Човек, който не цени и не уважава труда на другите хора, не уважава и своя…

„– Искам да запомниш нещо, то е много важно и може да промени начина, по който гледаш на света и оценяваш хората. – Като каза това, Атей замълча, сякаш да подчертае важността на своите думи. – Човек, който не цени и не уважава труда на другите хора, не уважава и своя! Такъв човек не може да се радва на успехите на другите. Това със сигурност означава, че този човек не работи добре. Всеки човек, който подозира другите в нещо, обикновено се оказва, че е това, в което подозира  другите. Обикновено крадецът вика: „Дръжте крадеца!“ Крадецът смята, че всички хора са крадци, неверният мъж смята, че всички хора изневеряват, всеки такъв човек съди за другите по себе си, смята, че всички хора са като него. Затова най-лесният начин да опознаеш някого е да го оставиш да ти разкаже какви са хората около него. Така той, описвайки другите, ще опише себе си и душата си.

Ако някой човек ти говори, че всички около него са завистници, нечестни, използвачи, това е сигурен знак, че и той е такъв. Хората се страхуват някой друг да не е по-голям завистник и използвач от  самите тях.

Истинските майстори оценяват труда на другите, уважават хората за това, което са постигнали, дори когато тяхното ниво е по-ниско от това на майстора, те оценяват усилията. Понеже и те са полагали усилия, знаят колко е трудно и могат да оценят усилията на другите. Хора, които не са работили, много лесно отхвърлят и не могат да оценят. Истинските майстори никога не се съобразяват с хората и не зависят от хорското мнение, а имат здрава и обективна система на оценка. Само когато сам си такъв, можеш да бъдеш наистина добър, защото иначе не знаеш кой си и къде се намираш. Само когато си такъв, можеш да помагаш на другите и единствено тогава е възможно да бъдеш водач и учител.„

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Тук хората бързат, без дори да знаят закъде…

„- Губя се, потъвам, давя се в самота на това място! Не мога да вдишам! Безличното море на самотата ме поглъща! Губя се в тълпите непознати хора, които ме обграждат, удрят и отнасят!

Тук, в големия град, в Западния свят, хората винаги бързат, често без да се замислят за къде. На българина му се струваше, че целият свят, който нарича себе си „цивилизован“, е заразен от една обща тревожност. Често в това бързане хората изпускаха много важни моменти от своя живот. Това бързане не винаги си струваше и не означаваше, че живеят пълноценно. Тук всички бързат и са като част от някакъв механизъм, на който някой е пренавил пружинките. Дори когато се забавляват, тук хората бързат. Те сами се ускоряват, без дори да го усещат. Бързат, бързат, винаги бързат. Ако ги попиташ защо, ще ти кажат: „За работа“, „За среща“, „Да не закъснея“, „Да свърша по-бързо“, други ще се учудят и ще кажат: „Що за въпрос?“ Повечето дори не усещат тази тревожност, те така си живеят. Такива хора винаги ще измислят някакво оправдание, но не работата и забързаният ритъм на другите ги кара да бързат, а някакво вътрешно напрежение, чувство за неудовлетвореност, за това, че са изпуснали някакви важни моменти, че винаги закъсняват. Всички те имат толкова незначителен живот и са кухи и самотни, че ако не са част от тълпата, не се чувстват полезни, живи и значими. Затова повечето от тези са спокойни, само когато вършат нещо, когато бързат, само в тези моменти успяват да се спасят от своята незначителност.

Градът – той е ненаситно чудовище, което поглъща жертвите си, дъвче ги, смила ги. В този град всеки човек, за да оцелее, трябва да е крадец, да краде и да трупа, за да го има. Всеки краде и обира другите, дори глътката въздух, която всеки вдишва, трябва да я отмъкне от нечие чуждо гърло. Всеки краде, но и от всекиго крадат, а най-големият крадец е Градът.“ – историческа поредица „България“, автор Токораз Исто