Tag Archives: магията на буквите

Мъглата се бе прокъсала и сега лодката се приближаваше до някакъв остров…

„На другия ден тримата продължиха пътуването си. През цялото време се движеха в гъстата гора, по крайбрежието на реката, която все повече заприличваше на планинско поточе. На места гората беше много гъста, преплетените клони на дръвчетата им пречеха да яздят спокойно и като сухи пръсти ги дърпаха, задържаха и се опитваха да ги свалят от седлата на конете. На тези места Н`Анна слизаше от седлото на коня и тримата напредваха още по-бавно.

– Учителю Мерлин – каза Авитохол по някое време, – къде отиваме?

– Пътуваме към главния храм на друидите в Галия.

След доста време спътниците прекосиха реката. Тук някаква друга река се вливаше в тази, по която се бяха движили. Реките не бяха големи и не можеха да възпрат човек. Авитохол виждаше големите обли камъни, обрасли с гъст мъх. Този мъх бе обхванал всичко и го караше да изглежда все едно над камъните и дръвчетата е застлан дебел килим, като тези, дето беше виждал в Индия и Персия.

По това, че спряха Авитохол се досети, че явно бяха стигнали до храма. Храм, а и каквато и да е сграда, не се виждаше. На равно разстояние от двата бряга на вливащите се една в друга реки, но не много далеч, имаше няколко девташлара. Това бяха три камъка, два поставени като стени и един отгоре като покрив. Явно това беше светилището на друидите. В едната част на полянката се извисяваше огромно вековно дърво – дъб, цялото окичено в различни цветни парцалчета. Авитохол се приближи до единия девташлар. В степта той много пъти беше виждал такива камъни. Те бяха побивани в земята от различни народи. Още древните бяха започнали да ги поставят. Тези камъни символизираха дома, вратата и влагалището на Богинята майка. Когато човек останеше в девташлара и преживееше духовно израстване, той все едно се раждаше, само че духовно. Девташларите бяха смятани за духовни утроби и всеки, пребивавал в тях, се раждаше отново, пречистен, но този път на ново духовно ниво, готов за възприемане на света по нов начин.

Като мислеше за всичко това, Авитохол седна в един от девташларите. В него беше топло, приятно и сухо. Самите камъни излъчваха някаква приятна топлина. Н`Анна седна в друг един девташлар близо до него. Доколкото Авитохол успя да види, Мерлин също седна в един от тях.

Гъста мъгла се спусна над него и той не можеше да определи дали това е мъгла в света на хората, или е само в неговото съзнание. Авитохол притвори очи или може би вече ги бе притворил. Мислите му се рееха или това не бяха мисли, а той наистина се носеше над тази местност. Мъглата ставаше все по-гъста и накрая българинът престана да вижда каквото и да е. Около себе си обаче чувстваше своите спътници.

– Мерлин, Мерлин. Къде е свещеното място на келтите?

Свещеното място на друидите не се намира в този свят. То е един остров, който се нарича Авалон. Той е невидим, омагьосан остров. Никой не знае точно къде се намира. Там пребивават душите на всички друиди и келти. Това е земята на блажените.

Изведнъж на Авитохол му се стори, че чува леко проскърцване. Мъглата обаче беше толкова гъста, че той не можеше да определи откъде идва този звук. Опитваше да прониже с погледа си гъстата мъгла, но не успяваше. Скърцането продължаваше да се чува съвсем близо до него, то беше методично, през равни интервали. Все едно някаква дървена врата, движена от вятъра, се отваря и затваря, отваря и затваря, отваря и затваря… Изведнъж огромно валмо мъгла се прокъса и той успя да види нещо, което го изненада. Тримата седяха в някаква малка лодка без платно, приличаща по-скоро на черупка. Лодката обаче нямаше и весла, макар това, което чуваше, да напомняше най-много на методичното загребване на весла. Авитохол се огледа и видя, че лодката се движи из планинската река. Как бе станало това? Допреди малко тримата бяха седели в девташларите си. За всичко това може би бе виновна мъглата.

Мъглата отново ги обгърна, този път тя бе дори по-плътна отпреди. Авитохол вече нищо не виждаше, нито чувстваше. Някакъв далечен шум достигна до него, но бе приглушен от гъстата мъгла. Българинът вдигна поглед нагоре. Слънце не се виждаше. Изведнъж мъглата се разреди.

– Къде сме? – попита Авитохол. – Какво става?

– Погледни! – дочу гласа на Мерлин, идващ някъде отдалече. Авитохол погледна и разбра, че това, което виждаше през цялото време, е било пред очите му. Мъглата се бе прокъсала и сега лодката, която се движеше самоуверено и пореше малките вълнички, се приближаваше до някакъв остров, който бе обрасъл с гъста дъбова гора. Авитохол дори не намери за нужно да пита. Той вече знаеше – това беше Авалон…

В поредицата „Артур“ писателят Токораз Исто ще разкрие връзката на келтите с българите, ще научите защо някои автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите (българите), от владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на кръглата маса с тиуните и „хранените хора“ на българските кане, кой е мечът на всички владетели Ескалибур, както и още много интересни неща.

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Когато четеш, ти се докосваш до вечността

Тангра_банер_нов„– Можеш ли да четеш? – попита българинът.

– Това не е за мен – каза хунът. – Аз съм воин. Буквичките са твърде малки и неподвижни за мен. Виж, ако бяха животни, ако подскачаха в гората пред мен или воини да бяха, за да кръстосаме мечове. Но те са букви. Когато ги погледна, дори не ги виждам, сливат се и ми се доспива. Много хора се опитваха да ме научат да чета, но никой не успя да ме накара да внимавам.

Дали сме описани в книги, или не, това няма да промени живота ни, няма да ми даде злато, власт, пари, нито ще ме нахрани, или пък ще ме стопли в ледената нощ.

– Това е така, защото никой не е успял да ти разкрие магията на буквите. Тези малки буквички, които ти дори не различаваш и ги виждаш като пъплещи в колони мравки или семена, пръснати върху мраморен под, всъщност са най-голямата сила на света. Всяка една буквичка има свой собствен смисъл, има душа, характер. Когато се свърже с други буквички и образува дума, силата й нараства многократно. Тя може да се смее, да се сърди, да наранява. Един път тази буквичка с други букви покрай себе си може да те зарадва, но може и да те нарани, друг път да стопли сърцето ти, когато любимата ти напише „Обичам те!”, може да те разгневи, когато врагът ти те предизвика, да те натъжи, когато те известят, че любим човек е загинал. Тези буквички, събрани в думи, могат да опишат всичко, което се случва в света, целия ти живот. Дори много повече, могат да те научат на нещо, което се е случило преди хиляди години. Тогава някой египетски писар или жрец писал за себе си, за това как го сърби лявата плешка. Ти вземаш папируса, четеш и все едно всичко се случва сега, пред очите ти. Не е ли това магия? Тези буквички всъщност са живи, те могат да съхраняват човешката памет, да съживяват отдавна отминали времена. Те имат огромна мощ, с тях можеш да увековечиш цял един живот. Те обаче могат и да затрият същия този живот, да прокълнат някого за вечни времена. Виж каква сила имат буквите! С тях дори можеш да опишеш Бог. Те са начинът да именуваме Бог, без да произнасяме името му. Те могат да бъдат най-пъргавото нещо на света, с тях, колкото и да са малки, могат да се разкажат най-значимите, епични и големи истории. Буквите са най-висшата сила. Да четеш и пишеш е огромно предимство. Хората, които не могат да четат и пишат, са слепи. Те нямат сетива за красотата. Цял един свят остава затворен за тях завинаги. Грамотният човек вижда красотата, той може да се почувства жив и да съществува. Четящият човек не е самотен, защото чрез книгата той може да се докосне до душата на други хора. Когато човек не може да чете, до него достигат единствено неговите мисли. Такъв човек с времето започва да живее само според себе си, затворен в себе си, в самота. Тези, които не четат, общуват най-много с хората, които са около тях. Четящият може да общува с хора, които живеят на другия край на света, с такива живели преди хиляда години. Когато не чете, човек общува с десетки хора цял живот, добре, стотици да са. Този, който много обикаля, може да общува с хиляди, четящият общува с милиони хора. Когато четеш книги, разбираш, че в света има и други като теб и всеки е различен. Всеки човек е достигнал до свои открития, преживява собствени драми. Тогава започва да осъзнава, че всеки човек има душа, преживява трагедии и става по-добър, започва да се съобразява, да внимава повече, да уважава другите, многообразието, различните, а по този начин и Бог.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто