„Както си ходеше, Теодосий се отдели от статуята на Зевс и тръгна по една галерия, която обграждаше огромната централна фигура. Тази галерия бе образувана от наредени много по-малки мраморни ваяния. Всички те бяха на богове и богини. Повечето от тях бяха по-големи от човешки ръст. Разбира се, никой дори не се доближаваше по размери до Зевс. Тези статуи обграждаха отвсякъде огромната скулптура и бяха поставени тук сякаш да правят компания на Зевс, най-силния и могъщ сред боговете. Все едно са армия, която му се подчинява или са негови компаньони. Зевс и всички тези богове всъщност представляваха Олимп. Да! Олимп в момента се намираше в това огромно помещение, в този храм на античността, който се помещаваше в двореца на василевса.
Фидий бе изваял Зевс съвършено, но останалите божества от галерията бяха не по-малко прекрасни от него. Тук бяха Атина, Афродита, Аполон, Хермес, Херакъл. Всички те бяха събрани и донесени тук. Някои от тях след Гърция бяха посетили и красили форумите на Рим, а сега в тази зала в Константинопол бе завършило тяхното пътешествие по света. Това беше тяхната гробница, техният край. Тук те щяха да посрещнат вечността. Като бе прибрал и скрил тези произведения на изкуството, той ги бе спасил от ревнивите ръце на вярващите християни, които иначе щяха да ги унищожат. Всички тези скулптури бяха излезли изпод ръцете на най-известните ваятели в продължение на векове. Те носеха същността на божествата, но това, което впечатляваше Теодосий, бе, че в тях се намираше частица от душата на майсторите, които ги бяха ваяли. Обикновените хора бяха виждали божествата в тези скулптори, той обаче, тъй като се прекланяше пред красотата, съзираше майсторите-ваятели и зрънцето светлина и гениалност, която бяха вложили във всяко едно свое творение. Ето как едно и също парче камък можеше да предизвика преклонение, но поради съвсем различни причини. Много пъти той се разхождаше сред по-малките скулптури и не само се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за всяко едно от изобразяваните божества, но и се възхищаваше на изяществото и красотата им. Често те го вълнуваха повече, дърпаха по-вярна струна в душата му от огромната скулптура-планина на Зевс. Те, макар и не толкова внушителни, притежаваха повече красота и Светлина в себе си. Тяхното съвършенство и изящество бяха не по-малки от тези на произведението на Фидий. Теодосий не се прекланяше само пред красотата и съвършенството, които тези скулптури притежаваха, а пред силата скрита в тях.
Сега той дори не погледна към изящните мъжки и женски фигури. Мина покрай прекрасните бюстове, изваяните рамене и бедра, красивите глави, деликатните ръце. Не тази красота го вълнуваше тази нощ. Теодосий отмина всички тези скулптури и спря пред една невзрачна фигура, изваяна от камък.
През цялото време Приск следваше василевса. Тази скулптура беше антипод на всичко, което се съдържаше в тази зала. Библиотекарят знаеше за влечението и отношението на Теодосий към красотата. Той неведнъж бе ставал свидетел на среднощните му разсъждения и мнението на Теодосий до голяма степен съвпадаше с неговото. Но кое божество олицетворяваше тази скулптура? Приск я гледаше и не можеше да се досети. Тя приличаше на някакво грозно същество, но не беше сатир или демон. Не! То беше с тялото на обикновена стара жена, чиито телеса висяха, кожата й бе набръчкана, стара и увиснала. Приск задържа погледа си върху лицето на старицата. То беше страшно и грозно, цялото пресечено от дълбоки бръчки. Жената бе напълно гола, но тази голота го отблъскваше, отвращаваше го. Тя нямаше нищо общо с голотата на богините, които предизвикваха похот и възхищение със съвършените си форми. В лицето на тази жена отражение бе оставила смъртта, тази близост до смъртта накара мъжа да потрепери.
– Младостта е красива, а старостта грозна! – каза той.
– Какво?! – сепна се императорът, който явно бе изпаднал в дълбок размисъл. – Защо се мръщиш, Приск? – каза императорът и се засмя.
– Тази скулптура… – каза обърканият библиотекар. Той самият не бе наясно защо това изваяно парче мрамор го притесняваше.
– Това не са само скулптури – каза Теодосий и се усмихна с тънка ирония. – Това са божества – василевсът видя гримасата, която направи неговият личен съветник и секретар.
Теодосий знаеше, че като кани Приск с него в тези нощни разходки, подлага на изпитание вярата на библиотекаря. Тези скулптури го караха да се разкъсва между вярата и преклонението му пред красотата. За да го успокои, той каза:
– Тук съм събрал оригиналите на почти всички гръцки и римски божества. Някои от скулптурите са точни копия на творбите на най-великите ваятели.
– Това го разбирам – каза Приск, като посочи фигурите около себе си, – но не и това!
– Какво, не си ли я виждал? Тя е толкова различна, трябва да си я забелязал!
– Виждал съм тази грозотия, но не мога да си обясня защо е тук.
– Трябва да те науча как да гледаш скулптурите! – после помълча известно време, като че ли се зачуди откъде да започне. След малко той попита, явно бе решил да започне разговора с въпрос. – Кажи ми какво виждаш?
Изненаданият Приск помълча, за да избере правилните думи, а след това каза:
– Това е една просташка скулптура. Прекалено реалистична, не е божество, а пресъздава най-обикновен човек и то по най-отблъскващ начин. Не мога да разбера защо ваятелят, ако въобще може да се нарече така, е изобразил една стара, грозна жена? Наистина не мога да проумея защо е направил това. Кому е нужно да пресъздава умората, отчаянието, старостта? Светът и без това е прекалено грозен, защо е нужно да се увеличава грозотата в него? Знаете ли кой е авторът на това нещо? Каква е била тази дързост, която го е накарала да извае нечия баба съвсем гола? Проява на прекалено лош вкус е да покажеш и увековечиш нещо такова! Не е хубаво, в стремежа да бъдеш забелязан и да провокираш хората, да стигаш до тук! Това е проява на висша горделивост и светотатство!
– Това тук – каза Теодосий и с широк жест посочи всички скулптури – е красота! Така смятат хората, те винаги са се стремили към тези скулптури. Искали са да ги видят, да се докоснат до тях, да ги измерват, да ги милват и говорят с тях. Те са ги оглеждали, възхищавали са се. Правели са това, защото са откривали в тях част от себе си, съвършената част от своето същество. Този досег ги е извисявал. Малцина обаче са правели това не за да се въздигнат, а за да си докажат, че са по-умни, живи и красиви от тях. – Той отново посочи скулптурите. – Но това е илюзия, защото много от тези фигури са много по-живи от повечето хора – каза василевсът и един вид пое репликата на своя мистик. Личеше си, че този разговор му харесва, този вид словесен двубой му допада, това поемане и предаване на реплики го караше да бъде щастлив.
– Тази скулптура обаче е различна – каза Приск. – Тук ваятелят е събрал пошлостта, неуместността, грозотата. Защо му е било нужно да го прави?
– Ти смяташ, че тази скулптура е нелепа, така ли да го разбирам?
– Да!
– Отначало и аз мислех като теб. Когато за пръв път видях това произведение на изкуството, помислих, че е най-ужасното нещо, което съм виждал. Но колкото повече го наблюдавах, толкова по-ясно съзирах, че това е едно от най-прекрасните неща, които са били извайвани. Човек трябва да култивира своя вкус и да развива дълбочината на разбирането си. Така самият човек става задълбочен. Най-важното нещо, изказано безмълвно, чрез този къс мрамор, е това, че както хората откриват себе си в образите на богини и богове, така виждат себе си и в тленното, и докато съвършеното е божествено, тленното е човешко, а е нормално то да е много по-близо до хората. Така че в тази скулптура хората откриват себе си. Тя им е близка. Не ги кара да се стремят към някакво съвършенство, не поражда напрежение в тях. И ако красивите скулптури пораждат стремеж към съвършенство и самоусъвършенстване, тази скулптура ни учи как да се изследваме, показва ни как изглеждаме отстрани, но без заблуди и емоции, прави ни наблюдатели на самите нас. Тя ни настройва към себепознание и по този начин е по-близо до духовния ни Път.
Скулпторът вижда хубавото момиче и може да я състари във въображението си и да я извае като старицата, в която ще се превърне след време. Задълбоченият скулптор може да обърне времето, да наблюдава една старица и да види хубавицата, която тя е била в младостта си. Талантливият художник вижда старата жена и я изобразява такава, каквато е, но всеки, който я погледне, съзира най-красивата жена, която някога е срещал. Някои я виждат млада, други – зряла, трети – стара. Тези, които цял живот са обичали една жена, разпознават нея, но все едно я гледат във времето, всеки ден.
Този, който не е срещнал любовта в живота си, остава с усещането, че в съсухреното, сбръчкано тяло е скрита, окована една хубавица и тя е неговата любима.
Като наблюдаваш тази скулптура, тя те кара да преживееш една безкрайна трагедия на това, че животът е краен, а материята – тленна, че старостта, грозотата и самотата са част от нашето бъдеще, за тези, които имат шанс да ги доживеят. За такива смъртта не е наказание и ужас, а привилегия.
Тази скулптура притежава нещо, от което се страхуват и самите богове. Огледай ги! Всички те са изобразени в разцвета на силите си, в своята младост. Те са вечни и не остаряват. Те са вечно млади. Попитай се, такъв ли е животът наистина? Не! Нашият живот не е такъв. Такава е нашата мечта. Пред живота и времето обаче мечтите се стопяват, остаряват, излиняват и изчезват. В същото време само те могат да надделеят над тези. В тази зала ти виждаш една битка между младостта, красотата и вечността от една страна и обикновения, реалния живот от друга. Познай кой ще победи?…“
откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто
„Хипатия беше съвършена! Ти не можеш да разбереш това! Трябва да имаш очи, за да видиш съвършенството! Това е нещо, което само аз мога да оценя. Трябва да изграждаш това умение. За останалите хора съвършенството не съществува. Тя имаше съвършена красота. Само аз можех да я видя и да я оценя по достойнство. Всички останали, които се навъртаха около нея, не бяха достойни за това, което представляваше. Освен красота, Хипатия притежаваше духовна чистота. Тя сияеше с вътрешна светлина, допълвана с деликатния чар и изтънчеността на образованието й. Теон я беше обучил да бъде радост за всичките сетива на някой мъж. Аз бях единственият мъж, който можеше да я оцени. Само аз бях достоен за нея. Нейната образованост нямаше равна в света. Тя не беше жена, а скъпоценен камък. Хипатия бе самото въплъщение на красотата, не само външна, а и вътрешна. Тя трябваше да се докосва нежно и да не се зацапва. Винаги съм се опитвал да се обграждам с красотата. Цял живот се борих да създам един по-добър свят. Свят от красота и изтънченост. Днес обаче човечеството не е готово за това. Някой ден светът ще стане такъв, за какъвто мечтая, но сега хората са груби и недодялани. В този свят трябваше да се действа така и аз нямах друг избор. Съжалявам, че не живях в по-добри времена. Исках с Хипатия да живеем в онзи свят, който се опитвах да изградя.
Токораз Исто 