Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор

„След като се записа за участие в борбите, Яне отиде да се разходи из пазара. Всъщност целият град се бе превърнал в един голям пазар. Освен многото хора, които се бяха стекли от всички, дори и най-отдалечените краища на Империята, тук бяха и свитите на пехливаните. Имаше борци от Арабия, Персия и дори от далечна Индия, пехливани от Мароко, Либия и Алжир, и такива от Сърбия, Гърция, от Кипър или от Египет. Всички те бяха дошли с много помощници, готвачи и хора, които ги водеха. По всичко си личеше, че са изпратени тук, за да защитават честта на своя народ и че за това щедро плащаха агите, шаховете или шейховете. Може би единствено Яне бе дошъл дотук сам и без нито един човек антураж. А и кого представляваше той – цял един народ – рая!? Султанът сигурно дори не знаеше, че властва над такъв народ. Това обаче не го притесняваше. Яне знаеше кой е, какъв е родът му и какво може. Той беше наследник на славен български род и беше тук, за да го докаже. Борбата беше божествена в своята същност, защото всеки излизаше на алая само с това, което можеше да носи у себе си. Излизаш там и си облечен само с кожените гащи – киспет. Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор. Силата, бързината, майсторството, издръжливостта, смелостта и устойчивостта ти на болка. Това колко пари имаш, с какъв кон си дошъл, с колко жени си бил, кой стои зад теб и ти плаща, не е важно и няма отношение към това, което се случва в борбата. Ти излизаш напред и си сам със себе си, и всичко, което си изградил, е с теб. С теб са силните ти страни, но и недостатъците ти. Тогава най-добре разбираш кой си всъщност. Когато си на маса или си в обикновения живот, не зависиш толкова много от недостатъците си. От тях не зависи животът ти или победата. В момента на борба обаче всичко е важно и тогава най-лесно можеш да разбереш кой си и да си дадеш ясна сметка с какво още трябва да се пребориш, за да бъдеш завършен не само като боец, но и като човек. Стремежът на всеки пехливанин е да бъде съвършен, душата му да бъде като елмаз и врагът да не може да намери и пукнатина, в която да драска с нокти. Ако имаш пролука или цепнатина в себе си, ти си загубен. Тогава по-добре не ставай пехливанин! Такива хора не смеят да се борят, защото борецът отсреща веднага ще ги атакува в слабото им място. Смята се, че добрият пехливанин трябва да бъде човек с достойнство, който притежава всички човешки качества и е завършен като личност и човек. Дребнави, страхливи, зли, мързеливи и суетни хора не могат да бъдат пехливани.

Затова пехливаните се уважаваха помежду си. Макар да бяха противници, те не бяха врагове и често виждаха у другия това, което те не бяха успели да изградят у себе си и го ценяха, защото знаеха колко е труден пътят и през какво трябва да преминеш, за да го постигнеш.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Той беше наследник на славен български род и беше тук, за да го докаже

„След като се записа за участие в борбите, Яне отиде да се разходи из пазара. Всъщност целият град се бе превърнал в един голям пазар. Освен многото хора, които се бяха стекли от всички, дори и най-отдалечените краища на Империята, тук бяха и свитите на пехливаните. Имаше борци от Арабия, Персия и дори от далечна Индия, пехливани от Мароко, Либия и Алжир, и такива от Сърбия, Гърция, от Кипър или от Египет. Всички те бяха дошли с много помощници, готвачи и хора, които ги водеха. По всичко си личеше, че са изпратени тук, за да защитават честта на своя народ и че за това щедро плащаха агите, шаховете или шейховете. Може би единствено Яне бе дошъл дотук сам и без нито един човек антураж. А и кого представляваше той – цял един народ – рая!? Султанът сигурно дори не знаеше, че властва над такъв народ. Това обаче не го притесняваше. Яне знаеше кой е, какъв е родът му и какво може. Той беше наследник на славен български род и беше тук, за да го докаже. Борбата беше божествена в своята същност, защото всеки излизаше на алая само с това, което можеше да носи у себе си. Излизаш там и си облечен само с кожените гащи – киспет. Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор. Силата, бързината, майсторството, издръжливостта, смелостта и устойчивостта ти на болка. Това колко пари имаш, с какъв кон си дошъл, с колко жени си бил, кой стои зад теб и ти плаща, не е важно и няма отношение към това, което се случва в борбата. Ти излизаш напред и си сам със себе си, и всичко, което си изградил, е с теб. С теб са силните ти страни, но и недостатъците ти. Тогава най-добре разбираш кой си всъщност. Когато си на маса или си в обикновения живот, не зависиш толкова много от недостатъците си. От тях не зависи животът ти или победата. В момента на борба обаче всичко е важно и тогава най-лесно можеш да разбереш кой си и да си дадеш ясна сметка с какво още трябва да се пребориш, за да бъдеш завършен не само като боец, но и като човек. Стремежът на всеки пехливанин е да бъде съвършен, душата му да бъде като елмаз и врагът да не може да намери и пукнатина, в която да драска с нокти. Ако имаш пролука или цепнатина в себе си, ти си загубен. Тогава по-добре не ставай пехливанин! Такива хора не смеят да се борят, защото борецът отсреща веднага ще ги атакува в слабото им място. Смята се, че добрият пехливанин трябва да бъде човек с достойнство, който притежава всички човешки качества и е завършен като личност и човек. Дребнави, страхливи, зли, мързеливи и суетни хора не могат да бъдат пехливани.

Затова пехливаните се уважаваха помежду си. Макар да бяха противници, те не бяха врагове и често виждаха у другия това, което те не бяха успели да изградят у себе си и го ценяха, защото знаеха колко е труден пътят и през какво трябва да преминеш, за да го постигнеш.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Откъде идва името на пехливанските борби Кърк панар?

„Слушай историята на пехливанските борби и Кърк панар! Борбите на Кърк панар от години се провеждат на територията на Виран теке. Това е изоставено теке по пътя от Едирне към Тракия – пътят на Мустафа паша. Виран теке се намира близо до Хаскьой (днес Хасково). (Днес по пътят на Мустафа паша е прокарано така нареченото Цариградско шосе. Българите са го наричали Цариградски път.) Намира се на два-три дни път от тук. Легендата разказва за това как през 1346 година османският султан Орхан Гази – синът на Осман и втори турски султан, нахлул в Европа. Първата земя, в която стъпил, била Тракийската низина в България. Тогава султанският брат Сюлейман паша предвождал елитна армия от турски воини, които, като окупационен корпус, преминали от Анадола в Рум. Техният поход минавал през няколко византийски крепости, които те превзели. Сред тях била и Домуз хисар. Битките се провеждали в местностите Ахир Капи Кайри или Ахиркьой Медоу. Там била отседнала армията. За да поддържат войниците своята бойна форма, в свободното време се борели. В тези борби като най-добри винаги се откроявали братята Али и Селим Пехливан. Един ден двамата се борили много дълго, от първи зори до вечерта. Сюлейман паша трябвало да сложи край на това тяхно съперничество, затова решил незавършеният двубой от тази година да продължи по-късно – на годишния пролетен фестивал. На победителя султанският брат Сюлейман обещал да подари къси кожени гащи – киспет, за мазна (елей) борба. Денят настъпил. Битката започнала от ранните часове на деня и продължила цяла нощ, осветявана от факли и свещи. Двамата братя се вкопчили в епична битка. Те били толкова добри, че никой от двамата не успял да спечели двубоя. Въпреки молбите на своите приятели да прекратят тази самоубийствена борба, те се отнесли с пренебрежение към смъртта и предупрежденията им. Така двамата братя умрели от изтощение и останали непобедени, като най-силните воини и най-добри пехливани в света. От този ден Сюлейман паша решил да сформира елитна армия, в която да участват всички най-силни мъже и победители в тези борби. Това били най-могъщите воини в света. Те се упражнявали толкова много, че достигали до границите на своите възможности и дори някои от тях губели живота си в тренировките.

Двамата братя били погребани под едно смокиново дърво. За да си личи къде е гробът им, приятелите им закачали на дървото кожения киспет, обещан от Сюлейман паша. След година, когато групата се връщала от похода, преминала отново по същите места. За да изразят своето уважение и преклонение пред подвига на братята Али и Селим, те посетили това място – Ахиркьой, но вместо погребални камъни, открили бурни потоци от бликаща чиста вода, точно там, където били погребани двамата братя. Затова тази местност била наречена Кърк панар (Четиридесетте извора).

След това пехливански борби започнали да се провеждат на много други места в Османската империя. Това ставало ежегодно, обикновено по време на мюсюлманския свещен месец Рамадан, когато правоверните постели през деня, а през вечерта се борели. Борби се провеждали и по времето на съборите, които били в различни дни за различните селища. Главното място, на което веднъж в годината се събирали всички шампиони, било едно поле до Самона и село Ахиркьой, но никой не знае какво е Самона и къде се намира. Днес много села претендират, че тяхното село се казва Самона или че това е землище близо до тяхното село…“

откъс „Еничар“, от поредицата „Ятаган и Меч“