? Да прекарваш дните си в разкош, да изяждаш всеки ден по една плешка или бут? – докато говореше, Хризафий си спомни как хунът бе ръфал бута и се намръщи. – Личи си, че ти си изискан човек, културен, ценител на красотата – евнухът явно много сериозно огъна своята съвест, за да каже тези неща, – че не си роден да живееш сред дивите хуни! Ти си патриций! – Той си спомни, че Едекон бе спал в конюшнята, в сламата при конете. Като се опитваше да не се намръщи, той добави: – Ти си роден да спиш в сатенени чаршафи! Вечерите при теб да спят най-красивите жени! Всички да те желаят и да ти казват: „Кир Едеко! Кир Едеко!”

Хунът едва не се захили. Той сам бе предпочел юртата пред двореца. За да излъже евнуха, той каза:

– Майка ми е скирска принцеса. Личи ли ми, че хуните не са от моята класа? – той се наведе към евнуха и му подшушна: – Ще ти кажа нещо под секрет, не им го казвай, но те малко вонят!

В този момент зловонният дъх на Едекон едва не повали Хризафий на земята.

– Ти ми предлагаш дворец тук, в Константинопол? – попита учуденият Едекон, а очичките му се смалиха още повече и станаха хладни и пресметливи.

– Да! Същият като онзи, в който сега живееш.

– Дворец като този, в който живеем?! Целият от гладък блестящ мрамор, застлан с дебел, мек килим?! – Едекон нарочно се правеше на малоумен. – Искам дворецът ми да има килим, за да може конят ми да не се подхлъзва!

Хризафий се намръщи. Този варварин… Той мислеше да вкара коня си в двореца! Килим… Килим…

Евнухът осъзна, че възприема вонящия хун като малко дете, което не е съвсем наред с ума. Хризафий за пореден път се увери колко прав бе василевсът, като смяташе, че само с дрънкулки и близалки ще успее да подкупи тези хора. Тази задача се бе оказала най-лесната за него, а в началото бе смятал, че ще е много трудна. Как да не е лесна, щом този не мислеше за златото и двореца, а за килима?

Изведнъж обаче, като стана съвсем сериозен, Едекон каза:

– Искам да живея в същия дворец!

– В този дворец не може! Той е на императора!

– Искам точно този дворец! Кой знае какъв дворец ще ми дадете! Или този, или не искам друг! – докато говореше, Едекон заприлича на огромно хлапе с грозно, надрано лице. Хризафий беше доволен, защото бе успял да вкара отрова в душата на страховития воин. В първия момент евнухът се притесни, защото наистина не можеше да обещае, че ще даде двореца на василевса на Едекон. После обаче той си даде сметка, че това желание никога няма да бъде изпълнено. Защо да не обещае, след като знае, че никога няма да му се наложи да изпълни това обещание?

– Добре, ще получиш същия дворец – каза примирено Хризафий.

Евнухът се забавляваше вътрешно, като си представяше подобния на чудовище Едекон в присъствието на благородните патриции. Как ли щяха да приемат обезобразения до неузнаваемост изрод като равен на тях? Той бе толкова грозен, че сигурно дори готите щяха да го избягват.

– Ще получиш същия дворец, но и ти трябва да направиш нещо за мен! Искам нещо в замяна!

– Какво? – попита Едекон, но му личеше, че е разсеян. Той се заглеждаше по тълпата.

– Трябва да убиеш Атила!…

откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Тя разбра, че именно душата подтиква хората да се занимават с изкуство…

„Евдокия често се усамотяваше на различни места в двореца. Там тя търсеше покой и място за уединение. Императрицата обичаше спокойствието и красотата. Тя опитваше да се обгражда с неща, които са красиви, избираше места, които са уникални. Изключително красива, нежна и чувствителна жена беше тази, която някога се наричаше Атинаида. Сега тя се бе върнала в спомените си във времената, в които беше езическа жрица. Тогава баща й Леонтий се опитваше да я научи как да гледа на света и да разбира връзките между отделните части в него. Той беше софист и философ, тя обаче беше жена. Атинаида не беше като Хипатия, тя имаше женска природа и от малка се научи да се възползва от предимствата, които тя й дава. Въпреки че беше обучавана като философ, тя възприемаше живота като поетеса, с нежна и чувствителна душа. Тя смяташе, че от самия човек зависи дали ще живее в ад и ще превърне живота си в нещо неприятно и отблъсващо, или ще блаженства сред красотата в рая. Атинаида имаше усет към баланса в душата си, тя преследваше симетрията и хармонията навсякъде. Тази жена бе една от малкото, които можеха да си позволят да обърнат внимание на душата си и атинянката се възползваше от това. Тя обаче не беше като Пулхерия и останалите християнски монахини, които разбираха грижата за душата си само с това да се молят и да се отдават на Исус Христос. Не! Евдокия също беше християнка, но знаеше, че християнството обещава грижа за душата в отвъдното. Елия не можеше да чака и да се довери на отвъдното, тя също се молеше за душата си, но само за да се презастрахова. Всъщност нейната идея бе да живее, като се грижи за нуждите на душата си. Да направи така, че да задоволява всички пориви на безсмъртната си душа. Не поривите на тленното и тялото, а на душата. С годините Атинаида бе изминала едно пътешествие в себе си. Тя разбра, че именно душата подтиква хората да се занимават с изкуство, поезия, да четат пречистващи и извисяващи текстове, да слушат музика, да рисуват или гледат красиви творения, да ваят, да се наслаждават на великолепни скулптури или строежи. Това бе чистата душа. Можеше по този начин да се грижиш и за тялото си, като го правиш красиво. Затова Елия се грижеше за сградите на двореца, за украсата. Тя дори помагаше на архитектите при изграждането на новите сгради на Втория Рим. Разбирането й за красота отначало бе затворено само в двореца, но с времето то се разпростря над целия Константинопол. Евдокия знаеше, че дори храната може да се приготвя вкусно и в нея да се влага красота и отношение и не е важно да се натъпчеш, а да заситиш и душата си, дори чрез блюдата. Човек трябваше да се обгражда с красота, да твори с нагласата във всяко нещо да вплита красотата, изяществото, личното отношение. Тя се опитваше да внуши на хората около себе си, че такъв е правилният начин на живот и мислене…“

