„На другия ден баща му се метна върху гърба на един кон, а Яне – върху гърба на Марко, и бавно тръгнаха към Станимака. Макар че за никъде не бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака или „Българският Йерусалим” беше голям град, разположен в устието на река Чая. Тук реката слизаше от Родопа планина и се разливаше в равнината на Тракия. Реката – от бърза, пенлива и планинска, се забавяше, успокояваше и се превръщаше в спокойна равнинна ленива река, преди да се влее в много по-голямата си сестра Марица. Селяните и хората от Боляровия хан наричаха града Станимъка, защото имаше легенда, че някога един български цар, който бранил крепостта, чиито руини още се извисяваха над града, когато му се наложило да отстъпи калето, се обърнал към майка си, която лежала болна в краката му, с думите: „Стани, мъко, да ходиме!” или „Стани, майко, да ходиме!” Така според хората от там идваше името Станимъка и те го произнасяха с „ъ”вместо с „а”. Станимака беше израснал точно там, където това се било случило. Градът бе подслонен на завет, в ждрелото на река Чая. Тук зимата никога не беше сурова, тя беше мека и с малко сняг, защото реката носеше от юг топлия беломорски ветрец. Затова тук смокините оцеляваха и можеха да дадат плод, който всички познаваха. Гроздето също растеше много добре. От него станимаклии правеха прочутото си вино мавруд. То беше гъсто, силно и ароматно, събирайки в себе си сока на станимашката земя, слънцето на Тракия и твърдостта на Родопа планина.
Лятото в Станимака беше много по-хладно, отколкото знойният пек на Тракийската равнина. Тук, особено привечер, се спускаше хладен въздух от Родопите, който идваше заедно с чистите, кристални ледени води на реката. Благодатна бе природата, бог като че ли бе излял рога на изобилието си над този град. Благословени бяха хората, които живееха по тези земи. Понякога те разбираха какво е Станимака чак след като го напуснеха и когато се връщаха, още повече обичаха и ценяха града си. Може би затова тук като с магнит бяха привлечени хора от всички националности в Империята. В Станимака живееха много гърци, толкова много, че бяха почти колкото българите. Имаше турци, помаци, арнаути и цигани, които на катуни се заселваха в покрайнините на града, уж само за малко, а понякога не си тръгваха с години или оставаха завинаги. Българите в този голям град бяха от околните планински села, които слизаха към равнината в търсене на препитание и по-добър живот. Говореше се, че някога в Родопа планина живеело тракийско племе и всички в него били жреци на своята религия. Те били силни, горди и потайни. Сред тях живели хора, надарени с дарбата да предсказват и да виждат бъдещето. Племето не пускало никого да мине през планината и спирало всички нашественици. Тъй като все пак им се налагало да контактуват с останалите племена, от които вземали храна и всякакви други стоки, в замяна те им пророкували. Така те избрали едно място и скоро то станало духовен център. Там, където отделните оракули правели предсказания, били издигнати храмове. Племето се наричало беси. Постепенно на това място се заселили хора и така се образувал градът. Някои хора твърдяха, че това станало много по-късно и че първите хора, заселили Станимака, още очакват бесите да се върнат и да направят своите предсказания. Други смятат, че това са наследници на тези беси и останалите племена. По-късно, когато християнството заляло тези места, на мястото на всяко езическо светилище изникнал християнски храм. Така днес Станимака бе градът, в който имаше най-много храмове. Макар да не беше голям колкото Филибе, Едирне или Стамбул в него, освен джамиите, имаше около сто параклиса и седем черкви. Но не само станимаклии посещаваха храмовете. В определени дни от годината към тях се стичаха множество поклонници от всички, дори и отдалечените, краища на Българско. Затова наричаха Станимака „Българският Йерусалим”. Въпреки че се намираше до най-големия град в българските земи – Филибе, Станимака бе успял да се запази и много малко от гражданите му се преселваха към по-големия, богат и привлекателен град.“
Токораз Исто 