Ние сме номади през живота си и любовта

„- Ние двамата с теб сме заложници на нашата любов. Неспособни да задържим изтичащото като пясък, между пръстите ни, време. Неспособни да родим и създадем нищо, тласкани към самотата и смъртта. Ние двамата с теб и нашата любов, по-корави от скала, по-самотни от извисяващи се върхове, по-дълговечни от същата тази любов, която надживяхме. Ние двамата с теб заедно, дори когато единият отдавна го няма…

(…)

Ти си номад, вие сте такива, каквито трябва да бъдете, преминавате над степта, радвате ѝ се, но не я обсебвате, не я притежавате. В любовта всеки човек трябва да бъде номад. Такъв трябва да бъде и в живота. Да преминава, да се наслаждава, но да не се окопава, да не притежава. Ние сме номади през живота си и любовта, не сме стопани и господари…“

историческа поредица „България“, автор Токораз Исто

Кои всъщност са били българите, номади или граждани, в юрти ли са живеели, или в каменни градове?

„–  Атей, искам да поговоря с някого и понеже ти си единственият българин тук, трябва да попитам теб – каза Курт, като не спираше да се диви на могъщите каменни стени. – Не мога да разбера нещо. Аз познавам българите от степта, които живеят в юрти и са номади. Израснах в Ази Улаг, доскоро мислех, че българите живеят в юрти, както повечето номади, авари, тюрки и всички останали. Алдион обаче ми каза, че ние сме били първият народ, който построил градове върху лицето на земята, че ние сме същите онези самари или шумери, които не само създали първите градове, но и дали началото на цивилизацията, открили колелото, ножицата и още много други неща, които днес ползва цялото човечество. Атей, не мога да разбера кои всъщност са били българите, номади или граждани, в юрти ли са живеели, или в каменни градове?

–  Всъщност, владетелю, този разговор трябваше да го водите с Алдион или Врен. Те трябваше да ви го обяснят. Аз обаче мога да повторя думите на Алдион, тъй като никога не съм се отделял от него и имах възможност да слушам всичко, което е разказвал. Според Алдион ние, българите, наистина сме онези самари, които поставили началото на цивилизования свят, построили първите големи градове и измислили писмеността и всичко това, което изброихте. Нашият бог ни натоварил с мисията да разпръснем Светлина на света и на всеки народ трябвало да дадем различни знания. Така, докато сме изминавали нашите Седем свещени стъпки по лицето на земята, ние сме били различни. Ние живеем в юрти, но някога сме строили и живели в големи каменни градове. Знам, че вашият въпрос е свързан с това, което Зиевил ви каза, че този град е построен от българи. Това е вярно. Хумар не е нито първият, нито най-големият град изграден от българите.“

откъс от историческата поредица „България“, автор Токораз Исто

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която бе изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.

Най-важното за всеки български воин е преди всичко да изгради характера си. Всички други умения са второстепенни. Ние знаем, че характерът е наша броня и оръжие. Всичко друго можем да загубим, но характерът е винаги с нас и ни служи. Неговото изграждане е много трудно и мъчително, но постиженията му се губят най-бавно, защото това всъщност е духът. Дори когато човек остарява, неговият дух продължава да го води. Да изградиш характера си е като да създадеш меч. Първо трябва да го изковеш и многократно да го нагънеш. Това става с много насилие над себе си. В този момент има съпротива и хвърчат искри. После трябва да започнеш да го извайваш и оформяш, да го шлайфаш и да му предадеш баланс, красота и хищност. Едва след това идва най-тежката част, в която трябва да го поддържаш безупречен чрез ежедневна употреба…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Градовете даваха сигурност на хората, но им отнемаха свободата

„Градът се оказваше по-силен от свободолюбивия дух на хората. Той ги покоряваше и претопяваше. Градът беше странно място. Който и народ да се заселеше в него, започваше да се променя и да живее както народа, населявал го преди това, дори народите да нямаха никаква връзка помежду си. Градът и цивилизацията обезличаваха хората, стените ги притискаха като в затвор. В града „матрицата“ на обществото бе най-видима. Тук, където хората бяха наблъскани един в друг, живееха и ходеха върху главите си, социумът трябваше да е най-добре организиран и се виждаше най-ясно. Мъжът беше сигурен, че дори хуните, затворени в градовете, щяха да започнат да се променят. Някои от тях сигурно щяха да се поболеят заради липсата на свобода и простор и да избягат. Други обаче щяха да опитат да се приобщят, а градът щеше да ги обезличи и формира, докато не ги превърне в граждани.“

откъс от поредицата „Тангра“