откъс от многотомната българска история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Само слепци можели да живеят срещу този бряг, без да поискат да го заселят…

Stambul„Когато корабът навлезе в столицата, тя го покори с мащабите и красотата си. Градът беше разположен на Босфора. Сараите бяха накацали по бреговете като красиви птици. Всичко беше толкова красиво, шарено и оживено. Целият проток бе изпълнен с множество кораби. Някои от тях само преминаваха. Те идваха от Средиземно и Бяло море и пътуваха към Черно море. Други свършваха своето пътуване тук. Те щяха да останат на док в Златния рог или в някой друг пристан. Множество по-големи и малки лодки и корабчета с чисти бели платна кръстосваха Босфора, за да свържат Европейската с Азиатската част на Стамбул.

Градът бе чудно красив, това си личеше отдалеч. Не само сараите, изящните пристани, беседки и градини го впечатлиха. Целият град бе изпълнен със стотици минарета, чиито изящни игли пробождаха небето. Ако имаше град, който заслужаваше са се нарече Град, то това беше Стамбул. Той беше Градът. Легендата гласеше, че някога боговете изпратили създателите на града да търсят място за своя град. Те им обещали успех в начинанието. На въпроса на хората: „Как ще познаем къде точно да построим най-великия град?”, боговете им отвърнали: „Там където видите да живеят слепци, срещу това място постройте град!”

Създателите на града дълго време обикаляли и търсели подходящо място, в което да се заселят. След много години, като прекосили Босфора, наистина стигнали една колония слепци. Те се били заселили там, където днес е кварталът Бешикташ. Създателите се сетили за думите на боговете, погледнали към другата страна на брега, отвъд Златния рог, и разбрали. Това била самата красота. Именно това било мястото за най-великия град. Тогава те разбрали какво имали предвид боговете. Само слепци можели да живеят срещу този бряг, без да поискат да го заселят.

Повече от хиляда години това е бил най-големият град в света, центърът на цивилизацията. Дори беше дал името си на цяла империя. Отначало се наричал Бизент или Визант и бил кръстен на тракийското племе, живяло по тези земи. Християнският цар Константин го направил втора столица на Империята, а по-късно и единствена. От тогава градът се наричал Константинопол, но всички го наричали Втори Рим. Българите, които винаги са живели най-близо до него, го наричали Цариград, сякаш за да изразят своето уважение към града, въпреки че никога български цар не е властвал в него…“

откъс от първи том „Еничар“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество

– Откъде дойде любовта Ви към дедите ни и защо решихте духовността, която извира от Вас, да я облечете точно в история?

– Аз съм предимно разказвач и с история започнах да се занимавам случайно. Изучавах я в продължение на 20 – 30 години и осъзнах, че не е разказана добре, че е непозната, че ние сме отсъстващ народ. Разбрах, че сме народ, който смята, че знае историята си, но всъщност изучава тази, разказана от враговете му. Тя често е тенденциозна и манипулирана. Нашите владетели са представени в учебниците като двуизмерни образи, а аз се опитвам да ги опиша триизмерни, живи, да представя техните решения, драмите, които са преживели. Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество.

– Твърдите, че много неща в историята ни имат обяснение чрез познаване мисията на родовете?

– Да, така е! Някога номадските народи са създавали империите си по еднакъв начин. Винаги владетелският род се разполага в средата. Това място при българите се нарича оба, а по-късно тюркските народи заимстват и го наричат орду или орда. Около владетелския род се разполагат останалите родове, които са били като щит за владетелския род. При българите родът Дуло е богоизбран и само той има право да ръководи. Останалите родове никога не воюват за властта, а напротив, те я пазят, докато се появи водач от Дуло. Така става с Крум, който идва от Авария с брат си, казва, че е българин от рода Дуло и останалите родове му дават властта.

Самуил например е първият представител на Вокил. Той е бил изключително коректен, заема престола чак когато всички владетели от Дуло са умрели. Именно затова мести и столицата, тъй като няма как владетел от Вокил да управлява в престолнината на Дуло.

