Така с времето във Филипопол започнал да се събира елитът на панкратионистите в света

„– Тези игри датират от най-дълбока древност – отвърна Приск. – Първите игри във Филипопол се наричали Кендрисия и са били посветени на Аполон Кендрисийски. Храмът на този бог се намирал на тепето Кендрисос (днес Джендем тепе или Младежки хълм). Тези игри се наричали още Пития или Питийски. Това били най-бляскавите игри, посветени на бог Аполон в света. Те били проведени първо в Делфи, на място наречено Пито. Смятало се, че точно там Аполон удушил змията Питон. В по-късни времена тези игри били възприети в много градове, сред които бил и Филипопол. Именно тук те били най-големи и разнообразни. Стигнало се до там, че игрите във Филипопол се съревновавали с тези, провеждани на Олимп в чест на върховния елински бог – Зевс, но изразяващи уважение и към останалите богове. Под връх Олимп на всеки четири години се състояли спортни игри в чест на всички богове. Те се провеждали вместо жертвоприношения. Олимпийските богове обичали да гледат хората, тези, зад които те заставали. Боговете наблюдавали игрите и имали свои любимци.

Смята се, че всичко започнало през 776 година преди раждането на Христа, когато бил сключен Свещен мир между царя на Елида Ифит и спартанския законодател Ликург. От тогава по време на игрите военните действия в цяла Елада били спирани. През 590 година преди Христа започнали да се организират редовно Питийските игри в чест на Аполон.

Олимпийските игри се провеждали в пет дисциплини. Там се включвали бягане, скок с гирички, хвърляне на диск и копие, борба, а последна дисциплина винаги бил панкратионът. Той представлявал борба и бокс в едно. На ръцете си бойците навивали кожени ремъци. В този спорт всеки боец трябвало да покаже върха на воинските си качества. Той калявал воините, изграждал дисциплина и ги правел силни, ловки и издръжливи както на умора, така и на болка.

Още като дете бях чувал за панкратиона и бях благодарен на Баяр за всичко, на което ме бе научил.

– За да се участва в игрите на Олимп обаче, всеки състезател трябвало да бъде свободен гражданин, участието на роби било забранено, жени не можели да участват, както и спортисти, които не са гърци.

Така с времето спортистите от другите части на света, негърците, тези, които гърците наричали варвари, се насочили към друг център и той бил Филипопол. Тук се събирали много повече състезатели. Участниците в Олимпийските игри трябвало да изглеждат като Аполон, да бъдат с красиви тела, както богът на красотата, и да нямат никакви белези, дори по лицата си. Било много трудно някой панкратионист да отговори на тези изисквания. Повечето от тях не били аполонов тип, а хераклов. Всички те от ударите имали белези по лицата. Така с времето във Филипопол започнал да се събира елитът на панкратионистите в света. Тракийските владетели на града били много по-великодушни, те приемали всякакви бойци, без ограничение в типа и годините, както и такива, които имали белези по себе си. Ветераните бойци от Филипополските игри много се различавали от олимпийските шампиони. Тукашните владетели обичали свободата, били хора подвластни на насладите на живота и не търпели ограничения. Те се прекланяли пред силата и естествените качества на човека. Траките обичали виното и свободата. Те се отнасяли благосклонно към всички победители. Скоро станало така, че всяка филия си имала собствени представители на игрите, които оспорвали победата и славата с представители от другите градове. Участие в игрите можели да вземат и роби, и всякакви варвари. Скоро се получило такова разделение: повечето спортисти-участници в Олимпийските игри били аматьори, те имали други занятия и работа и се явявали на игрите от чисти подбуди да се сравнят и да се отдаде почит на боговете. Тяхната награда била лавров венец. Участниците в Кендрисийските игри били професионалисти, биели се за злато и прехрана. Те участвали в игрите единствено за пари. Много от тях получавали като награда вол, теле или вакъл коч. Победителят във Филипопол имал възможността да тренира и живее една година в града и в това време да бъде на издръжка на общината. Освен това през цялата тази година той бил желан и скъп гост на всички богати филипополски фамилии.

Така може да се каже, че в древността аматьорите участвали в Олимпийските игри, а професионалистите, тези, които се борели за печалба и живеели от панкратиона и спорта, се явявали на игрите във Филипопол. Разбира се, гърците не се гордеели с това, но на всички било ясно, че състезателите във Филипопол могат да победят тези в Гърция. Най-силните състезатели в игрите във Филипопол били тези от град Ефес.

– Аз ще ви запозная с една жива легенда на това, което в момента говори този млад и начетен мъж – каза Юксеус.

Виждах как гърдите на гладиатора се бяха издули. Той беше щастлив, че Приск бе споменал панкратионистите от неговия роден Ефес.

– Тези игри, освен Питийски и Кендрисийски, се наричали също и Александрийски – продължи разказа си константинополският главен библиотекар. – Това станало през 214 година, когато римският император Каракала, докато минавал през Филипопол, съобщил, че Александър Македонски му се явил насън и му заповядал да поднови паметта му, като издигне негова статуя във Филипопол и възстанови игрите в негова чест. Така заедно с Пития тук започнали да се провеждат и игрите Александрия. Понеже преди това нямало такива игри, скоро те се слели и така станали най-големите игри в света.

Във Филипопол участвали бойци с всякакви телесни и костни структури, тук имало силни хора като Херакъл, със здрава костна структура, такива били хераклидите и филията на Херакъл от Тепето с извора (днес Бунарджика); такива като Аполон, които представлявали Аполон Кендрисийски; имало хора с лека структура и такива като Орфей. Всеки човек, независимо с какво се занимавал, какъв бил по произход и структура, можел да участва в най-големите игри в света. Всички хора тук се учели на панкратион, а по-късно се упражнявали като гладиатори. Тук тези занимания били издигнати в култ. Филипополци били не само разбирачи и ценители на двубоите, те били и добри воини и състезатели…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Караджата харесвал само този връх, защото той му осигурявал сигурност и защита

„Докато вървяха, монахът му разказа легендата за хайдут Караджа. Той върлувал из тези балкани, в областта на селата Бачкьой, Яврово, Добралък, чак до Куклен. Хайдут Караджа измислил кауците, по-късно от него ги заел Вълчан войвода. Всъщност кауците ги ушил някой си Пракоски Динчо. От всички места за зимуване Караджата харесвал само този връх. Затова започнали да го наричат Караджов камък. Той му осигурявал сигурност и защита. Именно тук било мястото, където хайдут Караджа отвел най-лютия враг на раята в целите Родопи – наипина Ясъоглу. (наипин – наместник съдия, като помощник на кадията, по-скоро съдия изпълнител) Ясъоглу морял раята в цялата област на Родопите, но Караджа го пленил. След това го вързал с едно въже през кръста и го провесил от Караджов камък над бездната. Хайдутите отстъпили на двеста крачки и започнали да стрелят един след друг по въжето. Те стреляли бавно и не бързали. Въжето било дебело и когато някой го улучвал, от него се късали върви, а Ясъоглу се полюшвал и пропадал все повече и повече над бездната.

Хората разказват, че Ясъоглу толкова се уплашил, че пребледнял като платно и при всеки изстрел се изпускал в шалварите си. Като втрещен той гледал към зеещата под краката му бездна, осеяна с остри канари. Наглият доскоро и напет турчин сега си бил глътнал езика. Той не знаел дали не е по-добре някой от хайдутите да трепне и да го застреля, така както си виси. Това според него било за предпочитане пред ужаса от сполучливия последен изстрел, който щял да скъса няколкото последни конопени върви и да го изпрати в пропастта. Ясъоглу висял и не смеел да диша, защото постоянно чувал как конопените върви се късат и пращят.

– Знаеш ли края на историята? – попита най-накрая Глигорко.

– Не – отвърна момчето.

– Караджа не го убил, простил му. Той решил, че след такова изпитание турчинът ще стане друг човек. И по-добре да го остави, отколкото да се налага след една година да постъпва така и с друг наипин.

Така и станало. Ясъоглу се променил. Започнал да уважава раята и скоро станал един от най-справедливите наипи, които имало в Родопите. Той съдил не по това кой какъв е, а според делата и спазвайки справедливостта.

Така привечер те стигнаха до село Врата. Това беше малко селце. Врата, но към какво? Местността беше чудна. Конете бяха много уморени, затова, когато се стъмни съвсем, тримата слязоха от гърбовете им и ги поведоха на повод. Селото беше много малко, по-скоро махала. Това беше една долина, отвсякъде обградена от високи хълмове, като венец. Но долината не беше като чаша, защото конусовиден връх се издигаше в средата й. Най-високият връх, от обграждащите я, се наричаше Караджов камък и те бяха тръгнали именно натам.

Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се приближи до монаха и запита:

– Защо това село се нарича Врата?

Монахът, който знаеше всичко, каза:

– Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?

Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.

– Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нарича се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?

– Чувал съм!

– Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени в Мала Азия и тук, в Тракия. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но правели това с вестители. Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни хвърляли там – и старецът посочи една урва…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Според много историци името на Орфей всъщност произлиза от древната дума за арфа

„Орфей бил роден във Филипопол. Днес неговите наследници живеят сред нас. Той бил певец, владетел и създател на орфическото учение. Това учение останалите траки смятат за ерес, точно както християните наричат ерес всяко ново тълкувание на божествената същност на Христос.

Според преданията Орфей бил син на тракийския владетел на река Хебър (днес Марица) – Еагър или Ойадър, и музата на епическата поезия Калиопа (Хубавогласната). Историкът Диодор споменава, че Еагър бил лудо влюбен в Калиопа.

Според много историци името на Орфей всъщност произлиза от древната дума за арфа, съставена от думите „аур” – светлина и „рофае” – лекувам. Бил наречен така, защото лекувал душите на хората с вълшебната сила на музиката.

Някои хора смятат, че Орфей бил син на самия Аполон, защото всички изкуства и музиката произлизат от Аполон. Има историци, които смятат, че Орфей живял по времето на Мойсей, пет века преди Омир и Троянската война и тринадесет века преди Христа.

Орфей бил избран от Язон да участва с него в пътешествието на Арго, в търсене и похищаване на Златното руно. Той се отличил при това пътешествие.

Кратка и драматична била любовта му. В деня на сватбеното си шествие неговата любима, горската нимфа Евридика, била ухапана смъртоносно от змия. Орфей толкова обичал Евридика, че слязъл в подземното царство. Там аедът с лирата си трогнал дори сенките на мъртвите. В земята, където нямало страст и живот, неговата музика успяла да разцепи мрака и мълчанието. Орфей успял да разплаче боговете на подземното царство Плутон и Персефона. Те позволили на тракийския певец да изведе своята любима, нещо което не се е случвало никога преди и след това. Единственото условие, което поставили боговете, било Орфей да не се обръща назад. Орфей повел Евридика, но по някое време престанал да чува стъпките й. От копнеж и притеснение той обърнал взора си назад. В този момент водачът на душите отново сграбчил Евридика и я върнал обратно. С разкъсана душа от повторната загуба на своята любима, самообвиняващият се Орфей се върнал в родната Тракия, която изпълнил с мъката си.

След тази загуба, Орфей заживял във Филипопол, отблъсквайки всяко женско присъствие. Заради пренебрежението му към жените, при една нощна оргия, която се провеждала в храма на Дионисий при скалите на Трихълмието, жените-жрици вакханките го убили с камъни и разкъсали тялото му на парчета. Главата му била отрязана и хвърлена от скалата долу в мътните води на реката Хебър. Дори отсечена, главата продължавала да пее и да поддържа световната песен. Водите я отнесли чак до остров Лесбос, където бил издигнат храм-прорицалище, посветен на Орфей, в който оракул предсказвал съдбите на хората. Смята се, че неслучайно именно там се родила сладкогласната поетеса Сафо.

Ученикът на Орфей, легендарният Лин, наредил своя учител като пръв сред писателите. Той нарекъл Орфей най-велик сред разказвачите и го славел повече като разказвач, отколкото като музикант.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“ на Токораз Исто