Много от хората наричаха пентаграм „знакът на Сатаната”, но те грешаха…

„Таис беше повече Ева. Тя беше роза, кожата й ухаеше на рози, мека, но силна миризма, която опива и прониква навсякъде. Таис бе ароматна, опияняваща и красива. Тя бе зрялата жена и майката. Розата бе символ на вагината, на раждащата утроба. Това знаех от Шушандук и сега го виждах пред себе си. Когато предния път бях видял Шушандук и Таис една до друга, тогава Розата бе Шушандук, сега Таис играеше тази роля, тя беше готова да стане майка, да приеме в себе си животосъздаващото семе. Розата имаше за знак пентаграма, същият този знак, с който във Вавилон халдейските жреци изобразяваха света на демоните. Сега вече разбирах това. Преди бях мислил, че Лилит е Демонът, онзи първият архидемон, сега „виждах” друго. В този момент, в който седях в някаква къща във Филипопол, бях започнал да разбирам нещо, показано ми преди толкова много години в далечния Вавилон. Лилит бе първият и най-силен демон, от него произлизаха останалите демони. Лилит беше Сатаната. Ето защо халдейските жреци винаги се обграждаха в пентаграм (петолъчка вписана в кръг), за да се предпазят от демоните. Розата се предпазваше от Лилията, Ева – от Лилит, жрецът – от злите сили. Много от хората наричаха пентаграм „знакът на Сатаната”, но те грешаха. Всъщност пентаграмът бе знакът на Розата, петолистната роза, първата роза. Пентаграмът бе знакът на Ева, уж на доброто. Колко объркана бе съвременната религия и как нарочно символите в нея бяха подменени и това не беше направено случайно. Така тези, които бяха посветени, биваха обърквани и беше подменяна вярата и символите. Тези, които смятаха, че следват Добрия бог, Твореца, всъщност се кланяха на Сатаната. Сатаната можеше да е Творецът, а Добрият бог да не е толкова добър. За миг изпитах прозрение. Жреците или демоните многократно бяха подменяли верите и обърквали символите. Колкото по-посветен си, толкова по-близо до истината си. Толкова повече навлизаш в тайните и се връщаш към началото, когато всичко е било правилно наредено. Мъжете, които познаваха само мъжките култове, не можеха да знаят, че нещата са объркани; жените, последователки на Богинята майка, също не можеха да разберат това. Аз можех, защото познавах и двата култа. Дали Бероес можеше да прозре като мен в такава дълбочина? Не знаех, но вътрешното ми усещане бе, че магът знае дори повече от мен и в неговата глава картината е още по-ясна. Не беше ли това всъщност смисълът на човешкия живот? Чрез познание и посвещение да разгръщаш, отмахваш воалите на неяснота, объркване и незнание и с времето пред очите ти да се разкрие реалността, истината!“ – откъс от многотомната история „Тангра“, автор Токораз Исто

Да обичаш означава да си готов да бъдеш с един човек, каквото и да се случи

„– Ти, Лебед, и въобще младите момичета като теб цял живот очаквате мъжа на мечтите си. Вие мечтаете за него. Опитвате се да си го представите, но всичко това ви пречи да го откриете наистина. Ти си принцеса, роднина на каган и все пак имаш възможност да срещнеш принц и да се омъжиш за човек с благороден произход. Те обаче правят същото – като каза това, мъжът посочи назад към придружаващите ги дами. – Всички те са сънуващи и надяващи се. Те ти завиждат и всяка една от тях мечтае да бъде на твоето място. И понеже твоята участ няма да се случи на тях, те ще си я измислят. Един ден те ще срещнат своите мъже и ще ги дорисуват в мислите си като принцове. Но мъжете няма да бъдат такива. Тогава започва разминаването между реалността и мечтата. Тези мечти са унищожили любовта на милиони хора. Жените мечтаят за мъже, каквито нямат и няма да имат, те си ги представят като принцове. Мъжете мечтаят за принцеси, а жените им не са такива, така те създават една лъжа. Хората живеят заедно, мислят, че се познават, че се обичат, че са един до друг или зад друг, но всъщност не са. Те не се познават и живеят с измислени образи. Това може да продължава с години. За да поддържаш такава илюзия обаче е нужно да отделяш много сила. Има ли такова нещо, обикновено един от двамата е по-близо до реалността, а другият отделя повече от личната си сила. Това не може да продължава вечно. Този, който жертва повече, по някое време започва да се изморява и да отпуска булото на самоизмамата. Тогава той прозира реалността и вижда, че в леглото до него не е принцеса, а най-обикновена селска невеста, че децата му не са принцове, а мърляви хлапета, че животът му съвсем не е толкова щастлив. В този момент хората се отдалечават и започват взаимно да се обвиняват. Понякога се обиждат и нараняват. Те обвиняват другия, че се е променил, но всъщност това не е така. Просто те са прогледнали и са видели това, което през цялото време е било пред очите им, премахнали са самозаблудата и са се доближили до реалността.

– Това, което казваш, е много тъжно – каза Лебед. – Ти отричаш любовта.

– Любовта е измислена от глупаците и съществува само за тях и в техния свят. Само глупак може да вярва в любовта. Любов няма, в нея може само да се вярва, да я поддържаш се изисква голяма сила. Този, който има нужда от любов, не може да живее в реалния свят.

– Но аз искам да обичам! Имам нужда от това!

– Ти и такива като теб бъркате това да обичате с това да притежавате. Да обичаш означава да си готов да бъдеш с един човек, каквото и да се случи. Да си с него, когато той не е с теб!

Да обичаш истински означава да можеш да бъдеш с някого, без дори да си с него. Дори когато той е с друг, дори когато не те обича, ти да си с него. Да обичаш означава да поддържаш с човека духовна връзка и дори когато не сте били заедно години, пак да сте заедно. Да обичаш някого означава да имаш духовна връзка с него. Не материална и не дорисувана с илюзии, а истинска връзка. Това означава да го познаваш, да го виждаш, да си с него в реалността, а не в някакъв си ваш измислен и дорисуван свят.

Повечето хора не се обичат, а се притежават. Затова те искат човекът до тях да бъде само с тях, само техен. Това не е любов, а страх и несигурност. Това чувство се поражда още в детските години и всяко дете е един малък човек, който се страхува да не бъде изоставен. Това продължава с времето и неувереността постоянно ги връща към страха да не останат сами. Малките хора се страхуват от самотата повече, отколкото от смъртта. Да останат самотни за тях е най-големият ужас, който поражда и стремежа на всяка цена да се задържи някой важен човек.

Малките хора са се научили да притежават. Това е опит да оковеш някого, да го имаш само за себе си. Именно затова много от хората, след като са били заедно, не могат да се разделят. Когато двама или повече души се оковат взаимно, често раздялата става невъзможна, защото страхът и ужасът от самотата скрепят този съюз. Любовта и истинската обич са нещо различно.

Майчината любов е много по-близка до божествената от плътската и любовта между мъж и жена. Това е така, защото тя е много по-устойчива. Ако обичаш някого, повече никога не можеш да се разделиш с него и нищо не може да ви раздели. Дори да не сте заедно, любовта си остава…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Соломон имал хиляди жени и бил справедлив, но не бил щастлив

„Соломон бил много интересен човек и цар. Освен че бил цар, на него му се приписват качества на мъдрец и човек, посветен в тайнствата и познаващ по-фини същности на Бог. Той е смятан от моите предци за най-великия владетел властвал на земята. Макар че, като познавам Персия и нейното могъщество и размери, се съмнявам в това. Но да приемем, че е било така. Освен владетел, Соломон бил умен човек, дори мъдър, отдал живота си на изучаване и постигане на Бог. Може би заради това той построил Храма. Докато властвал, Соломон не срещнал владетел равен на него по мъдрост и дълбочина. Имал хиляди жени и бил справедлив, но не бил щастлив. Това говори и живелият по негово време премъдър съветник Кохелет. И може би като смятал така, Соломон предизвикал Бог и се възгордял, а горделивостта е един от човешките грехове.

Тогава в Йерусалим от далечните пустини на юг, там където природата е сурова и растат само сухи храстчета, от чиято смола се прави тамян, на посещение към Соломон тръгнала Савската царица. Нейната красота и богатство били ослепителни, но не това впечатлило Соломон. Това, което го поразило, бил нейният ум и мъдрост.

Но Соломон чул, че макар горната част на Савската царица да била на красива жена, долната имала копита и краката й били космати. За да провери това, царят на Йерусалим наредил да излеят вода на пода в двореца и когато царицата премине над нея, той да погледне краката й и да разбере човек ли е, или демон. Така и направил – след като каза това, малеке направи драматична пауза. Без да се усетя се бях заслушал в разговора и той ми бе станал много интересен. Тръпнех от вълнение да чуя какво е станало след това между Соломон и Савската царица.

– Какво е станало после? – попитах аз.

– Какво е видял Соломон, никой не знае. Историята дава различни предположения за това. След това обаче царицата останала цяла година в двореца на великия еврейски цар. Те двамата говорели по цели дни и нощи. Поставяли си задачи, решавали загадки, говорели и се смеели. И Соломон бил истински щастлив. И той, който смятал себе си за най-мъдър, намерил човек и то жена, която била равна на него и дори го превъзхождала. След това царицата тръгнала обратно към Сава, оставяйки Соломон на неговите хиляди жени; така той никога повече не бил щастлив.

Тази история има и друга, символична страна. Освен че се съревновавали в мъдрост и хитрост, двамата били непрекъснато в противоречие. Ние знаем, че в този разказ Соломон представлявал волята на Бог. Той представя тези, които смятат, че Бог е мъж, а Савската царица била посветена в култовете на Лилит. Савската царица била Лилит.“

откъс от трета книга „Шатру“ от поредицата „Тангра“

Защо чертежите на Соломоновия храм са една от най-строго пазените тайни?

„– Велика царице – поправих се аз, – докато траеше церемонията на жриците на смокинята, вие им дадохте да държат по един ритуален нож и един свитък. Нарекохте свитъка „ключът на Соломон”, какво представлява този свитък? Някаква тайна книга ли беше?

– Не, това е една от най-съкровените тайни на този свят. Само веднъж досега Бог е слизал сред хората, за да пожелае да говори с тях. Това той направил на върха на една планина. Тогава водач на моя народ бил Моисей. Народът ни скитал повече от 40 години из пустинята, защото бягал от робството на фараона, но още не бил намерил себе си и свободата си. Смята се, че Моисей нарочно водил народа ни безцелно из пустинята, докато не умрял и последният човек, помнещ какво е това да си роб. Чак тогава хората били готови да изградят нова държава, да бъдат свободни върху свободна територия. Точно в този момент, когато евреите паднали от изтощение в пустинята, когато били нападани от отровни змии и гадини и постепенно губели своята вяра, Бог се явил пред Моисей и му завещал да запомни неговите думи и да приеме план за построяване на негов дом. Този план е една от най-строго пазените тайни. Бог споделил с Моисей, че може да слезе на земята само там, където е изграден този храм за него. След това той казал къде точно иска да бъде изграден този дом и му предал чертежите. Те били много подробни, в тях пишело всичко, нужно за строежа. Но Моисей и неговият наследник не успели да издигнат този дом. Това успял да стори следващият еврейски цар – смятан от мнозина за най-мъдър и велик сред еврейските царе – Соломон. Затова й храмът се нарича Соломонов.

Чертежите на този храм са строго пазена тайна, защото в тях, освен чисто строителните планове, се разкрива устройството на света, на божествените сили; в този строеж е описана структурата на света, на Вселената и на всичко. Всъщност, както митът за Адам, Ева и Лилит дава нова светлина върху отношенията на мъжете и жените и са етап от себепознанието на всеки човек, но това е направено скрито зад символи и митове и може да бъде разгадано само от човек, посветен и имащ силата да „чете” тези думи и послания, така и картата на Храма може да бъде „разчетена” само от посветени, които да разберат много истини за Бог и за неговата воля.

(бележка на автора: По-късно именно тази идея проповядва един рицарско-монашески орден, наречен в чест на Храма – тамплиери. Те оказали огромно влияние на западния свят. Именно те създали първия християнски орден, банковото дело и банкнотите, те пренесли от Йерусалим планове и започнали строежа на големите катедрали из Западна Европа. Смята се, че всяка катедрала съдържа в себе си част от Соломоновия храм и в нея е закодирано това скрито знание и послание. Така тамплиерите станали втората по значимост и сила институция в Западна Европа след църквата. Те са по-могъщи от всяка държава поотделно. По-късно им е нанесен удар по времето на Филип ІV Хубави и цветът на френските тамплиери е изгорен на клада. Днес наследници на тамплиерите и на мистичния култ към Храма са така наречените „свободни зидари” или масоните. И днес Ключът на Соломон е най-голямата им тайна.)

„Ключът на Соломон” всъщност са плановете на Храма, завещани ни от Бог. Всеки посветен трябва да се докосне до тях и да държи в ръката си тази тайна, защото това е тайната за устройството на света и световете.

откъс от трети том „Шатру“ от поредицата „Тангра“

Днес хората дотолкова са нисши духом, че се опитват да имитират красота

 „– Когато ме гримира и ме приготвяше за тази церемония, ти ми каза нещо, но аз не го разбрах. Може ли да го повториш сега?

– Да, господарке. Аз ви казах, че всеки човек, всяка жена има два вида красота. Повечето жени, а и мъжете, се стремят неистово към красотата не за да бъдат красиви. Този стремеж да бъдеш красив не е онзи, древният стремеж, в който хората са се съпоставяли и съревновавали с божествената красота. Онова тогава е било преследване на съвършената красота. Днес хората искат да бъдат красиви отвън, защото отвътре са толкова грозни, че не могат да живеят със себе си. Те се опитват отчаяно да се направят на красиви отвън, като изграждат една фасада, за да се самозаблудят. Днес хората дотолкова са нисши духом, че се опитват да имитират красота. Те са свикнали да живеят в постоянни лъжи и опитват да излъжат другите и дори себе си, като си изрисуват вежди, като се гримират и отрупат лицето си с пудра. Всичко това те правят, защото вече никой не се стреми към истината. Никой не си спомня за нея. В този свят, освен че лъже себе си, всеки човек лъже и за това как изглежда. Някой ден ще се разбере, че всички хора се опитват да бъдат такива, каквито не са.

Пътят на красотата не е отвън-навътре, а обратно. Най-важната, единствената красота е тази отвътре. Това са знаели хетерите. Знаели са го и весталките, това знаят всички жени-жрици. Истинската жена е тази, която е жрица, всички останали жени са само външно подобие на жени, но не са хора. Пътят на красотата е да направиш себе си красива отвътре. Да си честна, да си задълбочена, да се занимаваш с изкуства, да изучаваш философия, да изучаваш култовете, да си мъж и жена едновременно, това е жената. Всичко останало е лъжа, маска, грим върху друго лице. Когато станеш красива отвътре, когато станеш човек, вече има смисъл, а и знаеш как да бъдеш красива и отвън.

Преди столетия мъжете са преследвали тази наша същност. Тя ги е привличала, те са се стремели към нея. Днес с всички тези гримове ние се опитваме да скрием същността си и да се харесаме на мъжете, да бъдем такива, каквито те искат и очакват от нас. Това обаче е предателство към всички жени, към нашата природа и към Богинята майка. Мъжете искат от нас да бъдем зависими от тях, празноглави, подчинителни, да не бъдем пълноценни хора, да не сме им равностойни…“

 откъс от поредицата „Тангра“