Ние сме българи и цял живот се учим никога да не отстъпваме…

„Вървеше бавно и продължаваше да оглежда бойното поле, виждаше агонизиращите и умиращи хора, усещаше всепроникващата миризма на кръв, на изпражнения и урина. Пред погледа му непрекъснато се изпречваха насечени части от човешки тела. Бойното поле за всички тези воини беше гроб, за мухите обаче то беше пир. Навсякъде се носеше миризмата на смърт и разложение.

Мъжът усещаше цялото си същество изтъкано и пропито от смърт. За да върне живота в себе си, той бръкна и отнякъде извади червена ябълка, след това, без никакво забавяне, хищно я захапа, а сладкият й сок потече по брадичката му. Въпреки смъртта наоколо и гледката, той дъвчеше силно и енергично и отново отхапа от сочния плод, като говореше сам на себе си.

„Ние сме воини! Родени сме за такива моменти. За тези моменти живеем. Това, което ужасява другите, за нас е награда. Ние се чувстваме най-добре там, където другите примират от страх. Ние сме българи и цял живот се учим на това. Учени сме никога да не отстъпваме, а да се бием до смърт.

Тук, където червата на хората се обръщат от погнуса и смъртта е смалила душиците им като стафиди, е моята трапеза! За мен това е бяла покривка! Аз се храня със смърт! Всеки, който посяга към величието, се храни с човешкото страдание и смърт.”

След тези думи той отново отхапа от ябълката. Сладките й сокове продължаваха да пръскат бузите му и да се стичат по брадичката му. Тя хрупаше в устата му и му напомняше за това, че освен смърт, на този свят има и живот, че освен кръв, тялото му може да отделя и слюнка, че хората, освен да умират, могат и да се хранят, любят и да живеят. За пореден път жадно отхапа от вкусния плод, а сладостта му го върна към живота. Усети в устата си аромата на зелена трева и цветя. Тази ябълка бе по-сладка от мед, по-сочна от нектар. В нея бяха събрани зимните сокове от недрата на земята, които тук, в този плод, се бяха докоснали до слънцето и се бе получила тази божествена връзка, затова ябълката бе толкова сладка и сочна. Този плод успяваше да събере мистичните води, идващи от недрата на земята, със слънцето. Сочността и сладостта. Този плод беше магичен.

Ябълката, не е ли тя първото и най-древно дърво? Може би неслучайно тя бе плодът на изкушението? Не бяха ли Адам и Ева изгонени от рая именно заради нея? Не се ли бяха увивали около нея Змията и Сатаната? Какво ли можеше да означава, че сред толкова много смърт се сети първо за нея? Може би имаше причина в този момент да мисли за ябълката, за смисъла на живота, за Дявола и Бога, за Сътворението, а не за битката.“

откъс от тринадесети том „Ирник“ от поредицата „Тангра“

Точно когато реши, че опасността е преминала и си отдъхна…

„Отново се сети за децата си, те бяха като малки пиленца, които се гушеха в гнездото и чакаха да им донесе храна. Пак му се прииска да докосне знака, но бе изненадан от силен удар в щита. Той се стресна от трясъка. Какво беше това? После веднага се сети. Това бяха някакви хунски бойни ласа с две или три каменни или железни топки. С тях варварите се опитваха да ги ударят или да ги закачат и извадят от бойния строй. Мъжът осъзна, че трябва да внимава. В този момент усети изтъркулването на каменните топки, те паднаха от щита и минаха от дясната му страна, където бе новият воин, онзи който бе заместил поразения от стрела във врата негов другар. Топките на аркана паднаха покрай него и тежко тупнаха на земята. Мъжът внимаваше да не го закачат, защото те бяха свързани с въже, което можеше да се оплете в краката му. И точно когато реши, че опасността е преминала и си отдъхна, онзи, който държеше ласото, го издърпа силно. Легионерът бе забравил, че краят на ласото все още е в ръцете на някой хун. Топките оживяха, те подскочиха нагоре, като трите глави на хищна хидра, оплетоха се, увиха се покрай десния му крак. За миг той се препъна, опита се да пренесе центъра на тежестта върху левия си крак, но той бе слаб и наранен и се подгъна. След миг мъжът рухна тежко на земята, при което изпусна щита. Той гледаше синьото небе, безмилостното слънце надзърташе през прозореца, който се бе открил, след неговото падане. Там той видя черни облачета. В първия момент те му заприличаха на ято птици. Учуди се, защото не бе виждал такива птици, толкова дълги и тънки и така близо летящи, в такъв синхрон. Отначало те летяха нагоре, после изведнъж изчезнаха, а след това като една се обърнаха надолу и се стрелнаха към земята. Той искаше, но не можеше да се изправи. Всичко това бе замислено предварително. Ласото трябваше да отвори дупка в тестудото, а стрелците веднага насочваха стрелите си право към отвора. Мъжът наблюдаваше стрелите, които толкова бързо летяха към него, право към гърдите му. Той затвори очи, а устните му промълвиха:

– Всички ще умрем!“

откъс от дванадесети том „Авитохол“