Всеки българин, от най-ранна възраст, трябва да свиква да живее с идеали и амбиции…

„Нашите учители бяха хора на честта, те ни учеха, че е по-важно да умрем с чест, отколкото да живеем в безчестие.

Един ден баща ми Ермен ме заведе на една могила – курган. „Тук – каза той – почиват костите на велик воин. Дори след смъртта си, той се извисява над останалите. Той е тук, защото е изживял живота си като достоен воин, не е допуснал компромиси със себе си. Тази могила е издигната от хората, които са признали неговата изключителност. Техните гробове се намират навсякъде наоколо, в равното.“ „На кого е тази гробница? – попитах аз. Баща ми обаче или не ме чу, или не намери за нужно да отговори.“ „Трябва да живееш така, че по целия си път да оставяш могили на своето достойнство и твърдост. Истинският мъж трябва да заложи живота си, за да остане верен на принципите си.“

Днес децата вече не се учат на такива неща, хората като че ли изпитват неудобство да говорят по този начин. Сред нас малко по малко започва да навлиза влиянието на Запада и Рим. Не знам как днес нашите млади воини успяват без такива напътствия. Как, без да са готови да заложат живота си, заради честта си, могат да живеят. Римляните ни учат, че всяко нещо се търгува, как винаги трябва да се преследва печалбата, че златото и парите са в основата на всичко. Това обърква слабите мозъци на хората, надявам се сред българите те да са колкото се може по-малко. Честта, гордостта, достойнството, приятелството, мисията не могат да бъдат изразени с печалба, не могат да се представят в златен еквивалент. Истинските стойностни неща са отвъд видимия свят, те са в саракта. Римляните унищожават саможертвата, която всеки воин трябва да прави, те не искат да притесняват хората, пазят децата си, аз обаче смятам, че децата не бива да се щадят, защото иначе никога няма да се превърнат в истински воини. Римляните се опитват да изградят общество, в което всички са задоволени, защитени, имат достатъчно за прехранване и оцеляване. Те се опитват да държат децата си под похлупак, цялата им християнска империя да бъде защитена. Когато оцеляването ти е гарантирано, наистина такова възпитание и обучение ти е достатъчно и един млад човек може да остане само с него, но лишен от амбиции, младият човек остава винаги на това ниво, постепенно той се превръща в тъпо острие, човек, който просто живее, а не се бори и рано или късно става тунеядец. Такива хора уж учат, работят, женят се, имат семейства и в повечето случаи са доволни от един такъв живот. Достатъчно ли е това обаче? Може ли човек да бъде щастлив и доволен, когато няма духовен живот? Може ли да живее без досег с изкуствата, с културата, без идеали? Възможна ли е общност, общество, без хора идеалисти, без мечтатели? За малките хора, дребните душици, „идеал“ е дума, която не означаваща нищо, празно говорене, просто движение на въздуха. Според мен живот без идеали, без амбиции, без риск и борба, без да заложиш всичко, без досег с изкуствата и красотата, е нищо. Стремежът само към чисто материалното, лесният път във всяко нещо, това да трупаш злато, да бъдеш като всички останали, е пътят към падението и гибелта.

Мисията на българите е да противопоставят нашия път на римския. Римският, Западният е толкова разпространен и изглежда всесилен, без алтернатива, но ние знаем, че нас ни има и ние носим зрънцето Светлина, завещано ни от нашите предци. Римският начин е толкова разпространен, защото е лесен, при него просто трябва да следваш течението, да дадеш воля на егоизма си, на скъперничеството и завистта.

Всеки българин, от най-ранна възраст, трябва да свиква да живее с идеали и амбиции. Още когато плешките му са неукрепнали и няма опит, той трябва да развива не само физическите си данни, а и духа си. Той трябва да опознава тялото, възможностите си, да се сблъсква със своя мързел, страховете си и да открие индивидуалната си стойност.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Голямата тайна на човешкия живот…

„Най-важният въпрос, който хората си задават, е за смисъла на човешкия живот. Голямата тайна на човешкия живот се състои в това, че той може да се изживее по много различни начини и от обикновен и прозаичен, от ежедневие, да се превърне в нещо изключително – живот-легенда. Начинът да направи човек това се нарича Път. Човекът, който се движи по Пътя, трябва да бъде силен, надрасъл предубежденията си, религиите, зависимостите и пороците, такъв човек се нарича аджирай. Той трябва да е духовно буден, да живее осъзнато и всяко нещо в своя живот да върши осъзнато, с контрол над живота, емоциите и мислите си, както и над стремежите. Когато човек контролира стремежите си и ги съобрази с орендата, това се нарича мисия. Такъв човек трябва да бъде воин, да се бори и никога да не се успива, трябва да бъде „човек на познанието“, духовна личност. Вярващи хора не могат да имат мисия, нито да бъдат духовни хора.“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Моята мисия е да запазя българската памет

Запалваща духа среща, посветена на българската история и пълнокръвното й претворяване в романите на Токораз Исто, организира Цветан Ревански в ресторант „Боровец“ на 4 ноември 2019 г.
„Безценно е да видим нашата история в нейния чист и неманипулиран вид. Всеки негов читател, освен да преизгради осакатеното си от политическите режими национално самочувствие, се учи и как да бъде един по-добър българин”, каза Цветан Ревански при представянето на автора. Зад псевдонима Токораз Исто, който означава ТОзи Който РАЗказва ИСТОрии, стои Стоян Цветкашки, автор на 13 –томната историческа хроника „Тангра”, романите „Ятаган и меч” – 5 тома, „Артур” и др. Освен това той е и създател и ръководител на школа по Да Дао – древно българско бойно изкуство.

„Започнах да пиша книги, защото не успях да прочета това, което желаех, в книгите”, разказа авторът и допълни: „Аз смятам, че в момента в България се води война, която е отражение на една голяма световна война – войната за загуба на идентичност. Това е битка различни народи да загубят своята идентичност. Всяка държава е като човек, тя има своите етапи на израстване – създаване, съзряване, остаряване. България е държава, която е от най-древно време, нашият народ е бил от най-древните. Ние, чрез орендата и нашата мисия, трябва да направим така, че да възраждаме нашата държава. Иначе има голяма опасност да бъдем обречени на смърт, физическа, духовна и всякаква”.

Той обясни още: „Реших, че е моя мисия и мое призвание да напиша книгите, за да запазя българската памет. Моето поколение имаме един дълг към хората, ние трябва да предадем на младите българи, това, което знаем от нашите дядовци и прадядовци. Ние живяхме в едно време, в което България все още беше здрава, все още имаше национални държави, в която да се наречеш българин не беше смятано за нещо срамно и трябва да го предадем на младите”.

„Българският народ е един изключително качествен народ, един народ, който трябва да се гордее със своето минало, един народ, който е не по-малко важен от всички други народи. Ако ние не се обичаме и ние не се ценим, ако ние на уважаваме себе си, няма как другите хора да ни уважават”, заяви писателят и разясни: „Историята е паметта на всеки един народ. Хората и народите са много сходни. Когато един човек не знае кой и не знае откъде идва, не знае какви са му силните и слабите страни, той започва да се обърква в себе си и не може да разбере кой е, не може да разбере как да използва силните си страни. Историята може да ни помогне да разберем кои сме и много от нещата, които българите смятат за слабост или за своя грешка в народопсихологията си, могат да бъдат използвани като предимство. Когато се върви по-най-малкото съпротивление, най-лесното нещо е да кажеш: ние, българите, не можем да работим в екип, ние сме индивидуалисти, ние сме егоисти, ние сме завистници. Всяко едно от тези неща има своя причина, ние сме такива, защото в продължение на хилядолетия нашият ген го е създавал. Това че ние сме индивидуалисти означава, че ние сме самостоятелни, силни хора и че преди да се включим в общност, преди да станем овце, се опитваме да се изградим като вълци. Българската армия и българският народ никога не е бил стадо, винаги е бил глутница. Не бива да вървим по малкото съпротивление”.

На темата за българското писателят разясни: „Смятам, че в България в момента всеки може да се нарече българин, но не всеки е истински българин. Да бъдеш българин, това означава, че си духовно същество, че си светла глава, че си човек, който има мисия. Хората не са това, което ядат, нито това, което говорят, нито колко пари имат, нито тленните неща, хората са това, за което мислят, това, с което изпълват живота си. И когато един човек изпълва живота си с незначителни, тленни неща, мислите му са свързани около ежедневни проблеми и около егото, този човек е глупав. Когато човек има дълбоки мисли, които го отвеждат в други светове, когато той живее своята духовност, това е сериозен, истински човек. Според мен българите трябва да бъдат истински хора. Това, че си роден българин, не е достатъчно да се наречеш такъв, трябва да бъдеш изключителен, трябва да бъдеш човек на себепознанието, човек на себеусъвършенстването, трябва да бъдеш човек на духа”.

из интервю с писателя Токораз Исто

Човек, който не вярва в своето бъдеще, е обречен…

„Хората трябваше не само да се чувстват добре в настоящето, да са сигурни и нахранени, те трябваше да започнат да мечтаят. Човек, който не вярва в своето бъдеще, е обречен. Той е пленник на смъртта. Артур се опитваше да върне усмивките по лицата на хората, да ги направи жизнерадостни и щастливи. Това бе неговата борба. Всеки властник трябва да се грижи за това. Освен за тялото на народа, за това той да е сит и спокоен, да има работа и да се чувства нужен и полезен, народът трябва да има дух. Духът е в това да иска да се бори, да вярва в бъдещето си. Освен това народът трябва да има и душа. Душата бе вярата, същността, това народът да има мисия, да се чувства значим, да живее с голяма част от себе си в бъдещето, да почита миналото, предците и традициите. Артур се опитваше да възроди народа на Британия и то с всичките му части.“ – откъс от историческата поредица „Артур“, автор Токораз Исто

 

Мъжете на мисията трябва непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл

„- За да напуснеш това място, трябва да ми обясниш нещо. Аз ще ти разкажа една история, а ти ще ми обясниш как я разбираш. Ако остана доволен, ще напуснеш моите недра, ако ли не, ще останеш тук завинаги. Това, което повечето хора не помнят или се опитват да забравят е, че животът им трябва да има смисъл. Обикновените хора могат да си позволят да не обръщат внимание на това, но мъжете на мисията са длъжни непрекъснато да доказват, че животът им има смисъл, че заслужават да живеят, да поемат храна, да вдишват въздух. За другите хора това е даденост, но за хората на мисията това е привилегия, която трябва да защитят. Това е цената, за да имаш възможността за оставиш името си изсечено в каменните страници на света, да живееш живот-легенда, да бъдеш, да те има, са останеш завинаги в света на Силата. Дойде времето, в което трябва да покажеш дали можеш да мислиш, дали заслужаваш да живееш. Ако ми отговориш, ще излезеш от тук и ще живееш, ако ли не, ще останеш вечен пленник на тези стени и тук ще изтлееш.

Сега слушай!…“

откъс от историческата поредица „Артур“

Където и да отидели българите, навсякъде оставали своята следа и…

„Някога в самото начало на сътворението на света, ние, българите, сме живели навръх най-високите планини. Но Тангра пожелал любимият му народ да направи така, че другите народи, които по това време били диви и изостанали, да бъдат озарени от светлина. Той нарекъл българите светли, просветени хора и им завещал, и ги натоварил с тази мисия: където и да отидат, да просвещават народите.

Така народът ни започнал своето пътешествие, напуснал свещената земя на Тангра и поел тежестта на мисията си. Където отидели българите, навсякъде оставали своята следа и повдигали нивото на останалите народи. Това не винаги било съпроводено с благодарност и често народите, като се почувствали по-силни, се обръщали срещу своите учители. Това обаче никога не ни е спирало, дори когато сме срещали неблагодарност, сме отивали на ново място, сред нови народи и отново сме започвали просветителската си мисия.

Първото място, за което се знае, че сме създали държава, било между две велики реки. Останалите народи и историята учи, че по това време в Междуречието живеели два народа: шумери и акади, но това не била цялата истина. Тъй като Тангра забранил използването на истинското име, българите се наричали – ути и кути. В Междуречието българите общували с народа, който се наричал акади. Те били от семейството на така наречените семитски племена, наречени на Сем или Сим, един от синовете на Ной. В държавата, която създали, българите (шумерите, самарите) били висшата класа, те заемали всички ръководни постове, акадите не били роби, но били по-нисша класа, както знаеш ние, българите, никога не вземаме роби. Ние смятаме свободата за най-ценното нещо, което всеки човек притежава, по-ценно дори от живота. А свободният човек не може да има роби. Свободният човек живее сред свободни хора.

В Междуречието всички жреци, висшите воини и учените били шумери или самари. Религията, която се изповядвала, била нашата, но във всяко едно от местата, в които българите спирали, за да изпълнят мисията си, откривали само различни части от висшето духовно учение на Тангра…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Наричаха ни „светлите глави“, защото имахме мисия, красиви мечти и умове

„– Чак сега разбирам колко сложен си като човек! В теб живее цяла Вселена! Ти имаш красив ум и всичко, до което се докоснеш, го озаряваш със Светлина! Караш света да оживява и му придаваш толкова смисъл и дълбочина! През твоя поглед той е толкова ясен и красив! Много ми харесва да гледам света през твоите очи! Дори когато обясняваш най-сакралните неща, които най-големите философи и светци са описали като загадки и тайни, ти ги описваш толкова ясно и просто! Всеки път, когато разговаряме, разбирам колко малко се иска от човек, за да бъде духовно буден и всеки разговор с теб ме зарежда с оптимизъм и повдига воала на неяснотата пред очите ми!

– Престани да ме ласкаеш, защото ме притесняваш! Всичко това е вярно, но само за теб. Това е процес, в който участват двама, ако ти не беше готов, нямаше да усещаш и разбираш нещата по този начин!

Много е важно да имаш това, което ти наричаш „красив ум”, но то се постига с духовно израстване и яснота. За да го притежаваш, ти е нужно и нещо друго.

– Какво е то?

– Трябва да имаш красиви мечти! Мечтите са най-светлото нещо, към което човек може да посегне. Там, в мечтите си, човек може да се освободи от оковите на тленното, на грозната, озъбена реалност. Там човек може да се докосне до божественото. Много от хората са толкова нещастни и в плен на „матрицата”, че дори мечтите им са жалки, грозни и незначителни. Как може да ти харесва човек, да се влюбиш в него, когато дори мечтите му са черни. Такива хора са грозни и отблъскващи, те не обичат живота и не могат да му се радват. С тях се случват различни неща, но те не ги осъзнават, защото те нямат значение нито за тях, нито за другите хора, нито за Вселената. Те са обречени, те са сенки, гебети, носят мрак на света и го разпръскват около себе си. Такива българи не може да има. Затова нас ни наричат „светлите глави”, защото имаме мисия, красиви мечти и умове. Ние заразяваме и другите с красотата на нашия свят. Ние разсейваме мрака и разпръскваме Светлина около себе си, помагаме на хората да започнат да мечтаят, да искат да живеят и да се борят. Не ги караме да сбъдват чужди мечти, пък били те и нашите, а им показваме как да се борят с „матрицата” и да търсят себе си.„

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

Там, в мечтите си, човек може да се освободи от оковите на тленното

„Трябва да имаш красиви мечти! Мечтите са най-светлото нещо, към което човек може да посегне. Там, в мечтите си, човек може да стигне свободен от оковите на тленното, на грозната озъбена реалност. Там човек може да се докосне до божественото. Много от хората са толкова нещастни и в плен на „матрицата”, че дори мечтите им са жалки, грозни и незначителни. Как може да ти харесва човек, да се влюбиш в него, когато дори мечтите му са черни. Такива хора са грозни и отблъскващи, те не обичат живота и не могат да му се радват. С тях се случват различни неща, но те не ги осъзнават, защото те нямат значение нито за тях, нито за другите хора, нито за Вселената. Такива хора са обречени, те са сенки, гебети. Те носят мрак на света и го разпръскват около себе си. Такива българи не може да има. Затова нас ни наричат „светлите глави”, защото имаме мисия, красиви мечти и умове. Ние заразяваме и другите с красотата на нашия свят. Ние разсейваме мрака и разпръсваме Светлина около себе си, помагаме на хората да започнат да мечтаят, да искат да живеят и да се борят. Ние не ги караме да сбъдват чужди мечти, пък били те и нашите, а им показваме как да се борят с „матрицата” и да търсят себе си.“

откъс от поредицата „Тангра“