Amat Victoria curam! – Победата обича подготвените!

„Една вечер, докато си почиваха, василевсът каза:

– Кубрат, разкажи ми за българите и войната!

– За, българите? – учуди се Кубрат. – Струва ми се, че ви интересуват персите, мислех, че тях ще нападате, а не българите!

– Разбира се, че няма да нападам българите. Просто искам да ми разкажеш за тях. Винаги ми е било интересно да те слушам как обясняваш за вашите воини и за това как те воюват.

– Българите имат сериозно отношение към войната, те винаги са готови да воюват, въпреки това се грижат специално за всяка битка. Може би те най-добре въплъщават древноримската поговорка, която съм чувал някога Валерий да казва.

– Коя е тази поговорка? – учуди се Ираклий.

– Amat Victoria curam! (Amat Victoria curam! – „Победата обича подготовката!“, „Победата обича подготвените!“)

– Amat Victoria curam! – повтори Ираклий. – Това може да бъде много добър лозунг за тази война, сърцевината около която ще изковем победата. Прекрасна подготовка и планиране!

Разкажи ми още за българите! Това много ме вдъхновява!

– За българите войната е нещо свещено, с което живеят, за тях тя е самият живот, заради нея са готови да умрат. Войната е естествено състояние на българите, за тях животът е борба и война, подготовката, общуването, всяко нещо, което те правят, го вършат като война.

Владетелят трябва много добре да се подготви за война, ако иска да победи. Ако войната не е добре подготвена, ако не е обмислена, то е сигурно, че ще бъде загубена. Подготовката е толкова важна, колкото и битката, сражението и войната.

– Да, вече запомних, „Amat Victoria curam!“ – каза Ираклий. Той бавно изричаше поговорката и като че се възхищаваше на всяка отделна дума.

– За да подготвим похода добре, трябва да изучим картите и терена, където ще проведем похода и ще се водят сраженията – каза Кубрат.“

откъс от четвърти том „Кубрат“, поредица „България“

Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини!

„Вървях из двореца и усещах как ставам все по-висок и значим с всяка следваща крачка.

– Никой не си позволява да погледне Великия цар в очите! Това се наказва с мигновена смърт! – говореше Бероес, докато се насочвахме към Тронната зала и личните покои на шаха. – Когато влезете при шахиншаха, ще коленичите, после ще пълзите напред. Ако шахът не ви каже нещо друго, ще изпълзите пред лявата обувка на владетеля и ще я целунете! Ако той не ви каже да станете или ако не говори с вас, се оттеглете назад. Ако лявата му ръка е отпусната надолу, ще целунете и нея. Устните ви не бива да докосват кожата на ръката на шаха! Целунете някой от владетелските пръстени!

Вътрешно възнегодувах от това, което трябваше да направя, затова попитах:

– Това задължително ли е?

– Да! Напълно! Всеки владетел, дошъл тук, постъпва по този начин. Може в държавата си да си какъвто си искаш и да се наричаш както си искаш, когато дойдеш тук и се изправиш пред истинския владетел на света, трябва да изразиш своето примирение и да се поставиш в краката на Великия цар! Пред шахиншаха всички са васали и сатрапи, тук владетелят е само един!

– Аз няма да го направя! – твърдо казах аз. – Аз съм воин, роден съм свободен и живея свободен! – като казах това последното, за миг се запънах, защото сам си давах сметка, че в последно време не живеех по собствена воля, а бях заложник на персийския шах. Въпреки това продължих: – Ние не се покланяме пред никого! Ние сме свободни като птиците, никой не контролира нашия живот и не може да окове душата ни на воини! Ние сме подчинени единствено на нашия бог Тангра! Никой човек не се намира по-високо от мен! Единствено нашият кан, но и той не е по-високо от нас, а е по-близо до орендата и волята на Тангра. Не мога да пълзя пред шахиншаха, макар да е владетел на голяма империя, не е нищо повече от мен! И той е роден от жена, и на него в жилите му тече кръв, и той може да бъде убит, и той старее и някой ден ще умре! Той е най-обикновен човек като мен и няма да му се поклоня!

– Какво говорите? – шепнешком попита Бероес. Личеше си, че магът е притеснен от думите ми. Сигурно и тук в Персия стените, както и в Индия, имаха уши. Явно Бероес се притесняваше, че Яздегерд ще научи какво съм казал. Бях толкова притеснен от това, което ми предстоеше да извърша, че не ме интересуваше никакъв Яздегерд…“

откъс от многотомната история „Тангра“