Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата…

„Същата вечер трябваше да премина сериозно изпитание, при което щях да получа мъжкото си воинско име. Името, което родителите ми бяха дали при раждането ми, беше само за да ме наричат с него, но то не беше мое истинско име. Името трябва да се извоюва и да бъде посочено от съдбата. Отначало всички ние получавахме детски имена и едва с встъпването в бойна зрелост имахме право да получим истинското си име. Това беше нашето воинско име. То не беше просто наименование на човека. В него беше кодирана съдбата и сакралната същност на всеки воин. Не е чудно, че много от великите воини не разкриваха истинските си имена, защото се страхуваха някой да не се възползва от тях. Те се представяха с измислени имена. Имаше хора, които не успяваха от първия път да научат името си. Те опитваха много пъти и се подлагаха на страшни изпитания, докато успеят. Но понякога се случваше воините никога да не получат благодатта на Тангра и въпреки това те се опитваха до края на живота си да разберат името си.

С баща ми се качихме в една пещера, която се намираше над селото ни. Там той ме остави само с един мях с вода. Трябваше в продължение на няколко дни да остана зазидан в пещерата, докато не получа знак как да се казвам. В нея трябваше да се отдам на съзерцание. Седнах и останах така дълго време. Постепенно загубих представа за времето и само вътрешното ми чувство ме караше да поддържам идеята от колко време съм в пещерата. Гладът въобще не ме измъчваше, но първата нощ едва издържах без сън. Клепачите ми натежаваха, но всеки път щом се унасях, главата ми тежко се отпускаше и се събуждах. Втората вечер вече се чувствах доста зле. От дългото стоене неподвижен и поради това, че не бях спал две нощи, изпаднах в състояние на транс. Започнах да получавам странни видения. Изведнъж пещерата започна да се движи и да се изкривява. Добивах усещането ту че летя, ту че потъвам. Това продължи и на втория ден. Напълно загубих контрол над себе си. Вече не знаех кой съм и къде се намирам. Започнах да чувам гласове, а бях сигурен, че съм сам в пещерата. После почувствах как някой поставя ръка на рамото ми. Бях подготвен, знаех, че това са заблуди на моите усещания и не се поддадох. Третата нощ нещата станаха нетърпими. Тялото ми страдаше. Не знаех дали съм буден, или сънувам, чувствах се като в кошмар. Исках и трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Ту изпадах в състояние на активност, което бе съпроводено с бурни измамни видения, ту в състояние на апатия – тогава стоях срещу стената, а часовете минаваха, без да ги усещам, все едно, че бях мъртъв.

 Изведнъж всичко се промени, помислих, че умирам. Чух изключително силен тътен. Гърмът беше толкова силен, че както бях седнал срещу стената, подскочих и паднах назад. От ударната вълна дъхът ми секна. Боляха ме гърдите и коремът. Въпреки това пак седнах и продължих да гледам към стената. Изведнъж пред мен възсия ярка светлина. Тя бе толкова силна, че за миг ме заслепи. Пред очите ми се появи огромен конник. Не изпитвах никакъв страх. Гледах страховития воин право в очите. Веднага разбрах – това беше бог Тангра. Тропотът на коня бе толкова силен, че отекваше в цялото ми тяло. Изведнъж конникът спря пред мен, а аз го гледах отдолу. От очите му струеше светлина. Той държеше в ръката си копие, което също като него светеше…“

откъс от книгата „Пътуването“, автор Токораз Исто

Бях сигурен, че няма сила в света, която да може да събори тази сграда, тя беше вечна като Персия

„Стори ми се, че беше започнало да се стъмва, когато с мага прекрачихме в колонната зала – ападана. Преди това погледнах трептящото огнено слънце, което се спускаше над равния хоризонт. Струваше ми се, че се намирам по-високо от него и виждах маранята от пустинята. Ападанът беше помещение, в което можеше да се помести цяла планина и бе изпълнено със стотици колони. До всяка колона беше застанал един от „безсмъртните”. Може би колоните бяха хиляда и символизираха именно това, че империята и редът в света се крепят върху „безсмъртните”.

Между колоните имаше разстояние и те образуваха прави коридори. Ние бяхме влезли през входа, а той беше точно в средата. Всичко друго бях очаквал, но не и че залата ще бъде пълна с колони. Всяка колона на върха си имаше украса като лотос. Всички колони и тронната зала бяха боядисани в червен цвят, но не червен като прясна кръв, а като съсирена и изсъхнала. Залата беше украсена с жълт, зелен и бял цвят и това още повече засилваше усещането за завършеност и красота. Дъхът ми секна, когато навлязох в колонната зала, толкова високо помещение досега не бях виждал. Отвън сградата ми бе изглеждала висока и внушителна, но отвътре тя беше още по-впечатляваща. В тази зала можеше да се побере цял дворец на Кумарагупта. Докато ходех сред огромните колони, се чувствах дребен и незначителен. Те ми приличаха на дънерите на огромни каменни дървета. Но това бяха най-величествените и огромни дървета, които можех да си представя. Лицата на „безсмъртните” бяха застинали като тези колони, техните фигури като че ли се бяха слели с камъка. Сетих се за фигурите на воините отвън, които бяха изсечени от камък, и тези тук. Нямаше никаква разлика. Тези хора като че ли нямаха чувства и от служене на шахиншаха се бяха превърнали в камък. Сигурно битките и дисциплината бяха изпепелили сърцата и вкаменили телата им. После си спомних какво ми беше казал Дунсен Ринпоче за медитацията, че всеки човек трябва да я прави така, че да унищожи емоциите си, а след това да се слее с природата. И ако е застанал на поляна, да се превърне в трева, ако е в планината, да стане камък. Дали „безсмъртните” знаеха за медитацията? Едва ли. Те обаче се бяха превърнали в камък. Всеки от тях беше колона в залата и поддържаше тежкия каменен свод на плешките си.

Вървяхме с бавна крачка и все по-ясно си давах сметка колко голяма е залата. Пред мен виждах нещо като свод на дворец. Скоро колоните свършиха. Леко се обърнах назад и видях нещо, което никога нямаше да забравя. Колоните образуваха алея или коридор. Воините бяха застанали до колоните, покрай които току-що бяхме минали. И светлината. Тя беше бакърена и се отразяваше в мрамора, като правеше огнена пътека между нас и огромната порта, висока колкото пететажна сграда. Наистина се намирах в центъра на света, в средата на цивилизацията. Колоните създаваха чувството за вечност и неунищожимост на този дворец. Ако залата беше празна, тя щеше да изглежда огромна, но сигурно нямаше сила, която да задържи толкова тежък каменен покрив. Сигурно покривът на колонната зала тежеше колкото цял квартал на Ктесифон. Колоните обаче придаваха някаква сила и монументалност на залата. С тях тя изглеждаше пълна и вечна. Бях сигурен, че няма сила в света, която да може да събори тази сграда, тя беше вечна като Персия и точно това искаше да внуши на всеки дръзнал да ходи из нея. Чак сега разбрах една от задачите на такава разточителност. Представих си как се чувствам не само аз, а всяка делегация или чужд цар попаднал тук, в колонната зала на шахиншаха. Аз се чувствах като мравка и всеки друг би се чувствал така. Това веднага поставяше всеки „владетел” на чужда страна на мястото му. Колоните като че ли го смачкваха, а каменният покрив заплашваше да го задуши. В този момент се опитах да си представя как би изглеждал българският кан в тази зала. Това, което си представих, не ми хареса. Дори нашият кан би изглеждал дребен и незначителен на фона на толкова много мрамор и тези мащаби. Представих си как душата на степния ни владетел би се почувствала окована и потисната от толкова масивни стени и покрив…“

откъс от поредицата „Тангра“