Въстанието на Асен и Петър също е доказателство за това как Вокил винаги помагат и подкрепят Дуло, неговото начало е поставено в Странджа Сакар. В този момент те са в Търново и заявяват, че са български царе. За историците е необяснимо, но е толкова ясно. Винаги Вокил са бранителите, те подават по периферията (в случая Странджа и Родопите), а наследниците на Дуло (Асен и Петър) се появяват в обата (Търново) и поемат властта.

Имаме и владетели, които са мултиплицирали драмата си върху целия народ. Такъв е бил княз Борис I Михаил, при който неуспешните опити да води войни и мечтата да е велик владетел прерастват в първата национална катастрофа за българите. Тогава се избиват 52 български рода, които са били елитът на България.

В историята ни всичко има обяснение, но никой не я разглежда от позицията на родовете. Мисията на всеки един от тях обяснява толкова неща, за които днес ние само гадаем. Не знам как може историците да не ги виждат, да не знаят какво е оренда, какво е тумир, какво е тангризъм, какво е Българския Бог.

– Твърдите, че днес всеки може да проследи рода си до тези седем. Как става това?

– Да, всеки един от нас е тук, защото е наследник на някой от тези родове. Но не е достатъчно да е само по кръв, трябва и да е по оренда.

– А какво е оренда?

– Орендата е връзката, която е съществувала между Бог и владетелите ни, но и целия ни народ. Тя е много фина и деликатна. Изразява се в това да правиш поредица от неща, но не ти е ясно защо. В ежедневието те ти се струват хаотични, не ги осъзнаваш, но след време разбираш, че са подредени много правилно. Аз съм човек на духа и орендата и се опитвам деликатно да ходя в света на силата, защото той е храм. Просто да премина, да огледам и да опиша. Средновековните писатели са смятали, че за да опознаеш Бог, за да бъдеш близо до реалността, до тук и сега, трябва да имаш малко его и много от всичко останало. Докато пиша, аз се опитвам да дам малко от себе си и много от Бог, за да може читателите да видят много от Бог и малко от мен, да не изкривявам нещата.

– Звучи така, сякаш навлизаме в саракта…

– Да! Всеки истински българин, роден не по кръв, а по оренда, по дух, „светла глава“ се докосва до саракта. Свещената земя на българите не е строго фиксирано място, а зависи от това как го изграждаме. По-точно колобърът във всеки един от нас гради саракта, тъй като истинският българин носи колобъра в себе си.

– Доста добре описвате шаманството в „Тангра“, откъде почерпихте сведения?

– В България има родове, които са змейски. При тях жените са били вещерки – лекували са, предавали са знания, много често са били акушерки, можели са да леят куршум, да гадаят. Аз смятам, че в нашето народно творчество е запазена голяма част от българския тангризъм, но е представен кодирано. Пример е фактът, че в България има много песни, в които се разказва за медно гумно със златен стожер. Но за да разбереш защо стожерът е златен, защо тугът трябва да е златен, какво е медното гумно, трябва да имаш особени познания. Аз се опитвам да представя уникалността на народното ни творчество, да обърна внимание на знанието, което носят песните ни. Във всички тях се крие истината за начина на живот на българите. Някога се е смятало, че на седем места в България трябва да се изградят капища. Предназначението им е на духовен щит, който да пази българите. Тази идея тумир после пренасят в нашето християнството, което е продължение на езичеството без особени промени. Вече над 30 години събирам информацията за седемте гумна със златен стожер. Чрез тях могат да се разберат и идеите на Крум, както и на другите наши владетели да владеят Константинопол и да забият копието си в златната му порта. Едното гумно се смята, че е било на река Берегалница в днешна Македония, другото е било в Овча купел, днес София. Като се проследят гумната, се вижда, че вървят по периферията на държавата, не по обата. Плиска е славянското име на града, който някога се е казвал Абоба, произлизащ от оба. Интересно обаче е къде е било централното, най-главното гумно.

Смята се, че в един сандък са събрани всички регалии на българите и са изпратени в Рим, но корабът катастрофира. Днес сандъкът е намерен в град Терасчина в храма, но е не се знае къде са отишли регалиите.

– Разкажете ни малко повече за тумир и колобрите.

– Някога е имало секта, която се наричала тумир. Тези хора са знаели историята на българския народ и са я разказвали. Били са седем души и всеки един от тях е стоял по 1 година в чертозите на кана ювиги. Слушал (тумир са били слепи) е какво се случва и на големи празници седемте тумири се събирали и всеки започвал да разказва историята последователно. Така я сглобявали цялата. Тумир винаги са се движили с малко момче, което да ги води. По-късно тази секта е продължена в България до XIX век от слепите гуслари. Те са разказвали цели епоси за българската история.

