Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор

„След като се записа за участие в борбите, Яне отиде да се разходи из пазара. Всъщност целият град се бе превърнал в един голям пазар. Освен многото хора, които се бяха стекли от всички, дори и най-отдалечените краища на Империята, тук бяха и свитите на пехливаните. Имаше борци от Арабия, Персия и дори от далечна Индия, пехливани от Мароко, Либия и Алжир, и такива от Сърбия, Гърция, от Кипър или от Египет. Всички те бяха дошли с много помощници, готвачи и хора, които ги водеха. По всичко си личеше, че са изпратени тук, за да защитават честта на своя народ и че за това щедро плащаха агите, шаховете или шейховете. Може би единствено Яне бе дошъл дотук сам и без нито един човек антураж. А и кого представляваше той – цял един народ – рая!? Султанът сигурно дори не знаеше, че властва над такъв народ. Това обаче не го притесняваше. Яне знаеше кой е, какъв е родът му и какво може. Той беше наследник на славен български род и беше тук, за да го докаже. Борбата беше божествена в своята същност, защото всеки излизаше на алая само с това, което можеше да носи у себе си. Излизаш там и си облечен само с кожените гащи – киспет. Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор. Силата, бързината, майсторството, издръжливостта, смелостта и устойчивостта ти на болка. Това колко пари имаш, с какъв кон си дошъл, с колко жени си бил, кой стои зад теб и ти плаща, не е важно и няма отношение към това, което се случва в борбата. Ти излизаш напред и си сам със себе си, и всичко, което си изградил, е с теб. С теб са силните ти страни, но и недостатъците ти. Тогава най-добре разбираш кой си всъщност. Когато си на маса или си в обикновения живот, не зависиш толкова много от недостатъците си. От тях не зависи животът ти или победата. В момента на борба обаче всичко е важно и тогава най-лесно можеш да разбереш кой си и да си дадеш ясна сметка с какво още трябва да се пребориш, за да бъдеш завършен не само като боец, но и като човек. Стремежът на всеки пехливанин е да бъде съвършен, душата му да бъде като елмаз и врагът да не може да намери и пукнатина, в която да драска с нокти. Ако имаш пролука или цепнатина в себе си, ти си загубен. Тогава по-добре не ставай пехливанин! Такива хора не смеят да се борят, защото борецът отсреща веднага ще ги атакува в слабото им място. Смята се, че добрият пехливанин трябва да бъде човек с достойнство, който притежава всички човешки качества и е завършен като личност и човек. Дребнави, страхливи, зли, мързеливи и суетни хора не могат да бъдат пехливани.

Затова пехливаните се уважаваха помежду си. Макар да бяха противници, те не бяха врагове и често виждаха у другия това, което те не бяха успели да изградят у себе си и го ценяха, защото знаеха колко е труден пътят и през какво трябва да преминеш, за да го постигнеш.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Конникът го бе забелязал и сега се приближаваше към него…

„Само за миг вдигна глава, за да разбере какво става и накъде тича, и видя чудна картина. От пътя пред него „изплува” конник. Той яздеше огромен кон. В първия момент Яне помисли, че е човек от неговите преследвачи и потрепери, защото това означаваше, че след миг смъртта ще го споходи. Изправи се още повече. Ако това беше пехливанин, той беше загубен. Но човекът върху гърба на коня, макар и само силует, не приличаше на пехливан. Той беше нисък, дребен и прегърбен. Беше толкова гърбав, че в мрака на Яне му беше трудно да определи кое е гърбицата и кое главата на мъжа. Изведнъж се случи нещо странно. Мъжът идваше от пътя към Боляровия хан и все пак беше на фона на по-светлото небе. Така Яне видя странната метаморфоза, която яздещият претърпя. Той като че ли се разлисти, като младо зелено листо. Както беше гърбав, изведнъж мъжът започна да се изправя и пораства. Той растеше все повече и повече. Ставаше по-голям и по-голям, като че ли досега е бил наведен. Мъжът се променяше и променяше. Той приличаше на пеперуда, на която й порастват криле и от какавида се трансформира в друго същество. Яне беше слушал приказки за това как хора се превръщат във върколаци и се вцепени. Нима ставаше свидетел на нещо подобно?! Досега беше смятал, че това са само приказки. Толкова голям бе ужасът, който го обзе, че не можеше да помръдне. Скоро силуетът се оформи като на съвсем нормален човек, но с огромно тяло. Той бе голям като Голиат, като някой архангел същи. Мъжът беше по-едър от пехливаните. Дали не беше самият Кая? Яне се сви. Зад гърба му пехливаните бяха застинали. Те също бяха видели чудната картина, която се бе разкрила пред очите му. Всички бяха сигурни, че това бе някакво митично същество и че присъстват на някакъв свръхестествен, мистичен акт. Човекът върху гърба на коня, ако въобще беше човек, се втурна към Яне. Момчето падна на земята и изпусна ханджара. Оръжието се изтърколи и изчезна в мрака. Не искаше конят на мъжа да го стъпче. Макар и паднал, успя да види как само с едно движение на лявата си ръка мъжът архангел успя да свали от седлото един от пехливаните. Не само го свали, но и го изхвърли назад. Каква сила имаше този мъж! Какво тайно оръжие! След малко, по същия начин, друг пехливан се оказа на земята. Мъжът не беше Кая, това беше сигурно. Той се беше появил, за да ги защити. Сега вече Яне имаше време да помисли за дядо си. Той се огледа. Нощта се бе изпълнила с викове и стонове на ранени и умиращи. Трябваше да бяга! Колкото се може по-скоро трябваше да напусне това място! Дядо му сигурно беше направил същото и то отдавна. Яне мислено благодари на спасителя си и побягна. Тичаше към мрачния силует на Родопа планина. Беше изминал няколко крачки, когато пред него се изправи силует на конник. Момчето се закова на място. Отзад се носеха виковете и стоновете на ранените. Той направи крачка напред. Конникът го бе забелязал и сега се приближаваше към него…“

откъс от петлогията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто