Tag Archives: пещерата на Тангра

Въпреки предчувствието за грозния край, който ме очакваше, не изпитах никакъв страх…

„Светът около мен се клатеше странно. Отворих очи, виждах каменната пътека, по която се бях движил толкова време. Освен нея виждах и стените на клисурата, изградена от отвесни каменни стени. Какво ставаше? Защо всичко се клатеше? Главата ми се движеше, като че не се държеше от врата ми. Ръцете ми бяха увиснали над главата ми. Висях върху нещо с главата надолу. Не можеше да има грешка, защото виждах ръцете си. Наоколо цареше дрезгав полумрак. Веднага си спомних всичко, което се бе случило с нас през последните дни и седмици. Слепият монах, нападението на йети, бягството през цепнатината в скалите. Какво беше това сега? Тъй като не можех да видя и разбера всичко, с ръката си опитах да опипам нещо. Напипах дълга козина. Опипах още малко от козината, като внимавах съществото, което ме носеше, да не разбере. Грешка нямаше. Това беше йети. То ме бе преметнало на рамо и сега ме носеше нанякъде. Сигурно ме бе намерило и ме беше помислило за мъртъв и сега ме отнасяше някъде, в пещера или където живееше, и щях да послужа за негова храна. Бях сигурен, че в момента, в който разбере, че все още съм жив, ще ме убие, затова реших да се преструвам на мъртъв. Не че имах някаква надежда, че ще ми се размине, но нямах избор. Продължих да вися на рамото на йети, но сега поне се оглеждах, доколкото мракът ми позволяваше. Знам ли, можеше да ми се наложи да се върна по същия път.
Скоро забелязах промяната около мен, всичко стана някак по-светло. Чудовището ме носеше на гърба си от много време. Това показваше голямата сила, която то притежаваше. Чувствах силната му остра миризма. Сега вече като стана по-светло, можех да различа светлата му козина. От това, че от много време стоях с главата надолу, започна да ми става лошо. Изведнъж това, което видях, накара дъха ми да спре. Неочаквано главата ми увисна над пропаст. Грешка нямаше, висях над висока пропаст. Инстинктивно се стегнах да не падна. Чудовището се катереше по някакви отвесни скали, а аз все така висях безпомощно преметнат през рамото му. Изпитах истински ужас. Гледах към пропастта и не можех да повярвам, че това се случваше на мен. С каква сила трябваше да разполага това същество, за да се катери по тези заледени скали с човек на рамото си?…“

откъс от поредицата „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Книги

Има една пещера, в която се съхраняват всички знания на света

–  Елините се смятат за най-учените и умни хора, но това, което те знаят за света, е отделено от живота. Те като че ли тепърва откриват света и се възхищават от откритията си. В сравнение с тях нашето знание и мъдрост са древни. Ние, тумирите, сравнени с елинските философи сме като мъдри старци. Те са деца, учудващи се и гледащи на света с широко отворените си очи. Понякога са шумни, понякога се карат и плачат. Гърците се смятат за много умни, римляните са техни наследници, но това не е съвсем вярно. Още шумерите, по-късно и египетските жреци също могат да се похвалят със знанията, които са дали на света. Китайците също имат големи философи. Ние винаги сме търпели по-младите от нас народи и сме им помагали, без те да забележат. Ние, тумирите, винаги сме стояли в сянка, но сме търсели умните хора и сме им помагали, за да могат по-бързо да минават през трудните си периоди. Винаги сме се опитвали да учим хората на добро. Но нашите знания многократно превъзхождат знанията на другите тумири.

Не издържах и грубо прекъснах стареца.

– А има ли място, където да се съхраняват тези знания?

– Да, в главите на всеки един от седмината тумири – отговори той.

– А има ли място на земята, в което да става това? – продължих аз.

– Да, има една пещера, в която се събират всички знания на света. Тя се намира в най-високата, Златната планина.

– А вие били ли сте някога там? – продължих да настоявам с любопитството си.

– Говори се, че там има много книги, керамични и каменни плочи, има папируси, брезова кора, върху която се е пишело.

Старецът като че ли се сепна от унеса си и сякаш моят въпрос едва сега достигна до съзнанието му.

– Да, бил съм в тази пещера, но знаеш, че там могат да влизат само колобрите и ние, тумирите, а ние сме слепи. Тези знания ние не ги събираме за себе си, това са знания, които събираме за хората. Ние знаем много повече от това, което е затворено в пещерата.

Тези думи събудиха интереса ми и аз продължих да се интересувам:

– А кой знае къде се намира тази пещера? Ако стигна там, кой ще реши дали да вляза? Кой живее там?

Старецът се изненада от страстта, с която питах. Той като че ли се притесни от това да не ми е казал нещо повече и се сви. Продължи да ми отговаря кратко сякаш се уплаши, че целта на въпросите ми може да бъде да потърся и да похитя нещо от пещерата. Затова вече много по-сухо той каза:

Само най-старшият колобър, водачът на всички колобри – канът колобър, може да те допусне в пещерата, но той има определени знаци, по които се добира до нея. Когато в тази пещера ходи тумир, той оставя своя водач отвън и следва някой колобър. Досега никога в пещерата не е влизал зрящ човек. Ние, тумирите, сме слепи в тоя свят, а колобрите виждат в този свят, но истинският им взор всъщност е насочен към другите светове. Ето защо ти казвам, че в пещерата не е влизал зрящ човек.“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги