Мечтата на всеки владетел била да стане световен владетел

„– Последният от плеядата велики учени на античността е Аристотел – продължаваше да разказва Аспасий, – той е считан от всички за най-великият учен живял досега на земята. Той бил ученик на Платон и учител на Александър Македонски. Като истински учен, той изследвал всяка тема, която се изправяла пред погледа му. Така той изучавал анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията пишел за естетиката, етиката, икономиката, метафизиката, политиката, психологията, риториката и теологията. Занимавал се още с образованието, чуждоземните обичаи, литературата и поезията. Съчиненията му на практика са енциклопедия на древногръцкото познание.

Аристотел бил роден през 384 година преди новото летоброене в древногръцкия град Стагира на Халкидическия полуостров, откъдето дошло прозвището му Стагирит. Баща му Никомах бил личен лекар на цар Аминт III – баща на Филип II Македонски. Аристотел израснал в македонския двор. Когато бил на 15 години, баща му умрял и той бил поверен на грижите на своя роднина Проксен. През 367 година отишъл в Атина и там станал ученик в школата на Платон, където останал 20 години, до смъртта на учителя си през 347 година преди Христос.

След като напуснал Атина, Аристотел отишъл заедно с Ксенократ при своя съученик Хермий, владетел на град Атарней в Мала Азия, където останал три години. През този период той пътувал с Теофраст до остров Лесбос, където двамата изследвали местната природа. В Атарней Аристотел се оженил за Пития – осиновена дъщеря на Хермий, от която имал дъщеря също наречена Пития.

През 343 г. пр.н.е., след смъртта на Хермий, Аристотел напуснал Атарней и по покана на Филип II станал възпитател и учител на сина му, бъдещият Александър Велики, който тогава бил на 13 години. В Македония той преподавал не само на Александър, но и на други благородници, сред които и бъдещите царе Птолемей и Касандър. Аристотел окуражавал бъдещите източни завоевания на Александър, а отношението му към света било силно етноцентрично. Той съветвал ученика си да бъде „водач за гърците и деспот за варварите, да гледа на първите като на приятели и роднини, а да се отнася към вторите като към зверове или растения“. Именно той бил в основата на идеологията, с която Александър тръгнал да превзема света.

– Аристотел му описал света. Познаваемия, човешкия свят той наричал Ойкумене. Това бил целият свят, населен от хората и животните – средният свят. Освен него имало Айд – подземен свят или царството на Хадес. В подземния свят живеели душите на мъртвите. Най-отгоре се намирал светът на боговете или Олимп. Преди Александър всички владетели мечтаели най-много да завладеят съседна държава и да завземат цялата Ойкумене. Това било мечта на всеки един владетел – да стане световен владетел. Колкото и малък да бил, вътре в себе си той мечтаел да стане първо голям владетел, а после и световен владетел…

– Александър и Аристотел обаче стигнали по-далеч. Александър искал да владее всички светове, не само средния свят на хората, не само Ойкумене. Той мечтаел от човек да се превърне в бог. Древните гръцки богове не били разбирани така, както сега разбираме Бог, като някаква сила, стояща над света и пространството. Гърците си представяли боговете като хора, те се различавали от хората само по това, че били безсмъртни. Иначе олимпийските богове имали тела на хора, хранели се, спели, сплетничели, имали недъзи точно като хората. Светът на древните гърци бил смесица от божества и хора, както и чудни същества, хидри, нимфи, сатири, кентаври… Аристотел разказал на Александър, че има два пътя да стане бог. Единият път бил на Херакъл. Макар и син на Зевс, той бил полубог, но с това, че изпълнил няколко подвига се издигнал до нивото на боговете. За да го направи, той се спуснал в подземното царство, където подчинил на силата си страховито същество – огромното триглаво куче Цербер, и го извел от Айда. Прекосил реката на забравата Лета и така се издигнал до боговете. Друг пример, който учителят и ученикът разгледали, бил този на Орфей. Този тракиец се спуснал в подземното царство, за да изведе от там любимата си жена Евридика. След като направил това, Орфей също бил въздигнат при боговете. Така Аристотел и Александър измислили план как Александър да стане бог. Младият македонски владетел обаче искал много повече. Той не просто мечтаел да стане бог, а да заеме мястото на Зевс. Той решил да превземе Ойкумене, но не просто да стане владетел на цялата земя. Той искал да слезе в подземното царство, но не само да се спусне, а да го завладее. Отворът към Айда се намирал в планината Родопа в Тракия. Така Александър, след като превземел Ойкумене, щял да се върне в Родопа планина, която се извисявала над родната му Пела. Там той щял да се спусне в подземното царство на Хадес. Според двамата, след като направел това, щял веднага да се издигне в Олимп сред боговете и в този момент, в който е посетил трите свята, щял да се превърне в бог. Той искал да убие Зевс и да заеме неговото място…„

откъс от многотомната история „Тангра“

Вълчан войвода успял да намери пещерата, в която било златото на Искендер

„Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се приближи до монаха и запита:

– Защо това село се нарича Врата?

Монахът, който знаеше всичко, каза:

– Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?

Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.

– Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нарича се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?

– Чувал съм!

Яне беше чувал от дядо си елински митове и най-много му харесваше този за Херакъл, когото гърците наричат Херкулес.

– Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени в Мала Азия и тук, в Тракия. Според траките – древните жители на тези земи, именно тук било мястото, където трите свята се сливат. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но правели това с вестители. Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни хвърляли там – и старецът посочи една урва.

– Според тях там бил джендемът. Така хранели демоните.

– Чувал ли си легендата за Искендер?

– Да, чувал съм.

– Какво знаеш?

Беше чувал, че Искендер бил велик воин, който се опитал да превземе цялата земя и това бил първият опит на човек да властва над земята, много преди това да опита да направи падишахът. И понеже знаеше, че монахът ще му каже много нови неща, момчето само повдигна рамене.

– Легендата говори, че някога Искендер бил тук. (Искендер – персийско и арабско име на Александър Македонски) За да омилостиви тракийските жреци, той пренесъл в дар златна колесница, отрупана догоре със злато. Той бил ученик на големия елински философ – Аристотел. От Аристотел получил знанието за трите свята. Познатият свят, или Средната земя на хората, той наричал Ойкумене. Та Аристотел подучил Искендер как от човек да стане Бог. Преди това само няколко човека са правили това. Един от тях бил Херакъл, който чрез подвизите си и воинските си умения станал полубог. Орфей, чрез знанието и слизането в подземния свят на Хадес, станал повече от човек. Александър дълго мислил и решил, че не иска да става просто Бог, а иска да стане най-могъщият сред боговете. Той решил да убие Зевс и да застане на неговото място. За да направи това, трябвало да превземе и да владее трите свята. Така тръгнал на дълъг поход, за да превземе Ойкумене. Когато стигнал в Индия, разбрал колко голяма е земята и се отказал. Разболял се в Персия, а във Вавилон умрял, където го и погребали. Така той не успял да стане втори Зевс и да властва над трите свята.

За Искендер се носят още слухове. Заради това, което искал да направи, хората смятат, че е бил по-страшен от Дявола и е продал душата си на Рогатия. Има легенда, че на главата си Искендер имал два рога. Но за това никой не говорел и се пазело в строга тайна. Който кажел нещо такова, веднага бил убиван. Хората знаели това, но мълчали. Тогава един човек не издържал и отишъл до един сух кладенец и извикал в него, така че никой да не го чуе:

– Искендер е Рогатия! Искендер има рога!

Там обаче, на дъното на кладенеца, растяла тръстика и когато след време от нея направили свирка, тя започнала да разказва тайната, която била научила. Така и до днес свирките разказват историята на Искендер, че той имал рога.

И до днес не се знае къде е златната колесница и златото на Искендер. Смята се, че Вълчан войвода е успял да намери пещерата, в която било златото на Искендер и на жреците на бесите. Намерил също и злато от римско и византийско време и сам събрал много злато. Много повече от нас.“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Така с времето във Филипопол започнал да се събира елитът на панкратионистите в света

„– Тези игри датират от най-дълбока древност – отвърна Приск. – Първите игри във Филипопол се наричали Кендрисия и са били посветени на Аполон Кендрисийски. Храмът на този бог се намирал на тепето Кендрисос (днес Джендем тепе или Младежки хълм). Тези игри се наричали още Пития или Питийски. Това били най-бляскавите игри, посветени на бог Аполон в света. Те били проведени първо в Делфи, на място наречено Пито. Смятало се, че точно там Аполон удушил змията Питон. В по-късни времена тези игри били възприети в много градове, сред които бил и Филипопол. Именно тук те били най-големи и разнообразни. Стигнало се до там, че игрите във Филипопол се съревновавали с тези, провеждани на Олимп в чест на върховния елински бог – Зевс, но изразяващи уважение и към останалите богове. Под връх Олимп на всеки четири години се състояли спортни игри в чест на всички богове. Те се провеждали вместо жертвоприношения. Олимпийските богове обичали да гледат хората, тези, зад които те заставали. Боговете наблюдавали игрите и имали свои любимци.

Смята се, че всичко започнало през 776 година преди раждането на Христа, когато бил сключен Свещен мир между царя на Елида Ифит и спартанския законодател Ликург. От тогава по време на игрите военните действия в цяла Елада били спирани. През 590 година преди Христа започнали да се организират редовно Питийските игри в чест на Аполон.

Олимпийските игри се провеждали в пет дисциплини. Там се включвали бягане, скок с гирички, хвърляне на диск и копие, борба, а последна дисциплина винаги бил панкратионът. Той представлявал борба и бокс в едно. На ръцете си бойците навивали кожени ремъци. В този спорт всеки боец трябвало да покаже върха на воинските си качества. Той калявал воините, изграждал дисциплина и ги правел силни, ловки и издръжливи както на умора, така и на болка.

Още като дете бях чувал за панкратиона и бях благодарен на Баяр за всичко, на което ме бе научил.

– За да се участва в игрите на Олимп обаче, всеки състезател трябвало да бъде свободен гражданин, участието на роби било забранено, жени не можели да участват, както и спортисти, които не са гърци.

Така с времето спортистите от другите части на света, негърците, тези, които гърците наричали варвари, се насочили към друг център и той бил Филипопол. Тук се събирали много повече състезатели. Участниците в Олимпийските игри трябвало да изглеждат като Аполон, да бъдат с красиви тела, както богът на красотата, и да нямат никакви белези, дори по лицата си. Било много трудно някой панкратионист да отговори на тези изисквания. Повечето от тях не били аполонов тип, а хераклов. Всички те от ударите имали белези по лицата. Така с времето във Филипопол започнал да се събира елитът на панкратионистите в света. Тракийските владетели на града били много по-великодушни, те приемали всякакви бойци, без ограничение в типа и годините, както и такива, които имали белези по себе си. Ветераните бойци от Филипополските игри много се различавали от олимпийските шампиони. Тукашните владетели обичали свободата, били хора подвластни на насладите на живота и не търпели ограничения. Те се прекланяли пред силата и естествените качества на човека. Траките обичали виното и свободата. Те се отнасяли благосклонно към всички победители. Скоро станало така, че всяка филия си имала собствени представители на игрите, които оспорвали победата и славата с представители от другите градове. Участие в игрите можели да вземат и роби, и всякакви варвари. Скоро се получило такова разделение: повечето спортисти-участници в Олимпийските игри били аматьори, те имали други занятия и работа и се явявали на игрите от чисти подбуди да се сравнят и да се отдаде почит на боговете. Тяхната награда била лавров венец. Участниците в Кендрисийските игри били професионалисти, биели се за злато и прехрана. Те участвали в игрите единствено за пари. Много от тях получавали като награда вол, теле или вакъл коч. Победителят във Филипопол имал възможността да тренира и живее една година в града и в това време да бъде на издръжка на общината. Освен това през цялата тази година той бил желан и скъп гост на всички богати филипополски фамилии.

Така може да се каже, че в древността аматьорите участвали в Олимпийските игри, а професионалистите, тези, които се борели за печалба и живеели от панкратиона и спорта, се явявали на игрите във Филипопол. Разбира се, гърците не се гордеели с това, но на всички било ясно, че състезателите във Филипопол могат да победят тези в Гърция. Най-силните състезатели в игрите във Филипопол били тези от град Ефес.

– Аз ще ви запозная с една жива легенда на това, което в момента говори този млад и начетен мъж – каза Юксеус.

Виждах как гърдите на гладиатора се бяха издули. Той беше щастлив, че Приск бе споменал панкратионистите от неговия роден Ефес.

– Тези игри, освен Питийски и Кендрисийски, се наричали също и Александрийски – продължи разказа си константинополският главен библиотекар. – Това станало през 214 година, когато римският император Каракала, докато минавал през Филипопол, съобщил, че Александър Македонски му се явил насън и му заповядал да поднови паметта му, като издигне негова статуя във Филипопол и възстанови игрите в негова чест. Така заедно с Пития тук започнали да се провеждат и игрите Александрия. Понеже преди това нямало такива игри, скоро те се слели и така станали най-големите игри в света.

Във Филипопол участвали бойци с всякакви телесни и костни структури, тук имало силни хора като Херакъл, със здрава костна структура, такива били хераклидите и филията на Херакъл от Тепето с извора (днес Бунарджика); такива като Аполон, които представлявали Аполон Кендрисийски; имало хора с лека структура и такива като Орфей. Всеки човек, независимо с какво се занимавал, какъв бил по произход и структура, можел да участва в най-големите игри в света. Всички хора тук се учели на панкратион, а по-късно се упражнявали като гладиатори. Тук тези занимания били издигнати в култ. Филипополци били не само разбирачи и ценители на двубоите, те били и добри воини и състезатели…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Караджата харесвал само този връх, защото той му осигурявал сигурност и защита

„Докато вървяха, монахът му разказа легендата за хайдут Караджа. Той върлувал из тези балкани, в областта на селата Бачкьой, Яврово, Добралък, чак до Куклен. Хайдут Караджа измислил кауците, по-късно от него ги заел Вълчан войвода. Всъщност кауците ги ушил някой си Пракоски Динчо. От всички места за зимуване Караджата харесвал само този връх. Затова започнали да го наричат Караджов камък. Той му осигурявал сигурност и защита. Именно тук било мястото, където хайдут Караджа отвел най-лютия враг на раята в целите Родопи – наипина Ясъоглу. (наипин – наместник съдия, като помощник на кадията, по-скоро съдия изпълнител) Ясъоглу морял раята в цялата област на Родопите, но Караджа го пленил. След това го вързал с едно въже през кръста и го провесил от Караджов камък над бездната. Хайдутите отстъпили на двеста крачки и започнали да стрелят един след друг по въжето. Те стреляли бавно и не бързали. Въжето било дебело и когато някой го улучвал, от него се късали върви, а Ясъоглу се полюшвал и пропадал все повече и повече над бездната.

Хората разказват, че Ясъоглу толкова се уплашил, че пребледнял като платно и при всеки изстрел се изпускал в шалварите си. Като втрещен той гледал към зеещата под краката му бездна, осеяна с остри канари. Наглият доскоро и напет турчин сега си бил глътнал езика. Той не знаел дали не е по-добре някой от хайдутите да трепне и да го застреля, така както си виси. Това според него било за предпочитане пред ужаса от сполучливия последен изстрел, който щял да скъса няколкото последни конопени върви и да го изпрати в пропастта. Ясъоглу висял и не смеел да диша, защото постоянно чувал как конопените върви се късат и пращят.

– Знаеш ли края на историята? – попита най-накрая Глигорко.

– Не – отвърна момчето.

– Караджа не го убил, простил му. Той решил, че след такова изпитание турчинът ще стане друг човек. И по-добре да го остави, отколкото да се налага след една година да постъпва така и с друг наипин.

Така и станало. Ясъоглу се променил. Започнал да уважава раята и скоро станал един от най-справедливите наипи, които имало в Родопите. Той съдил не по това кой какъв е, а според делата и спазвайки справедливостта.

Така привечер те стигнаха до село Врата. Това беше малко селце. Врата, но към какво? Местността беше чудна. Конете бяха много уморени, затова, когато се стъмни съвсем, тримата слязоха от гърбовете им и ги поведоха на повод. Селото беше много малко, по-скоро махала. Това беше една долина, отвсякъде обградена от високи хълмове, като венец. Но долината не беше като чаша, защото конусовиден връх се издигаше в средата й. Най-високият връх, от обграждащите я, се наричаше Караджов камък и те бяха тръгнали именно натам.

Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се приближи до монаха и запита:

– Защо това село се нарича Врата?

Монахът, който знаеше всичко, каза:

– Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?

Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.

– Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нарича се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?

– Чувал съм!

– Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени в Мала Азия и тук, в Тракия. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но правели това с вестители. Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни хвърляли там – и старецът посочи една урва…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Всеки бес смятал себе си за жрец, воин и цар

„Бесите били най-мистичното племе от всичките траки. По-голямата част от тях населявали най-магическата планина в света – Родопа. Те били по-високи от останалите народи и се отличавали както от гърците, така и от останалите траки. Били посветени в мистериите на боговете. Всеки бес смятал себе си за жрец, воини и цар. Мнозина учени твърдят, че Родопа е била първоначалният Олимп и че тук са живели боговете. По-късно гърците ги заимствали, но не можело гръцките божества да са в Тракия, затова ги преместили на Олимп. Иначе мнозина смятат, че там, където е прорицалището на Дионис, се е намирало мястото, в което трите свята се събирали.

Бесите най-много почитали едно божество, което се наричало Сабазий. Той бил бог на мистериите и на силата на прозрението. Сабазий използвал вино, за да накара човек да вникне и да се пренесе в другия си свят. Този бог, когато бил пренесен в Гърция, станал Дионисий, а в Рим го наричали Бакхус. Мнозина са усещали силата на виното и неговата способност да те пренася в друг свят. Те обаче погрешно смятат, че като пиеш вино, това е достатъчно да си в единение с Бог. Непосветените и пияниците мислят, че пиенето е безвредно, но те грешат. Траките, които участвали в мистериите, пиели само при определени поводи и познавали смисъла на всяко нещо, което правели. Това бил ритуал. Ритуал е, когато зад всяко действие има определен вътрешен, скрит от тълпата, смисъл. Траките, участващи в мистериите, били посветени. Всеки един от тях знаел смисъла на всяко нещо, което правел. По това оргиите, мистериите и шествията се различават от съвременните църковни служби. При днешните служби и литургии в християнството само свещениците са запознати с вътрешния смисъл на това, което се извършва, множеството хора само присъстват и от тях се изисква да вярват. При траките идеята била колкото се може повече хора да участват активно в мистериите. Имало мистерии, в които право на участие имали само посветени.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“