Нашите тумири и колобри са разпределили мисията на българите на няколко различни народа и са ги накарали да сънуват част от сънищата ни. Днес това са украинците, руснаците, хърватите, турците или по-точно тюрките от рода Ашина (Кайъ), германците, британците, французите. Във всички ученици на династията Дуло се наблюдава стремеж към Константинопол. Изведнъж този стремеж е пренесен в рода Ашина, чиито днешни наследници са турците. Твърди се, че Тангра бил турски бог, но доколко е така? Аз проследих владетелите от рода Ашина до началото, където става ясно, че те са ученици на Дуло. Повече от ясно е, че отново имаме пренасяне на мисията на българите върху други народи. Например от рода Ашина са: Ченгизидите, Моголите, които властват в Индия, родът Огуз, всички, които управляват Златната орда, владетелите на Крим и Северното Черноморие от рода Гираи. Ашина са и владетелите на почти всички средноазиатски народи. Родът Кайъ също е Ашина.

– А защо е този стремеж към Константинопол, какво има там?

– Загадъчен е, но Крум казва, че именно там трябва да се забие седмото копие, т.е., че там трябва да бъде седмото гумно със златен стожер. Явно той е знаел къде трябва да бъдат разположени, за да стане съвършен духовният щит на българите.

– Имате категорично становище относно създаването на българската държава, бихте ли споделили?

Не може да се каже, че една държава съществува от момента, в който някой я е включил в някакъв договор. В 680 и 681 г. нищо особено не се е случило и тогава не е началото на българската държава, нито на българите. А истинското име на Кубрат е било Куртбат („бат“ идва от това, че е бил старши) Кюнграт (името на майка му). Той е наследник на Дуло по баща, но майка му е от рода Ашина, който тогава е Кюнграт. Във византийските източници остава под името Кубрат, тъй като е било по-лесно за произнасяне и изписване. Той не създава България, тя му е подарена от неговия чичо Сибир кан, който е брат на майка му. Това става, когато се разпада Тюркутският каганат и Сибир кан дава цялата западна част на синовете на Албури, тъй като те са нейни наследници.

– Казват, че в рода Ви е имало и еничари…

– Днес еничар се превърна в мръсна дума. Смисълът, който се влага, е на ренегат, завърнал се да мъсти, но истината е малко по-различна. Безспорно еничарите са били насилствено помохамеданчвани, но голяма част от тях, след като стават елитът на нацията, не си променят вероизповеданието. Всички те били посвещавани в една секта в исляма, която се наричала бекташи. Това бил суфи ислям, който много се различавал от сунитския ислям на останалите османци. Това означава, че тази пропаганда не е била толкова проста и елементарна, колкото някои хора днес се опитват да ни внушат. Друго нещо, което не се знае, е, че след като се пенсионират, еничарите са се връщали по родните си места. Според мен някои от тях оставали скрити християни. Голяма част от черквите в България по онова време са построени с техни пари.

– Какво е мнението Ви за робството?

– Първо искам да кажа, че в България робство в смисъла на робство не е имало. В Османската империя робите са наричани кул или кулу, но българите са били рая. Не, че е било голяма привилегия, но поне са имали определени свободи. Имало е черкви, говорело се е на роден език, запазвало се е вероизповеданието. Били са принудително помохамеданчвани някои области, издевателствало се е над нас, но сме били рая и сме воювали. Не случайно сред българите е имало толкова много хайдути. Те не са се примирявали и предавали и не са били роби. Предпочитам днес ние да живеем достойно и да се смятаме за техни наследници, отколкото да се оправдаваме с това, че предците ни са били роби.

Все пак през тези 500 години ние сме съхранили своята идентичност и сме воювали с всички сили, за да оцелеем, а в момента сме овце. Днес ние спим, не приличаме на себе си, в България се появи нова категория хора – европейци. Те не са българи, дори когато са тук, техните мисли и дух са там, те мечтаят за Американската мечта и никога няма да се върнат.

– Имате предвид борбата за идентичност, за която говорите в поредицата „Тангра“?

– Да! От няколко хиляди години насам се води битка за идентичност. Ние скочихме в Европа като голи шарани в аквариум с акули – абсолютно неподготвени, наивни. Единствената мисия, която ни отредиха, бе на обслужващ персонал. Така от българи, от духовни същества, ни превърнаха в роби. В „Тангра“ се опитвам да обясня за тази борба за идентичност, за борбата между Ромулум и Варварикум. В момента се случва същото – западният свят, начинът му на мислене и на живот е превзел света. Американската мечта е пример за това как се воюва – като караш хората да мечтаят за твоя начин на живот. Но дали негрите там са добре, дали емигрантите са добре, няма значение. За съжаление, голяма част от българите днес са вперили взора си някъде другаде и не могат да разберат, че се мъчат да избягат, но от себе си. Не става обаче като промениш мястото, където отиваш. Да няма човек, да няма личност, да бъдем индивиди, сиви мишки, лесно маниполируеми – това е нещото, което те се опитват да ни наложат. Колкото обаче по-жестока е кризата на идентичност, толкова по-голям е шансът да се породи новото начало. И понеже сме в криза, смятам, че точно сега можем да създадем новото начало в света.

– А каква е връзката между Артур и Авитохол?

– Рицарските романи започват да се пишат X – XI век и се смяташе, че тогава е живял и Артур. Проучванията от последните 10 – 15 г. показват, че е властвал през V век в Англия. На Адриановия вал намериха камък, вкопан в земята, на който има надпис: „Тенгрийците бяха тук“. Доказва се вече, че народът на Артур не е от англичани, а от сармати – степни номадски воини. Английската история е на мнение, че Артур не е келт, че със сигурност е сармат, а на Запад сармати са наричали българите. Цялото рицарско въоръжение в Полша, Германия и във Франция е известно като „сарматско“. За хората може би тези факти ще прозвучат шокиращо, но все повече доказателства излизат в тяхна защита и именно на тях стъпвам, докато пиша поредицата „Артур“.

– В „Тангра“ давате много точно предположение къде се намира гробът на Атила…

– Гробовете на Атила и Чингис хан са най-търсените в света и все още не са открити.

Посветих много години в проучване на това къде може да е бил погребан Атила и смятам, че най-вероятно е станало на дъното на река Марош, там където се влива в река Тиса, близо до днешния град Сегет. В „Тангра“ съм описал как според мен е станало това.

– Пишете в подробности за граала – наследницата на Исус. Как се домогнахте до тази тайна?

– Още 30-ина години преди Дан Браун да напише своите книги, започнаха да излизат материали за Светата кръв христова и за Светия граал. Тогава взех участие в няколко диспута на тази тема. Днес се знае, че някои представители на рода на Меровингите носят кръвта на Исус и Мария Магдалена.

– Докосвали сте се до много ценни ръкописи, как се случи това, като не сте напускали България?

– Аз съм маниак на темата книги, особено стари, които носят оригиналната информация, и имам много такива. Събирам ръкописи и всичко ценно. Освен това работя с библиотеки от цял свят, а имам и много приятели в чужбина, които ми помагат с информация. На всички тях, а и на моите близки, съм благодарен, че ми подаряват от времето си, за да мога да следвам мисията си.

– Разкажете накратко за бойното изкуство Да Дао.

– Да Дао е наследник на древното българско бойно умение „Да“. Българите, както и номадските народи, са имали бойни изкуства на най-високо ниво. Ние сме предали знанието си на китайците, както и на почти всички западни народи. Японските бойни изкуства са изцяло производни на китайските.

Да Дао е контрапункт на всички бойни изкуства. При тях се спазва правилото, че за да победиш, трябва да имаш предварително подготвени готови решения. Затова бойците отработват удари и защити и могат да се нарекат „стратегически“. Аз обаче смятам, че всеки, който работи с готови решения, който не е адекватен по време на битката, е обречен. Боецът трябва да влиза в срещата така, че да е готов да реагира на променящата се действителност, тъй като нищо не е предварително очертано. Може всеки ден да се биеш с един и същ човек, но той всеки път е различен, защото вече е друг, нов. Затова не бива да се допуска никакво предубеждение. Да Дао (www.dadao.org) е създадено на основата на изграждане на тактически бойци, а не на стратегически. Боецът влиза в битката без готови решения, а с нужната нагласа и в момента я сътворява.

– Какво бихте казали на читателите на „Форум“, а и на всички българи?

– Надявам се, че моите книги ще помогнат на все повече българи да намерят път към себе си. Смятам, че само по този начин – като започнем промяната от себе си, можем да променим и отношението си към България и да я направим Велика.

интервю на Драгомира Георгиева за в-к „ФОРУМ“

1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Осъзнах, че това, което ме правеше силен, можеше и да ме погуби

пети том "Виктор"

„– Аз не съм грък и не произхождам от тези места. Ние бяхме велик народ, който живееше във Великата степ. Там небето е Бог, а земята е майка на хората. Няма друго такова небе в света.

Вие не сте виждали това небе, посланик, и няма как да ви го опиша. Онова небе е като похлупак и където и да отидеш, то винаги е над теб и те захлупва като покрив на юрта. Където и да отидеш, то е като твоя закрила и ти дава уют и топлина. Онова небе правеше степта да изглежда най-хубавото място и всеки роден се чувстваше щастлив, че има шанса да живее, да го има. Онова небе е като курган над всички нас. Такива са нашите гробници, те също са с формата на купол, макар и от пръст, като могили. Така всеки от нас живее едновременно като жив човек и като вечно същество.

Как се нарича този народ? – попитах аз.

Българи. Аз съм българин – каза Бигилас. – От съвсем малък ме дадоха като заложник във Византия. Нашият род беше един от най-славните при българите.

За миг щях да се издам и да попитам Бигилас от кой род е. Спрях се. Всичко това можеше да се окаже капан, не биваше да го забравям.

– Човекът, при когото отидох да живея – продължаваше да разказва малкото момче, – се казваше Максиминос. Ето го там – като каза това, Бигилас посочи към един човек. Познавах го, той винаги присъстваше при посещенията ни при императора. – На него бях даден да ме гледа и да се грижи за мен. Така гърците се опитват да променят децата и принцовете на владетели от други народи и когато някой ден ги освободят, те да са свикнали и така да са приели гръцкия начин на живот, че да искат да бъдат като тях. Освен това тези момчета се привързват към гърците, започват да ги харесват и в същото време изпитват страх от императора им. Аз бях едно от онези момчета, изпратени за заложници от българите. Това стана, за да се сключи примирие между нас и ромеите. Голяма беше мъката ми. Не можех да забравя разплаканите очи на майка ми и твърдата длан на баща ми, когато ме изпращаше. Силен човек беше баща ми и беше пръв сред българите.

– Какво стана с тях? – попитах аз.

– С кои тях? – Бигилас отвърна на въпроса ми с въпрос.

– С останалите българи.

– Не знам. Много от тях сигурно не са оцелели. Аз самият на няколко пъти щях да напусна този свят и да се преселя при Тангра. Дълго време това не ме интересуваше.

След това блясъкът в очите на младия помощник на преводача изчезна и той отново се отнесе, като че се върна в онова време и по онези места. За пръв път виждах толкова ясно човек, който с тялото си е сред нас, но духът му е на друго място. Това място – миналото, все още живееше в Бигилас.

– Българите се готвеха за война – продължи разказа си той. – Хуните ни нападнаха и вече бяха спечелили една битка. Нашите воини се готвеха за последното сражение с тях. Така оставих баща си.

Трепнах. В тази война бях участвал и аз.

– Разбрахме, че народът ми е загубил, докато още вървяхме към Константинопол. Ромеите дори нямаха време да се намесят и да изпратят помощ, а сигурно нямаха и намерение да направят това. Плаках много, но нищо не можех да направя. Така вместо заложник се оказах роб. Нямаше вече къде да се върна. Чу се, че хуните са избили народа ми и никой не се е спасил от безпощадния им меч. Вероятно родителите ми вече не са сред живите. Баща ми със сигурност е умрял в битката, а майка ми… – момчето се задави за миг, но се овладя и продължи: – За мен вече нямаше път назад. Напред не знаех какво ме очаква, но разбирах, че с пускането ми като залог за договора родителите ми бяха спасили моя живот.

Докато стигнем до Константинопол, плаках всяка нощ. Исках да умра, да ме няма, исках да се върна назад и нищо от това, което се бе случило, да не е истина. Реалността обаче бе друга. Всяка сутрин се събуждах и за свое огорчение разбирах, че съм жив и се намирам при ромеите.

Тук, в двора на Константинопол, бях разпределен и даден като роб и за отглеждане при славния дипломат и юрист Максиминос. Той е един от най-знатните хора в империята на Негово величество. Отначало много се зарадвах, че попадам в ръцете на толкова солиден и влиятелен патриций. Неговият авторитет щеше да бъде моя сигурност. Бях готов да го прегърна и да стана негово дете. По това време бях слаб и уплашен. Нямаше вече кого да обичам на този свят. Погледнах представителния си господар и сърцето ми се изпълни с радост. Вече имах втори баща. Тръгнах след него. Вървях из константинополските улици и като омагьосан гледах всичко около себе си. В този ден бях щастлив, отново бях открил свое семейство. Максиминос, ето там, вижте го, тогава ми се стори толкова стабилен и красив. Той пристъпваше напет като някой младеж и с нищо не се отличаваше от константинополските младежи, които отиваха по Великден на черква с новите си сандали.

Господарят ме отведе в къщата си. Това бе голямо имение, едно от най-големите в града. Толкова голямо, че една част от вътрешния двор бе обрасла с тревичка, а друга бе застлана с гладки каменни плочи.

Щом пристигнах в дома, веднага ме изкъпаха и ми дадоха хубава бяла риза. Около кръста ми привързаха дебела връв, която ми служеше като колан. Дадоха ми нови сандали. Бях толкова щастлив, огледах се в мръсната вода. Там видях римлянин. „Какво? – помислих си. – Може би животът ми като българин свърши и Тангра иска от мен да изживея останалата част от него като ромей?”

Максиминос ме повика при себе си. След това ме отведе при децата си.

„Деца – каза той, – това е новият ви роб. Натресоха ми го, той дори не може да говори на нашия език. Играйте си с него.”

– Мога да говоря – прошепнах аз. Наистина можех да говоря гръцки. Баща ми ме бе учил. Заедно с българския от дете бях научен да говоря гръцки. Някога баща ми също като мен бил за известно време в империята на християните. Също така разбирах хунски, който беше много близък до българския.

На вас, посланик, сигурно не ви е интересно – прекъсна разказа си българинът.

– Не, много ми е интересно – убедих момчето аз. – Продължавай да разказваш!

– Децата бяха приблизително на моята възраст и бяха три – продължи разказа си Бигил. – Две от тях бяха малко по-големи от мен, а третото – по-малко. Те приличаха на баща си толкова, колкото щурци приличат на бивол. Бяха мургави като него, но приликата свършваше до тук. „Щурците” ме наблюдаваха развеселени. Те ме опознаваха с любопитство и интерес, като че ли бях тяхната нова играчка, тяхната нова жертва. Аз също бях в добро настроение, най-после щях да си имам другари. От толкова време не бях имал другар. Скоро обаче разбрах за какъв другар бях определен. Не за техен приятел, а за тяхно домашно животно. Така малко по малко започнах да разбирам какво означава роб. Ние, българите, нямахме роби и се отнасяхме към всеки човек с достойнство, дори враговете си уважавахме. Скоро проумях, че децата на Максиминос са лоши и пакостливи, а аз щях да бъда тяхното агънце, кученце или котенце…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Ние сме подвластни на времето, но не и тя… Тя е вечна!

„Както си ходеше, Теодосий се отдели от статуята на Зевс и тръгна по една галерия, която обграждаше огромната централна фигура. Тази галерия бе образувана от наредени много по-малки мраморни ваяния. Всички те бяха на богове и богини. Повечето от тях бяха по-големи от човешки ръст. Разбира се, никой дори не се доближаваше по размери до Зевс. Тези статуи обграждаха отвсякъде огромната скулптура и бяха поставени тук сякаш да правят компания на Зевс, най-силния и могъщ сред боговете. Все едно са армия, която му се подчинява или са негови компаньони. Зевс и всички тези богове всъщност представляваха Олимп. Да! Олимп в момента се намираше в това огромно помещение, в този храм на античността, който се помещаваше в двореца на василевса.

Фидий бе изваял Зевс съвършено, но останалите божества от галерията бяха не по-малко прекрасни от него. Тук бяха Атина, Афродита, Аполон, Хермес, Херакъл. Всички те бяха събрани и донесени тук. Някои от тях след Гърция бяха посетили и красили форумите на Рим, а сега в тази зала в Константинопол бе завършило тяхното пътешествие по света. Това беше тяхната гробница, техният край. Тук те щяха да посрещнат вечността. Като бе прибрал и скрил тези произведения на изкуството, той ги бе спасил от ревнивите ръце на вярващите християни, които иначе щяха да ги унищожат. Всички тези скулптури бяха излезли изпод ръцете на най-известните ваятели в продължение на векове. Те носеха същността на божествата, но това, което впечатляваше Теодосий, бе, че в тях се намираше частица от душата на майсторите, които ги бяха ваяли. Обикновените хора бяха виждали божествата в тези скулптори, той обаче, тъй като се прекланяше пред красотата, съзираше майсторите-ваятели и зрънцето светлина и гениалност, която бяха вложили във всяко едно свое творение. Ето как едно и също парче камък можеше да предизвика преклонение, но поради съвсем различни причини. Много пъти той се разхождаше сред по-малките скулптури и не само се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за всяко едно от изобразяваните божества, но и се възхищаваше на изяществото и красотата им. Често те го вълнуваха повече, дърпаха по-вярна струна в душата му от огромната скулптура-планина на Зевс. Те, макар и не толкова внушителни, притежаваха повече красота и Светлина в себе си. Тяхното съвършенство и изящество бяха не по-малки от тези на произведението на Фидий. Теодосий не се прекланяше само пред красотата и съвършенството, които тези скулптури притежаваха, а пред силата скрита в тях.

Сега той дори не погледна към изящните мъжки и женски фигури. Мина покрай прекрасните бюстове, изваяните рамене и бедра, красивите глави, деликатните ръце. Не тази красота го вълнуваше тази нощ. Теодосий отмина всички тези скулптури и спря пред една невзрачна фигура, изваяна от камък.

През цялото време Приск следваше василевса. Тази скулптура беше антипод на всичко, което се съдържаше в тази зала. Библиотекарят знаеше за влечението и отношението на Теодосий към красотата. Той неведнъж бе ставал свидетел на среднощните му разсъждения и мнението на Теодосий до голяма степен съвпадаше с неговото. Но кое божество олицетворяваше тази скулптура? Приск я гледаше и не можеше да се досети. Тя приличаше на някакво грозно същество, но не беше сатир или демон. Не! То беше с тялото на обикновена стара жена, чиито телеса висяха, кожата й бе набръчкана, стара и увиснала. Приск задържа погледа си върху лицето на старицата. То беше страшно и грозно, цялото пресечено от дълбоки бръчки. Жената бе напълно гола, но тази голота го отблъскваше, отвращаваше го. Тя нямаше нищо общо с голотата на богините, които предизвикваха похот и възхищение със съвършените си форми. В лицето на тази жена отражение бе оставила смъртта, тази близост до смъртта накара мъжа да потрепери.

– Младостта е красива, а старостта грозна! – каза той.

– Какво?! – сепна се императорът, който явно бе изпаднал в дълбок размисъл. – Защо се мръщиш, Приск? – каза императорът и се засмя.

– Тази скулптура… – каза обърканият библиотекар. Той самият не бе наясно защо това изваяно парче мрамор го притесняваше.

– Това не са само скулптури – каза Теодосий и се усмихна с тънка ирония. – Това са божества – василевсът видя гримасата, която направи неговият личен съветник и секретар.

Теодосий знаеше, че като кани Приск с него в тези нощни разходки, подлага на изпитание вярата на библиотекаря. Тези скулптури го караха да се разкъсва между вярата и преклонението му пред красотата. За да го успокои, той каза:

Тук съм събрал оригиналите на почти всички гръцки и римски божества. Някои от скулптурите са точни копия на творбите на най-великите ваятели.

