Българинът без душа е както всички останали, той е като черупка без съдържание…

„Въобще много малко българи бягаха от степта и идваха тук, в града на василевса. Само малцина от най-слабите българи си позволяваха да избягат. Те привидно бягаха от лошия живот, от мизерията, но всъщност този, който можеше да си позволи да се отдели от народа, егото му да вземе превес, бе човек, който не заслужаваше да живее с народа, за който мисията бе най-важна. Такива хора, дори да живееха по-леко, дори да имаха повече злато, дори да се хранеха редовно с по-добра храна, винаги оставаха чужди и неразбрани. Те не бяха себе си, защото, когато си роден, за да бъдеш българин, да живееш като обикновен човек бе предателство към същността ти. Такива хора винаги бяха гузни, дори никой да не ги упрекваше, те се чувстваха виновни заради бягството си. Тук не територията бе важна, нито дори родът и народът. Тези хора си бяха позволили да отстъпят, да избягат, да се преместят. Те оставаха като дърво без корени. Семката им изсъхваше. Те бяха хора, които са заменили рода си, народа, Мисията, орендата, мистиката, свободата и волността на степта с нещо друго. Нямаше значение каква бе причината. Тя винаги бе нещо абстрактно, въображаемо. По-важно бе, че са отстъпили, че са се предали. Такива хора никога не се връщаха, защото, когато веднъж си си тръгнал с наведена глава, когато си се огънал, повече нямаш сила да се върнеш. Повечето от тях не осъзнаваха, че тръгват не заради нещо, което им липсва или нещо конкретно, а защото са незавършени вътрешно. А когато си незавършен и не си цялостен, където и да отидеш, ти все ще си останеш такъв. Когато отидеха на другото място, дори това да бе най-богатият град в света – Градът на градовете, те си оставаха бедни и незавършени. И никога не можеха да се затворят по този начин, чрез бягство. Повечето от хората, които бяха избягали от степта, не само българи, но и всякакви други, не живееха по-добре, отколкото в степта и тук, в града. Те населяваха най-бедните квартали и се свираха в гетата, живееха скотски, далеч от корените си, те залиняваха, променяха се, искаха да станат ромеи, да живеят богато, но „цивилизованите“ хора и Града не даваха скъпоценностите си даром. Всеки от тях пазеше своите богатства, не ги споделяше с мизерниците, които прииждаха от степта и бедните страни. Тези само още повече засилваха тяхната мощ, защото да бъдеш най-богат в някакъв град е едно, а да бъдеш най-богат в най-големия град на света, съвсем друга работа. Такива хора, дори да успееха, ако бяха българи, се намираха далеч от саракта и орендата, те бяха хора без души, искащи да се превърнат в граждани, в частици от огромната машина на града, да бъдат ромеи, други, не такива, каквито са родени. Такива хора изменяха на завета на своите предци, които ги бяха създали и се бяха борили цял живот, поколение след поколение те да са българи и когато изведнъж ти отиваш и се бориш да станеш ромей, няма как да не измениш на дълга си към твоите деди. Когато хората отнемеха това, те се отказваха от душата си на българи, а българинът без душа е както всички останали, той е като черупка без съдържание…„

историческа поредица „България“