Канът олицетворява държавата, той е носител на орендата…

„– Българските кане са убивали всеки, който ги види в момент на слабост, тези, които са имали злочестата участ да видят кански сълзи, не са доживявали, за да разкажат някому за това. Ти, като кан на българите, трябва да внимаваш много, защото, когато твоите врагове видят сълзи в очите ти, това не е толкова страшно, понеже ще са причинени от яростта, която изпълва гърдите ти. Така или иначе нещастниците, дръзнали да ядосат кана ювиги до такава степен, че да плаче от ярост, биват избивани като кучета. Ако обаче си позволиш да пророниш сълзи пред воините си и най-близките си хора, тези, които обичаш, то това би било пагубно за всички тях. Канът олицетворява държавата, той е носител на орендата и всяка проява на слабост от негова страна ще разколебае вярата на хората. В душата им ще се прокрадне съмнение в силата на кана, неговата непогрешимост и правото му да управлява. Канът е връзката на народа с Тангра, той е човек, но в същото време е мост, по който протича Силата. Едно камъче от този мост да се отчупи и цялата конструкция ще рухне. Канът е кан, защото някога хората са приели това да е така. Когато това е станало, канът се е отказал от човешките си слабости, емоции и страсти. Оттук насетне той не принадлежи на себе си, а на народа. В очите на хората канът ювиги е богоравен, той няма право да греши, не може да си позволи да е слаб. Разбира се, реалността е различна, канът е човек, както всички останали, и като такъв може и да греши, да има своите съмнения и слабости, но никога, повтарям никога, не трябва да допуска някой да го види в тези моменти! Това би било предателство спрямо всички мъже, жени и деца, които стоят зад него. Всяка пролята сълза е равносилна на хиляди убити, когато водиш хората в битка, те трябва да са абсолютно сигурни в победата, в правотата ти, защото съмнението е най-големият враг на воина. Запомни, очите на хората винаги ще са вперени в теб, ако ти не излъчваш сила и увереност, ако си слаб и несигурен в действията си, те няма да те следват, няма да ти се подчиняват, ще започнат сплетни, а това в битка е равнозначно на пълен крах! И всяка сълза на кана може да бъде отмита единствено с ведра пълни с кръв.

Най-скъпото нещо в света са сълзите на кана на българите, те са по-скъпи от злато и диаманти. Това е така, защото са изключително малко – Атей продължаваше да говори, – има поверие, че диамантите (брилянтите) са сълзите на кана, а рубините – кръвта му. Кръвта е свързана със сърцето, с тялото в настоящето, а сълзите идват не от очите, както много хора смятат, а от душата, от един друг свят. Само децата и глупаците реват заради егото си…„

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Със светкавична бързина извади камата и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две.

Ирник го гледаше изумен.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

– На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени. Кръвта на прасето, вълка и агнето са си кръв на агне, вълк и прасе.

– Татко, какво искаш да кажеш?

– Прасетата са хората, които нямат духовност, а се ровят в нечистотиите на живота и не вдигат дори глава, за да видят, че има и друг свят, и друг живот. Тези хора живеят в кочината и калната локва. Агнетата са малодушните, страхливите, боязливите, несамостоятелните хора, те никога няма да опознаят света, защото предпочитат да стоят на едно място, на безопасно; дори когато ходят, те избират отъпкани пътища. Вълците са хора, които се борят, но те нямат душа и стават зли. Те носят на света повече зло, отколкото добро. Както в тангристкия кръст има три същности, тези три животни олицетворяват липсата им. Хората прасета са бездуховни и мръсни, при тях отсъства жаждата за знание и духовност. Агнетата са смирени, приличат на духовни, но нямат същност на воин и не могат да се движат самостоятелно по пътя, а имат нужда от стадо. Вълците са воини, но нямат духовност и човечност.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7527 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което…

„В този момент Авитохол видя две връвчици и веднага се сети какво да прави. Едната от връвчиците беше червена, а другата – бяла. Те сигурно се използваха за подшиване на кожените пергаменти, за да стане книгата здрава. Със светкавична бързина той извади камата на куриоса и преряза двете връвчици. Веднага ги раздели на две. Момчето го гледаше изумено.

– Това е кръвта – каза Авитохол и посочи червеното конче. – Помниш ли миналата година как кръвта напои само едната връвчица? Това е орендата – българинът посочи белия конец, след което пресука двете връвчици. – Явно, когато орендата и кръвта напуснат тялото, се разделят и вече не се смесват. Може би това е така, защото кръвта е тялото, тя е тленна, орендата е духът, въздухът. Днес е специален ден, защото започва новата българска година. Тъй като няма да можем да проведем битка и да пренесем саможертва на Тангра, затова аз измислих това, да си вържем тези пресукани бяла и червена връвчици. Така все едно сме дали своята саможертва към Тангра и му благодарим. И всеки човек, който си завърже такъв конец на първи март, нека се смята за българин, принесъл своята саможертва и дар в нозете на Тангра. Нека носим тази връвчица седем дни, а след това я закачим на цъфнало дърво. Помниш ли онова дърво, което ти показах? То беше шаманско дърво, на него българите привързваха своите оброчни върви и ленти.

– Но онова дърво беше сухо – каза момчето.

– Не, то беше зелено и цъфтеше, но в другите светове. То символизираше Световното дърво, това което хуните наричат Бой Терек. Може да има хора, които да завързват връвчиците си на оброчни места.

– Разбрах, татко. На коя ръка да завържа тази връвчица?

– На лявата, представи си, че държиш меча с дясната ръка, значи ще порежеш лявата.

Двамата мъже опитаха сами да си завържат връвчиците, от двете страни на които Авитохол бе направил възелчета, но не успяха. Беше много трудно сам да направиш това, затова всеки върза на другия такава на лявата китка.

– От този ден нека на всеки първи март, където и да се намираш, да си завързваш едно пресукано бяло и червено конче и да отправяш мислите си към Тангра, за България, саракта и за мен! Това да бъде твоята молитва!

– Татко, това не е ли лъжа? Като си завържем бял и червен конец, по този начин не се ли опитваме да излъжем Тангра?

– Не! За Тангра не е важно какво точно правиш, а жестът и това, което влагаш в него. Нагласата и дали си искрен е по-важна. Бог се вглежда в душите на хората, той не гледа само делата им. Може да се молиш на Бог, но в душичката си да си малко, злобно, егоистично човече. Дори да се молиш правилно, да го правиш пред истинския Бог, това няма да те направи голям, значим и велик човек. Бог е направил така, че малките хора въобще да не могат да го познаят.

– Значи като завързахме тези кончета, все едно извършихме жертвоприношение към Тангра?

– Да! Бог може да отхвърли и най-горещата молитва, и най-правилно изпълнената литургия, ако са престорени!

Ако си българин, тоест мъдър, духовен, чист, просветен човек, ако следваш, чувстваш и живееш според орендата и волята на Тангра, дори две кончета да си завържеш, то е жертвоприношение и ще бъде прието и оценено от Тангра. Ако си недостоен и кръвта ти изтече, Тангра няма да го оцени.

Тангра не иска нашата кръв. Той не желае формални актове. Това не е театър. Той иска много повече – нашия пълноценен живот. Като си завързваме червено и бяло конче, ние искаме да му покажем не само, че сме готови да умрем в негова чест, но и сме посветили живота си и спазваме мисията, която ни е отредил. Така ние му доказваме, че сме истински българи. Това е най-висшето жертвоприношение. Да живеем като българи, това иска Тангра от нас.“

На всички българи, Честита Нова 7526 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат…

„Тази вечер бе последната им покрай морето. Авитохол погледна към безкрайната водна шир. Тук брегът се извисяваше и от едната страна лагерът бе защитен от скалите и морето. Само птица можеше да прелети от този край на лагера. Но не за това мислеше българинът. Той гледаше морето и не мислеше за нищо. Стоеше като зашеметен. Струваше му се, че може да види света до неговия край. Изведнъж осъзна къде се намира. Той бе стигнал до тук, до този край на света. Животът му не бе преминал в степта и на изток, както бе смятал като дете, а тук, на запад. Сега сякаш се събуждаше от дълъг сън. Какво правеше тук? От известно време бе влязъл в една борба, в непрекъснато преследване и дебнене. Кога и как ли щеше да свърши всичко това?

Изведнъж зад гърба си българинът чу шум от битка. Нима нападението на Евгениус бе започнало? Авитохол посегна към меча си и веднага се затича към лагера. Неусетно се бе отдалечил от своите спътници. Звуците, които долавяше, не бяха звънтене на железни остриета, а ударите бяха по-тъпи. Колкото повече се приближаваше, толкова повече разбираше, че това не беше битка. Гласът на Юлий бе звънтящ и се редуваше с чистите викове на някой по-възрастен мъж. Това беше тренировъчен двубой.

Когато се приближи, Авитохол различи безпогрешно двамата бойци. Това бяха Юлий и вуйчо му. Те се дуелираха с рудиуси. Момчето, макар и по-младо, беше много бързо и с добра техника. Личеше си, че кръвта му е млада и буйна и иска да прилича на онези стари римляни, които са имали морал и чувство за чест и са покорили половината свят. Момчето нападаше, а мъжът се бранеше. Отстрани обаче се виждаше, че Марцелин се радва на успешните атаки на племенника си. Той го оставяше да напада и води битката. В погледа на момчето гореше огън, който бе подклаждан от амбициите, от младостта, от стремежа да живее. Авитохол не можеше да не се усмихне. Точно от такива хора днес имаше нужда Рим. Днешните римляни бяха преяли, мързеливи и отегчени. Те първо бяха загубили битката с живота, а след това с хуните и другите варвари. Това бе разликата, римската кръв се бе уморила и залиняла, а тази на варварите бликаше и извираше млада, силна, желаеща победи, стремяща се към живота. Това момче, Юлий, бе едно добро начало за Рим. Ако начело на Западната империя застанеше такъв човек, Рим го очакваха само добри дела.

Авитохол се опитваше да сравни римските деца с хунските. За него беше ясно защо хуните щяха да побеждават. Те искаха да владеят света, да властват над съседните народи. Тяхната кръв беше млада и гладна. Скоро Европа и светът щяха да им принадлежат.“

откъс от многотомната българска история „Тангра“

За българите кръвта е свещена, защото съдържа оренда…

„Битките бяха завършили, а дори не се бе проляла кръв. Нещо му подсказваше как трябва да постъпи. В този момент българинът се изправи и направи жест. Воините замълчаха.
– Тези битки бяха жертвоприношение към Тангра. Бог обаче не пожела да се пролее кръв. Все пак трябва да дадем кръв като жертвоприношение на нашия бог – като каза това, Авитохол отскубна една нишка от бялата си риза. Той бе облякъл ризата си, но не бе сложил ризницата, защото не искаше да му тежи. Скоро щяха да запалят огньове и да се подготвят за вечеря. Сега той закачи колана си и всичко по него. Авитохол знаеше, че за българите кръвта е свещена, защото съдържаше оренда, затова внимаваха да не се смеси със земята. Ритуалното убийство на владетел при българите бе доброволен акт. Когато канът усетеше, че силите му и орендата го напускат, той повикваше своите тиуни. Двама от тях минаваха зад гърба му. В ръцете си те държаха копринено въже, с което задушаваха владетеля, докато той не умре. От устата му потичаше тънка струйка кръв, а мъжете внимаваха тя да не покапе върху нечистата земя. Авитохол знаеше всичко това и сега завърза бялото кончè на лявата си китка. Тангра трябваше да получи кръв, за да не поиска повече кръв в предстоящите битки. Авитохол хвана меча с дясната си ръка. Знаеше, че при разрязване на вените на китката кръвта блика и не спира, докато човекът не започне да губи сили и накрая рухне от изтощение. Затова бе стегнал конеца, за да спре кръвта. Авитохол направи лек разрез, за да не покапе кръвта по земята. Тънка струйка кръв тръгна надолу към дланта му. Изведнъж тя докосна връвта, „целуна” я и се изви като змия. Нишката явно бе съставена от две преплетени кончèта, защото кръвта като по канал тръгна по едното и го обагри в червено. Тя се изви на спирала, другата спирала остана бяла. Авитохол наблюдаваше като омагьосан всичко това. Не беше очаквал, че кръвта ще попие само в едното кончè. Когато стигна до края на нишката, тя спря, защото той бе стегнал китката си и започна да се съсирва. Докато правеше всичко това, устните му мълвяха свещена клетва итзиги тагрок към Тангра.
– Ооо, Тангра, заклевам се от този ден да създам Велика България! Приеми в дар кръвта и живота ми! Аз ще създам в себе си Велика България, ще събудя всичките си същности на българин, ще бъда тумир, багатур, колобър и кан в едно, ти ми помогни да открия българи като мен, за да възродим отново България! Ако е богоугодно делото ми, ако това е мисията, за която цял живот ме готвиш, ме подкрепи!
Ирник гледаше баща си.
– Татко, защо правиш това? – попита той.
– Това е нашето жертвоприношение към Тангра, нашата свещена клетва! Няма по-голяма жертва от собствената ни кръв! Нека през годината за нас и воините ни няма големи жертви!
Ирник поиска да направи същото. Скоро и от неговата ръка бликна кръв, която оцвети връвта, която Авитохол завърза за китката му. Мъжът наблюдаваше внимателно случващото се със сина му. И при него всичко протече по същия начин. Кръвта се докосна до нишката и се изви като змия около дърво. Докато младото момче порязваше вената си, старият воин не се стърпя и прошепна: „По-леко! Внимателно!“…“ – откъс от многотомната история „Тангра“

На всички българи, Честита Нова 7525 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.