– Това го разбирам – каза Приск, като посочи фигурите около себе си, – но не и това!

– Какво, не си ли я виждал? Тя е толкова различна, трябва да си я забелязал!

– Виждал съм тази грозотия, но не мога да си обясня защо е тук.

– Трябва да те науча как да гледаш скулптурите! – после помълча известно време, като че ли се зачуди откъде да започне. След малко той попита, явно бе решил да започне разговора с въпрос. – Кажи ми какво виждаш?

Изненаданият Приск помълча, за да избере правилните думи, а след това каза:

– Това е една просташка скулптура. Прекалено реалистична, не е божество, а пресъздава най-обикновен човек и то по най-отблъскващ начин. Не мога да разбера защо ваятелят, ако въобще може да се нарече така, е изобразил една стара, грозна жена? Наистина не мога да проумея защо е направил това. Кому е нужно да пресъздава умората, отчаянието, старостта? Светът и без това е прекалено грозен, защо е нужно да се увеличава грозотата в него? Знаете ли кой е авторът на това нещо? Каква е била тази дързост, която го е накарала да извае нечия баба съвсем гола? Проява на прекалено лош вкус е да покажеш и увековечиш нещо такова! Не е хубаво, в стремежа да бъдеш забелязан и да провокираш хората, да стигаш до тук! Това е проява на висша горделивост и светотатство!

– Това тук – каза Теодосий и с широк жест посочи всички скулптури – е красота! Така смятат хората, те винаги са се стремили към тези скулптури. Искали са да ги видят, да се докоснат до тях, да ги измерват, да ги милват и говорят с тях. Те са ги оглеждали, възхищавали са се. Правели са това, защото са откривали в тях част от себе си, съвършената част от своето същество. Този досег ги е извисявал. Малцина обаче са правели това не за да се въздигнат, а за да си докажат, че са по-умни, живи и красиви от тях. – Той отново посочи скулптурите. – Но това е илюзия, защото много от тези фигури са много по-живи от повечето хора – каза василевсът и един вид пое репликата на своя мистик. Личеше си, че този разговор му харесва, този вид словесен двубой му допада, това поемане и предаване на реплики го караше да бъде щастлив.

– Тази скулптура обаче е различна – каза Приск. – Тук ваятелят е събрал пошлостта, неуместността, грозотата. Защо му е било нужно да го прави?

– Ти смяташ, че тази скулптура е нелепа, така ли да го разбирам?

– Да!

– Отначало и аз мислех като теб. Когато за пръв път видях това произведение на изкуството, помислих, че е най-ужасното нещо, което съм виждал. Но колкото повече го наблюдавах, толкова по-ясно съзирах, че това е едно от най-прекрасните неща, които са били извайвани. Човек трябва да култивира своя вкус и да развива дълбочината на разбирането си. Така самият човек става задълбочен. Най-важното нещо, изказано безмълвно, чрез този къс мрамор, е това, че както хората откриват себе си в образите на богини и богове, така виждат себе си и в тленното, и докато съвършеното е божествено, тленното е човешко, а е нормално то да е много по-близо до хората. Така че в тази скулптура хората откриват себе си. Тя им е близка. Не ги кара да се стремят към някакво съвършенство, не поражда напрежение в тях. И ако красивите скулптури пораждат стремеж към съвършенство и самоусъвършенстване, тази скулптура ни учи как да се изследваме, показва ни как изглеждаме отстрани, но без заблуди и емоции, прави ни наблюдатели на самите нас. Тя ни настройва към себепознание и по този начин е по-близо до духовния ни Път.

Скулпторът вижда хубавото момиче и може да я състари във въображението си и да я извае като старицата, в която ще се превърне след време. Задълбоченият скулптор може да обърне времето, да наблюдава една старица и да види хубавицата, която тя е била в младостта си. Талантливият художник вижда старата жена и я изобразява такава, каквато е, но всеки, който я погледне, съзира най-красивата жена, която някога е срещал. Някои я виждат млада, други – зряла, трети – стара. Тези, които цял живот са обичали една жена, разпознават нея, но все едно я гледат във времето, всеки ден.

Този, който не е срещнал любовта в живота си, остава с усещането, че в съсухреното, сбръчкано тяло е скрита, окована една хубавица и тя е неговата любима.

Като наблюдаваш тази скулптура, тя те кара да преживееш една безкрайна трагедия на това, че животът е краен, а материята – тленна, че старостта, грозотата и самотата са част от нашето бъдеще, за тези, които имат шанс да ги доживеят. За такива смъртта не е наказание и ужас, а привилегия.

Тази скулптура притежава нещо, от което се страхуват и самите богове. Огледай ги! Всички те са изобразени в разцвета на силите си, в своята младост. Те са вечни и не остаряват. Те са вечно млади. Попитай се, такъв ли е животът наистина? Не! Нашият живот не е такъв. Такава е нашата мечта. Пред живота и времето обаче мечтите се стопяват, остаряват, излиняват и изчезват. В същото време само те могат да надделеят над тези. В тази зала ти виждаш една битка между младостта, красотата и вечността от една страна и обикновения, реалния живот от друга. Познай кой ще победи?…“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги