Tag Archives: майстор

Всеки стар и опитен кафеджия си имаше мурафет, за да направи напитката по-ароматна

3910„Ибрахим отпи от кафето. Божествената, ароматна, гореща течност се разля из тялото му. Той почувства как тя го изпълва с аромат и живот. За да успокои Хасан и да отклони безпокойството му, той каза:

– Страхотно кафе си направил, чорбаджи!

Хасан чу похвалата и се усмихна. Рефик също отпи от черната ароматна напитка. Явно и на него му хареса, защото след това дълго изпъшка, изразявайки удоволствието, което кафето му носи. Този звук като че ли зарадва Хасан ага повече от похвалата на Ибрахим. Това беше кафе, много фино стрито в дървено хаванче или железен кутел. При това най-важното нещо беше кафето да се блъска много в уреда, докато не се превърне във фин прах. Това означаваше, че кафето по-добре ще се смеси с врящата вода и изцяло ще предаде аромата си в напитката. Тайната на доброто кафе, което Хасан ага правеше, беше в това, че той отначало начукваше кафето във висок тесен кутел, с железния млат го удряше в продължение на дни. След това пресипваше счуканото фино кафе и в малко, но много тежко хаванче, го стриваше, докато не стане на пудра, на най-фин прашец.

Още от млад Хасан имаше този недъг – беше с гърчаво и гърбаво тяло. Баща му беше притеснен, защото с този недъг едва ли щеше да поеме някакъв занаят и да работи тежък физически труд. Затова още от дете го бе пратил като помощник в едно кафене. Там той помагал на един също като него гърбав арменец. Може би поради недъга, а и защото цял живот беше останал сам и нямаше жена и деца, Хасан чувствал стария арменец като свой втори баща. Като пораснал, от чирак той станал калфа. Учел се как да разговаря и да изслушва хората и как да прави кафе, все по-хубаво и по-хубаво кафе. Когато скътал достатъчно пари, вече на преклонна възраст Хасан купил това малко кафене и продължил да прави кафе. Клиентелата на стареца не беше голяма, но затова пък вярна и сигурна. Всички мъже, живеещи на уличката, обожаваха ароматното кафе, което Хасан ага правеше. В късните следобедни часове те се събираха в малкото задимено помещение, отпиваха от божествената напитка и правеха сладък мохабет. Всеки разказваше какво му се е случило през деня и се възползваше да се види с приятелите си. „То, ако привечер не отидем в кафенето на Хасан ага, да пийнем по едно кайве и да си поговорим, за какво ще сме работили и сме се бъхтили през целия ден? Ако не се видим с приятелите в кафенето, денят ни ще бъде само работа, а вечер – със семейството” – казваха мъжете, живеещи на уличката. Повечето мъже смятаха посещението в кафенето за задължително. Те приемаха Хасан ага, с неговото прегърбено тяло, мръсната бяла престилка и кафенето му като емблема на улицата. Без кафенето, уличката би станала безлична и обикновена. Те всички бяха спокойни, защото знаеха, че където и да отидат, каквото и да правят през деня, там някъде Хасан ага и неговото кафе ги чакат.

Мъжете редовно посещаваха кафенето, но само привечер. Тъй като уличката беше глуха и почти никой чужд, случаен човек не я посещаваше, почти през цялото време кафенето беше празно. Това помагаше кафето на Хасан ага да бъде толкова хубаво. Ако кафенето му беше на чаршията (търговската улица) и в него постоянно имаше посетители, старецът не би имал време да приготвя всяко кафе с толкова голямо усърдие. Бързите кафета стават по-груби, безвкусни, вътре има бучки, които се усещат и дразнят устата. И въпреки че се стрива фино, кафето не бива да се щади. То трябва да бъде силно и да остава като утайка на дъното на чашата.

Всеки стар и опитен кафеджия си имаше мурафет, за да направи напитката по-ароматна. Някои прибавяха канела, други – шафран, ръж или леблебия, за да я направят по-гъста. Имаше такива, които прибавяха дори горещо гъсто вино или ром. Хасан ага не уважаваше примесите, нито млякото, нито маслото. „Кафето трябва да е чисто!” – казваше кафеджията. Неговата тайната беше в дългото и фино стриване, любовта и лекото препичане, преди да бъде сварено, за да пусне повече и по-добре аромата си. Другата тайна беше захарта. През годините той се бе научил да познава хората и знаеше, че всеки човек си има вътрешен шекер. А някои хора имат толкова много горчилка, че е трудно с шекер да я смекчиш. С окото на опитен кафеджия, той определяше всеки човек колко вътрешен шекер има и от колко шекер в кафето има нужда, за да се почувства щастлив. Така захарта бе следващата тайна, за да стане кафето магия, колкото по-кафява беше тя, толкова по-добре. Той леко я препичаше и така тя придаваше допълнителен аромат на кафето.

Ибрахим отпи още една глътка и напитката като че ли му нашепна цялата тази история…“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Ние сме подвластни на времето, но не и тя… Тя е вечна!

„Както си ходеше, Теодосий се отдели от статуята на Зевс и тръгна по една галерия, която обграждаше огромната централна фигура. Тази галерия бе образувана от наредени много по-малки мраморни ваяния. Всички те бяха на богове и богини. Повечето от тях бяха по-големи от човешки ръст. Разбира се, никой дори не се доближаваше по размери до Зевс. Тези статуи обграждаха отвсякъде огромната скулптура и бяха поставени тук сякаш да правят компания на Зевс, най-силния и могъщ сред боговете. Все едно са армия, която му се подчинява или са негови компаньони. Зевс и всички тези богове всъщност представляваха Олимп. Да! Олимп в момента се намираше в това огромно помещение, в този храм на античността, който се помещаваше в двореца на василевса.

Фидий бе изваял Зевс съвършено, но останалите божества от галерията бяха не по-малко прекрасни от него. Тук бяха Атина, Афродита, Аполон, Хермес, Херакъл. Всички те бяха събрани и донесени тук. Някои от тях след Гърция бяха посетили и красили форумите на Рим, а сега в тази зала в Константинопол бе завършило тяхното пътешествие по света. Това беше тяхната гробница, техният край. Тук те щяха да посрещнат вечността. Като бе прибрал и скрил тези произведения на изкуството, той ги бе спасил от ревнивите ръце на вярващите християни, които иначе щяха да ги унищожат. Всички тези скулптури бяха излезли изпод ръцете на най-известните ваятели в продължение на векове. Те носеха същността на божествата, но това, което впечатляваше Теодосий, бе, че в тях се намираше частица от душата на майсторите, които ги бяха ваяли. Обикновените хора бяха виждали божествата в тези скулптори, той обаче, тъй като се прекланяше пред красотата, съзираше майсторите-ваятели и зрънцето светлина и гениалност, която бяха вложили във всяко едно свое творение. Ето как едно и също парче камък можеше да предизвика преклонение, но поради съвсем различни причини. Много пъти той се разхождаше сред по-малките скулптури и не само се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за всяко едно от изобразяваните божества, но и се възхищаваше на изяществото и красотата им. Често те го вълнуваха повече, дърпаха по-вярна струна в душата му от огромната скулптура-планина на Зевс. Те, макар и не толкова внушителни, притежаваха повече красота и Светлина в себе си. Тяхното съвършенство и изящество бяха не по-малки от тези на произведението на Фидий. Теодосий не се прекланяше само пред красотата и съвършенството, които тези скулптури притежаваха, а пред силата скрита в тях.

Сега той дори не погледна към изящните мъжки и женски фигури. Мина покрай прекрасните бюстове, изваяните рамене и бедра, красивите глави, деликатните ръце. Не тази красота го вълнуваше тази нощ. Теодосий отмина всички тези скулптури и спря пред една невзрачна фигура, изваяна от камък.

През цялото време Приск следваше василевса. Тази скулптура беше антипод на всичко, което се съдържаше в тази зала. Библиотекарят знаеше за влечението и отношението на Теодосий към красотата. Той неведнъж бе ставал свидетел на среднощните му разсъждения и мнението на Теодосий до голяма степен съвпадаше с неговото. Но кое божество олицетворяваше тази скулптура? Приск я гледаше и не можеше да се досети. Тя приличаше на някакво грозно същество, но не беше сатир или демон. Не! То беше с тялото на обикновена стара жена, чиито телеса висяха, кожата й бе набръчкана, стара и увиснала. Приск задържа погледа си върху лицето на старицата. То беше страшно и грозно, цялото пресечено от дълбоки бръчки. Жената бе напълно гола, но тази голота го отблъскваше, отвращаваше го. Тя нямаше нищо общо с голотата на богините, които предизвикваха похот и възхищение със съвършените си форми. В лицето на тази жена отражение бе оставила смъртта, тази близост до смъртта накара мъжа да потрепери.

– Младостта е красива, а старостта грозна! – каза той.

– Какво?! – сепна се императорът, който явно бе изпаднал в дълбок размисъл. – Защо се мръщиш, Приск? – каза императорът и се засмя.

– Тази скулптура… – каза обърканият библиотекар. Той самият не бе наясно защо това изваяно парче мрамор го притесняваше.

– Това не са само скулптури – каза Теодосий и се усмихна с тънка ирония. – Това са божества – василевсът видя гримасата, която направи неговият личен съветник и секретар.

Теодосий знаеше, че като кани Приск с него в тези нощни разходки, подлага на изпитание вярата на библиотекаря. Тези скулптури го караха да се разкъсва между вярата и преклонението му пред красотата. За да го успокои, той каза:

Тук съм събрал оригиналите на почти всички гръцки и римски божества. Някои от скулптурите са точни копия на творбите на най-великите ваятели.

– Това го разбирам – каза Приск, като посочи фигурите около себе си, – но не и това!

– Какво, не си ли я виждал? Тя е толкова различна, трябва да си я забелязал!

– Виждал съм тази грозотия, но не мога да си обясня защо е тук.

– Трябва да те науча как да гледаш скулптурите! – после помълча известно време, като че ли се зачуди откъде да започне. След малко той попита, явно бе решил да започне разговора с въпрос. – Кажи ми какво виждаш?

Изненаданият Приск помълча, за да избере правилните думи, а след това каза:

– Това е една просташка скулптура. Прекалено реалистична, не е божество, а пресъздава най-обикновен човек и то по най-отблъскващ начин. Не мога да разбера защо ваятелят, ако въобще може да се нарече така, е изобразил една стара, грозна жена? Наистина не мога да проумея защо е направил това. Кому е нужно да пресъздава умората, отчаянието, старостта? Светът и без това е прекалено грозен, защо е нужно да се увеличава грозотата в него? Знаете ли кой е авторът на това нещо? Каква е била тази дързост, която го е накарала да извае нечия баба съвсем гола? Проява на прекалено лош вкус е да покажеш и увековечиш нещо такова! Не е хубаво, в стремежа да бъдеш забелязан и да провокираш хората, да стигаш до тук! Това е проява на висша горделивост и светотатство!

– Това тук – каза Теодосий и с широк жест посочи всички скулптури – е красота! Така смятат хората, те винаги са се стремили към тези скулптури. Искали са да ги видят, да се докоснат до тях, да ги измерват, да ги милват и говорят с тях. Те са ги оглеждали, възхищавали са се. Правели са това, защото са откривали в тях част от себе си, съвършената част от своето същество. Този досег ги е извисявал. Малцина обаче са правели това не за да се въздигнат, а за да си докажат, че са по-умни, живи и красиви от тях. – Той отново посочи скулптурите. – Но това е илюзия, защото много от тези фигури са много по-живи от повечето хора – каза василевсът и един вид пое репликата на своя мистик. Личеше си, че този разговор му харесва, този вид словесен двубой му допада, това поемане и предаване на реплики го караше да бъде щастлив.

– Тази скулптура обаче е различна – каза Приск. – Тук ваятелят е събрал пошлостта, неуместността, грозотата. Защо му е било нужно да го прави?

– Ти смяташ, че тази скулптура е нелепа, така ли да го разбирам?

– Да!

– Отначало и аз мислех като теб. Когато за пръв път видях това произведение на изкуството, помислих, че е най-ужасното нещо, което съм виждал. Но колкото повече го наблюдавах, толкова по-ясно съзирах, че това е едно от най-прекрасните неща, които са били извайвани. Човек трябва да култивира своя вкус и да развива дълбочината на разбирането си. Така самият човек става задълбочен. Най-важното нещо, изказано безмълвно, чрез този къс мрамор, е това, че както хората откриват себе си в образите на богини и богове, така виждат себе си и в тленното, и докато съвършеното е божествено, тленното е човешко, а е нормално то да е много по-близо до хората. Така че в тази скулптура хората откриват себе си. Тя им е близка. Не ги кара да се стремят към някакво съвършенство, не поражда напрежение в тях. И ако красивите скулптури пораждат стремеж към съвършенство и самоусъвършенстване, тази скулптура ни учи как да се изследваме, показва ни как изглеждаме отстрани, но без заблуди и емоции, прави ни наблюдатели на самите нас. Тя ни настройва към себепознание и по този начин е по-близо до духовния ни Път.

Скулпторът вижда хубавото момиче и може да я състари във въображението си и да я извае като старицата, в която ще се превърне след време. Задълбоченият скулптор може да обърне времето, да наблюдава една старица и да види хубавицата, която тя е била в младостта си. Талантливият художник вижда старата жена и я изобразява такава, каквато е, но всеки, който я погледне, съзира най-красивата жена, която някога е срещал. Някои я виждат млада, други – зряла, трети – стара. Тези, които цял живот са обичали една жена, разпознават нея, но все едно я гледат във времето, всеки ден.

Този, който не е срещнал любовта в живота си, остава с усещането, че в съсухреното, сбръчкано тяло е скрита, окована една хубавица и тя е неговата любима.

Като наблюдаваш тази скулптура, тя те кара да преживееш една безкрайна трагедия на това, че животът е краен, а материята – тленна, че старостта, грозотата и самотата са част от нашето бъдеще, за тези, които имат шанс да ги доживеят. За такива смъртта не е наказание и ужас, а привилегия.

Тази скулптура притежава нещо, от което се страхуват и самите богове. Огледай ги! Всички те са изобразени в разцвета на силите си, в своята младост. Те са вечни и не остаряват. Те са вечно млади. Попитай се, такъв ли е животът наистина? Не! Нашият живот не е такъв. Такава е нашата мечта. Пред живота и времето обаче мечтите се стопяват, остаряват, излиняват и изчезват. В същото време само те могат да надделеят над тези. В тази зала ти виждаш една битка между младостта, красотата и вечността от една страна и обикновения, реалния живот от друга. Познай кой ще победи?…“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Това, което правиш от сърце и душа и в свободното си време, осмисля живота ти повече от самата работа

„Един ден, когато седнаха да си починат, Яне гледаше Кара Тозю. Здравият мъж се изправи, отиде и с една ръка вдигна голяма стомна. Тази стомна беше кръгла и изтумбена. Тя поемаше много вода и оставаше студена през целия ден. На дръжката на стомната имаше малка дупчица, откъдето се пиеше. Яне обикновено захапваше чучура, но Кара Тозю му правеше забележка.

– И други хора освен теб може да искат да пият от стомната – казваше му той.

Сега Яне гледаше как майстора вдига стомната само с една ръка. Подпря облото й тяло на свитата си ръка и тя легна удобно и стабилно на свивката на лакътя му. Личеше си, че от много години Кара Тозю все така пие от стомна и е майстор в тази работа. Той все така, с една ръка, наклони умело стомната и от малката дупчица в дръжката потече силна тънка струя, която мъжът все така майсторски насочи към устата си. Струйката, без да се разделя, попадаше точно в устата му, а той жадно поемаше живителната течност.

Яне преглътна на сухо. Той също беше жаден, но го впечатли майсторството, с което дюлгерът пиеше.

Хайде да те науча и ти така да пиеш! – каза Кара Тозю, като видя как Яне го гледа.

– Защо трябва да се науча?

За да се предпазиш, а и да не цапаш водата. Сега работим само двамата, представи си обаче, че работиш с цяла бригада, никой няма да те остави да пиеш от водата им по този начин. Освен това искам да ти кажа нещо. Слушай ме внимателно! За да бъдеш майстор в едно нещо, трябва да бъдеш майстор и в другите неща. Калфата е майстор в това, което върши, а майсторът е майстор във всичко! Не можеш да бъдеш много сръчен например в строенето или в дърворезбата, а да бъдеш със „завързани ръце” за всичко останало. Така не е нужно да видиш майстора как точно си върши работата, за това можеш да съдиш и по много по-дребни и почти незабележими неща. Ето например, ако имаш сръчност да пиеш вода по този начин, това говори много и за всичко останало, което правиш.

– Е! – Яне не се стърпя и изрази съмнението си. Според него Кара Тозю прекаляваше.

– Така е! Трябва непрекъснато да упражняваш уменията и сръчността си. Не е достатъчно само това, което смяташ за твоя основна работа. Понякога за по-лесно можеш да постигнеш майсторство с по-просто и отдалечено нещо. Ти в какво искаш да станеш майстор? В строителството?

Яне се замисли. Не това беше неговата мечта.

Искам да стана най-добрият пехливанин.

Кара Тозю се опули. Той не бе очаквал такъв отговор и като че ли му трябваше време да възприеме неговата мечта.

– Добре! Ето, ти искаш да станеш башпехливанин. Понеже това е трудна работа и изисква много години, много по-лесно е да постигнеш съвършенство и майсторство в други по-малки неща, за които е нужно по-малко време. Така ти ще се учиш как се постигат нещата и ще бъдеш по-подготвен за пехливанлъка.

– Не е ли по-добре да правя това с всяка техника в борбата?

– Да, и това трябва, но понякога можеш да се умориш или да ти омръзне. Трябва да преследваш нещата както в дълбочина и да навлизаш в тях, така и в ширина и да се занимаваш и с неща, които на пръв поглед изглеждат отдалечени. Понякога ти се струва, че нещото е далечно и никога няма да ти потрябва, но не го оставяй! Довери се на Бог! Щом той те е насочил към него, значи някога ще ти потрябва! Ако всеки се занимаваше само с това, от което живее, нямаше да има кавалджии, певици и дърворезбари. Понякога това, което правиш от сърце и душа и в свободното си време, осмисля живота ти повече от самата работа.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто